Иван Методиев

Рибата

Понятията, които са край нас изгубват смисъл,
когато рибата премине — в свят на тишината
превръща се светът — това е първата природа,
пространството е само смес от кипнали мехури...
Да сричаме, удавници, да сричаме усърдно!
Дано открием сричката,
в която има въздух.
Царице на пророците, ти знаеш всички тайни...
Какво е мисълта за теб — единство на душата
с природните закони. Ти народите събличаш!
Коралови горички сред епохите засаждаш.
И радостно към нищото пришпорваш океана,
додето ние жално мерим
просешки тояги.
Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието
и вътрешният свят за теб на външното е равен.
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.
Да сричаме, удавници, това е чест достойна —
за песните на рибата
да бъдем камертони.
Да можех като тебе да се слея с естеството,
да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища, за миг поне да можех,
тъй както ти го правиш, да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.