ако ме настигнеш в този тунел
със студени стени
и изкуствени лилави светлини
зелено ще е отражението ми
по измачканата ми рокля
паметта е нагъната
и в гънките писъци
и във власинките на плата
влага и шепот
ако ме настигнеш в този тунел
ето аз съм беглецът
опрял чело в един ъгъл
с черни ръце
с черна воля
с тежести в тънките глезени
ти не си ме измислил
аз съм се раздвоила
и сега чакам влакът
да чуя гърбом сигналът
да усетя това пречупване
на гръбнак от съждения и идеи
очаквам своето рухване
ето че аз те виках
ето че аз поех към теб
този тунел
е ниво на страха
и няма измъкване
има дълго вървене
и чупене
на най-крехките думи
и подмяна
на тялото
с друго
роклята ми е смачкана
гърба ми притискам
в студените гранични точки
ръката ми настръхва
и докосва релсите
сигурно има закъснение
този влак
сигурно
ти си едно съмнение над мен
и също така те е страх
или точно обратното
ще вляза в движение
в някое топло купе
и ще разстроя
своите спътници със вида ми
но поне за малко
няма да мисля за теб
като за обратна посока.
от измачканата рокля на дните си
ще се свлека като пясък
и просто няма да ти остана
няма да съм остатък
никога повече