...Споетри...

висиш
и не сме ли висулки
на въжета от пясък
полюшвани от пустинен
сух вятър
една звезда
падаше докато зяпах
а сега в устата
ми се разтапя
две дълги ръце
ме обхващат
увиват и мамят
две тънки пясъчни длани
ме провесват надолу

сърцето остана
в петите ми
да ме обтяга по-силно
да ме подсеща къде съм
по-рядко
в дългия път към
люлеещото се самотно око

***

Той се върна с празни ръце
от нощния улов
Затвори вратата
притискайки я с гърба си
Окачи лунната връв
на закачалката
по средата на стаята
и застана в ъгъла
любимото празно място
което допълваше
с остротата на рамото си
и гледаше
гледаше
сребристия наниз
остри песъчинки
и пробити камъчета

без жертви
безстрастно
поглъщаше тъмнината
и търсеше с поглед
липсващите й дрехи
липсващото й тяло
маниера на тялото
което дори спящо
сякаш знае
стъпките
по които се стига
до неовладяното
мъжкото
в порива
мисълта за движение

0

когато се изпълни
с топъл мрак
хвана отново
лунната връв
и я окачи на врата си
тя го одраска
с песъчливите си
натрошени звезди
и част от плътта им
се плъзна в пазвата
задраска гърдите му

тогава отвори бързо вратата
този път никоя плячка
не би могла да избяга

Той ловува
в иглолистните нощни гори
лови звуци
и призрачни
смисли
пренася се в прегръдката
на дивия писък
и го поглъща
за да извика
над пропастта
нейното име
нейното
липсващо
име