сън:

дърветата - портиери в хотели - алеи дълги колкото и широки

полигони, на които се уча на завои и вървеж  на обратно

бягам бързо от себе си дишам заедно с хронометрите и се замъглявам

от студа във вените 

някъде кожата ти е прозорец на диханията които искам в мен

желанието ми няма значение апатията е по-силна и по-тежка от всички тежести

грейт експектейшънс свършват тъпо пия газирано и ми излиза през носа

пих и от теб а сега излизаш от сънищата ми през скърцащите врати на кошмарите

колкото и да ги блъскаш нямат притваряне затова спести ми драмите

изнасям реч на диктатор на празен площад само някакъв гълъб умира от глад насреща ми

а аз тъпча с тока си кифла пълна с мармалад и размахвам ръце патетично

гласа ми издрезгавява и слънцето ме кара да се потя като стокилограмова продавачка на царевица

----

пристигам обратно в деня

избирам железния мост за педантичната ми двайсетминутна разходка

вече не пиша всяка сутрин

не ям всяка вечер

не излизам с този и онзи

вече не сънувам хубави неща

не сънувам елс в лилаво

нито алекс в летящо такси

не сънувам бъгс който ме завива

не сънувам как срещам еленче

и си говорим приятелски

нищо такова

само видения влудения вероятности

дървета които ме посрещат

листа които ме изпращат

хотели със стотици празни стаи

в които сменям небето като чаршафи

на сутринта

изливам облаците в чашата си и ги пия на бавни глътки

ръка да ми подаде жълъд

април да ми подари дъжд

чакам и не чакам

тръгвам и не тръгвам

говоря и не говоря

пиша и нищо от това

рутина, утринната вежливост на недоспалите