треска

отново
изгарям
събери
пепелта
пепелник
е денят
изхвърли
пепелта
защото
димя
и задушавам
сърдечния
ритъм
така

неравномерно
написах
последните
думи

почти
натиснат
е този
спусък
почти
бях
проговорила
на този език
незапомнен

чети наобратно
тялото ми

треската
да си иде
та дори
да я замести
хлад
предпочитам
лед
предпочитам
студено
слънце
наистина

----
времето изтича така или иначе

замъглени очи
затруднено дишане
едно събуждане
бодрост - не
отчаяние
ранобудния натиск
върху слепоочията
слага отпечатък
толкова старателно
че ми се гади

Мразя бъдещето
то винаги обвинява сегашния момент за неуспехите си
Мразя границата, на която ми отнемат силите, преминавам
идвам отвъд съня и се будя болна
нищожно тяло без свидетели и опора

мисълта вика устните и очите му,
но тялото му чертае разстоянието жестоко
огромни скални маси затискат всички проходи

железни продълговати птици ми носят вести за него
а аз съм потисната от болестта си и този път
точно сега ли?!
обвинявам като човек без бъдеще.

--
Искам да започна от никъде
Плаче ми се вече от тези цифри, от разговори за сумата,
кредита,попълненията.. Всичко ни изразходва.
Каквото и да пожелая оставам вързана
Искам да си отида. Просто една сутрин всичко да стане...
Да потегля
ума да отплува
от мъртвата точка
чувствата да се свестят
да обновим огъня

В този уют е моето разпадане. Раста между стени
изрязвам от мен, защото не усещам
принадлежност към монотонния ритъм
расте косата
растат ноктите
кожата пожълтява
в мене е бяло
страха се е стопил
сякаш ми е безразлично
с колко и дали със захар
забравям годините = насилвам секундите
само и само, за да поддържам дишането

Искам далеч
Ничия аз отново да видя слънца и вечерни сияния,
и свещ в тъмното, и сливането на два свята
смълчани преди ексползия
Искам на брега на зимно море...
Дима от лулата, който полита към бушуващите вълни..
Тогава ще ми е топло...когато зная, че моя дом съм си аз самата
и не задлъжнявам и не задължавам никого, не участвам
в общите сметки - не давам назаем от себе си

Да се оттегля
да отпътува душата ми най-сетне...

-
-
като изпратена накрай света, за да се лекувам,
за да замълча, за да спра със затварянето или просто безцелно -
аз стоя с треперещи пръсти и изсъхнали устни ...
надписвам картички, които никога няма да пратя
и се мисля за картина на неизвестен художник
портрет на една болна
натюрморт е животът ми в тъмната стая
накрай света, където пия чая си без значение от часа
следобеда изяжда лакомо времето
чашата порцелан изпива цялата суета на битието
и в дъното й винаги пише " ти си сама "
Гледам брегът от прозорците - двама старци го обхождат
съвсем бавно - прегърнати под своя мокър черен чадър
Прелитат тревожни птици - толкова бели в сивото небе,
че ми се приплаква
Плача и сълзите ми падат над утайката рубинено червен
чай и разтопени кристалчета захар
Усмихвам се...Бавно попивам влагата по стъклата и Ти пиша
една картичка, която никога няма да бъде изпратена...