Friday, September 8

О-Хи-Ку-Сан

О-Хи-Ку-Сан не знаеше къде е роден.
Една лунна нощ той се бе познал в градината пред езерото, където се оглеждаше като Нарцис. Но оттогава има вече много време. Той е сам.
О-ху-ку-сан.
Аз мога да ви разкажа нещо за него.
Защото виждах понякога, слушах да говори, опознавах го.
Неговото минало и сега ми е неизвестно, както тогава, когато той ме заовори за първи път, когато ми каза много неща за себе си.
Имало е в средата на безкрайния град бар. Два криви фенера са бдели от години пред широката му, пъстра врата. Жените са повдигали учудено вежди пред червените букви на фирмата. Кучетата махали радостно опашки, разхождали се.
О-Хи-Ку-Сан, ти ме спря под един фенер, както се усмихваше. После ти взе ръката ми меланхолично, и ето - аз слушах вече песента на стария бар, момичетата, които се провикваха, гърления смях на пияните мъже, скръбната музика на акордеоните, твоя глас.
Шартрьозът светеше златисто в тънките чаши. Синята лакирана маса отразяваше дълги блясъци пред нашите очи. О-Хи-Ку-Сан ВЕчЕ говореше.
Нима той знае приказки?
Аз слушах чудни измислици за северното слънце, за един много стар потънал континент, за цирковете с бледни пеещи момичета, за луната, която е вещица, за двете деца, изгубени в старата гора.
И така вече имаше здрач в големия бар. Цветовете бавно потъмняваха. Оставаха все още само големите, втренчени, нежни очи на О-Хи-Ку-Сан.
Кой е той?
- Кой си ти ? - го попитах тихо.
- Аз съм О-Хи-Ку-Сан - прошепна той още по-тихо.
После над дансинга пламна една червена лампа тъкмо когато акордеоните засвириха някаква песен, много дива, без ритъм - нещо, което слушах за пълви път. Жените, бледно напудрени, се оттеглиха в дъното. Яркочервените им устни станаха безжизнени. Аз чух, че до мене някой стенеше болно, тихо виеше. Да, О-Хи-Ку-Сан зазвуча заедно с неврастеничните акордеони, за да се изправи след един миг в средата на дансинга прозрачен и дълъг като лилия. О-Хи-Ку-Сан танцуваше - диво, без ритъм, хаотично - как ли още?
Той беше без съмнение много красив.
Защото тъжните жени въздишаха скръбно, а пияниците искаха да го целуват и не една ръка се протегна към него тогава.
Аз самият чувствах, че дивият пол, който излъчваше О-Хи-Ку-Сан в червената светлина, бе опасен, неумолимо притегателен.
- Ти ми стана много чужд вече - му казах аз после и си отидох.
Една нощ той дойде в моята голяма, празна къща, когато аз спях. Как е влязъл при мене, аз не знам и още не разбирам. Но когато се събудих, той бе застанал прав в лунната светлина над леглото ми и ме гледаше втренчено. После той седна до мен и помилва най-напред ръката ми, след това моите коси и може би той искаше да ме целуне.
- Ти си твърде извратен, О-Хи-Ку-Сан - му казах аз. - Твърде извратен.
Тогава О-Хи-Ку-Сан сякаш плачеше.
- Аз съм студен - шепнеше той, - аз съм много студен. Аз обичам еднакво стария потънал континент, негърския танц, високите бледни лилии, тебе.
О, аз съм наистина много студен...но аз ви обичам. Ти едва ли би могъл да разбереш това.
Много по-късно войната беше вече избухнала. Чух, че в едно въздушно нападение над нашия град О-Хи-Ку-Сан стоял пред стария бар и се радвал на опасните имюминации, когато големите здания се събаряли с грохот в мрачните улици.
О-Хи-Ку-Сан, ти не разбираш нищо от хора, от война, от опасности. Какво ще стане с тебе?...Ако ти умреш, сигурно е, че няма да има вече никой подобен на тебе...Знаеш ли, аз мисля, че ти и без това си осъден на смърт. О, да - хората без съмнение ще заживеят задружно в бъдещето, което предстои...А ти си толкова отделен, толкова различен...
Къде си ти сега, О-Хи-Ку-Сан

Александър Вутимски

0 comments:

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO