Thursday, May 29

........



дълго ли още
ще кървя в тази посока
където улицата се стеснява и свършва
където червеното ме улавя пристяга и пръска
по шевовете на слънцето лепкав мед черен

горещината на всички полукръгове
които са ме прегръщали
започва да изтощава
вените ми изпъкват извън мен
очите ми съхнат извън мен
пръстите ми докосват нещата отвъд мен

само тялото лежи като свършила автономия
като овързан гъливер който вижда как лилипутите
създават анархия на гърдите му
...
недописан сън
посинял по краищата
къде да стъпя за да изляза от тази повратност
страх ме е от плоския край
на кръглите ми идеи
клишето пържа като яйца в старо олио
колко съм сита когато не виждам
и колко съм гладна когато всичко е пред очите ми

...

Saturday, May 24

:)

Sunday, May 11

в най-черния парк черна отворена чанта
къде ще отида ако надникна в нея
кой ще ме вземе оттам
ако нещо те взема отвътре на нещо друго
същото ли ще си останеш
черния парк ме улавя
избирай ми казва
най-големият страх е най-малката рибка в реката
шума й достига дясната страна на лицето ми
няма да мисля за изток и запад
няма да мисля нито за мен нито за някой
стъпвам с голите си крака
право в устата на чантата
и стоя така в най-черния час на нощта
сред парка в компанията на няколко
статуи на мъже аутисти и каменни плочи
с издълбани толкова важни дати
че започвам да се смея и да си спомням

 напрежение... 
все пак краката ми са в най-зловещата
дупка намирана някога

не напипвам с крак нищо може би някакво огледалце
но чантата е по-скоро мъжка
да...най-вероятно е огледалце
и пак се смея накъсано
сякаш някой ми дърпа смеха с въже но се умаря лесно
и го изпуска ... за да е весело

на обяд
някой намери черна разтворена чанта
падна на колене
и крясна точно в ухото ми
звънете! намерена!
а аз си мълчах
мълчеше разтворената ми черна кожа
смърдяща ужасно на слънцето
тълпата се оглеждаше в малкото огледало
и си търсеше дребни във мене

*

гласът на Антониони, слушайки този глас, осъзнавайки тази кротка и позитивна нагласа, за това неизбежно бъдеще време, "което сигурно никога няма да свърши"
си казвам...че едва ли успяваме да осъзнаем трудността? констатираме единствено преходността. прехода...и тук не става дума за инерцията, с която се адаптираме, рано или късно...
мисля си, че нашите възторзи, които са ни вълнували в последните няколко години, несъмнено са били плод на лекотата, с която възприемаме естетиката на миналото...
нашата естетика сега е като едно бавно-развиващо се дете, което много обичаме и за което знаем, че винаги ще се грижим, защото нямаме правото да изоставим...по никакъв начин...
би било трудно
а ние не обичаме никак трудностите, нали
но продължаваме да мислим и да съзнаваме теоремата на чувството, на голото усещане за красиво, което кара сълзите ти да се газират и да излизат без избор, което те облича целия в съмнения и въпроси затова как си успявал да живееш без тази красота, как си дишал цял в нея и не си я забелязвал... кога си минал оттам, кога си решил да се обърнеш към нея
и въпреки нея ние често питаме в себе си защо е толкова отвратително това битие, колко грубо и насилствено трябва да отминаваме, да преобръщаме представите си, защото не бива иначе...
продължаваме да блъскаме главите си в стени, които не съществуват и да твърдим, че от това ни боли, че това е трудност, че това е по-страшно от болест, че това нелечимо бездействие не ни спасява от активното съзнаване... въобразяване....
с цялата си надежда все пак нещо в мен твърди, че ние сме изостанали.
че нашата любов към тъмните очертания на предмети е вече отдавна без източник...че ние фантазираме източниците, за да си набавим, онова, от което най-истински се нуждаем
проблеми
тъга
"мономания" която създава умишлени черни, гротескни или ослепително бели и чисти светове, които виждаме, но които не обитаваме....защото не бива, и не защото няма как
носителите и източниците се уеднаквяват, автора и възприемателя са едно и също лице
безкрайно изкривено, безкрайно отегчено и изплашено от празнотата, и изплашено от безпредметността на въпросите ...
възпалените картини и творческият импулс се побират в едно тяло
то разпознава ли знаците, разбира ли симптомите, то прави ли диагноза, прогнозира ли то
предсказва ли....
и сигурността на фактите стига ли му? без проблясък, без проникновение?
ще бъде ли достатъчно да измислим ново приложение на основните цветове
ако изгубим основните цветове ще изгубим ли комбинациите
...
трудно е да се каже
а ние никак не обичаме трудностите

ние и остарялата ни естетика, детинската ни любов към онова подкосяване на краката от сцена, която виждаме или сами си представяме ще ни остане
предстои изграждането на нова позитивна представа
без която ще останем не докрай разбрани
и не докрай разбрали

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO