сивите изчезващи квартали в сърцето на града
((същото бавно сърце което изтласква с последни сили
в което вече никой не ще се върне))
когато казваш вени ми става студено сещам се за виолетовите прозорци
които не се отварят за надвесените жени които не искат да отстъпят
влюбения си поглед на гладните гълъби и ги подкупват с трохи от спомените си
може ли празното да те заобикаля можеш ли да си центърът
дъх на хартиени цветя
черно-бяла снимка на бездомно куче би те накарала да влезеш през рамката
и да се лишиш от цветовете си за да си спомниш че е имало топлина някога
в ръцете ти
в очите ти
в липсата на мярка когато мимолетното е било значимо
сива основа
на бетонен спомен
върху зелената трева наречена краткост

върни се сдъвчи корена
върни се в горчивината
слез в солта на единението
в сърцето на града
където къщите изчезват
кучетата затискат с погледи
полуразрушените стени са също като тела
времето ... времето е отмаляло вталило се е в жена,
която вече не иска да пее
с лице на стар часовник
с бъдеще на счупен будилник
който вече не звъни
жена която не пее
която изчезва
---

под лампите танцува все още едно момче
появило се насън с обещание
синьо и леко като перце на малка птичка
нещо което не виждаш
винаги е съществувало

и няма да спре да се появява