няма съкровище което не мога да намеря за теб
няма море в което да се разбие лодката ми
няма да се откажат от мен златните листа по дърветата
дъжда ги измива от всичко полепващо
така както аз съм дъжд за всяка дума за цялата кал опръскала тъжните думи
преди пишех без да се тревожа, че те са мръсни - сега искам да блестят за теб
искам да виждаш проблясъка между продължителните тъмни часове които чертаят концентрични кръгове около нас
които вярваме един на друг които сме затворени на този малък континент
обграден от униние и неограничени възможности
ти знаеш повече отколкото аз
а аз чувствах това много по-рано
есента е влажна и дълга
помня, че беше есен, когато разбра за мен...
бях скрита зад едно отровно зелено стайно растение
дали се опитваше да ме сравниш с нещо, с което не си приличам
направихме си среща
ти каза да донеса меда и пчелите в главата си
каза че живееш близо до Стикс..дори каза номера
усмихнах се и докато разбера вече летях към теб
една малка сребърна лъжица
с крила на малка и бързолетяща птица
гласа ти пропътува хиляди мили заради мен
завърташе се правеше пируети и се осукваше в километричните телефонни жици
спомням си как едвам си поемах въздух и те заливах със смеха си
нервен детски
атеистичен смях на човек който току що е усетил чудото без да го види
есента е влажна
спи до мен
и мокри завивките ми
става ми много студено понякога
става ми страшно студено
хлад с мирис на нещо мъртво което не мога да събудя
будя се и си вливам половин литър черна кисела течност
вместо кръвта от една целувка, която няма да получа
вместо бодливото ти сънено лице
което се спуска надолу когато съм будна
зимата е бял парапет
палтото ми залепва за леда
палтото ми е зелен език и аз му се усмихвам макар че държи студено
отдолу никой няма да забележи как се навеждам
как страха изпада от мен като скъсан билет .. "по-нататък не може!"
лунапаркът спи
спи спрялото електричество
и бездомните животни ближат бълхите си
в спрелите блъскащи се коли
прескачам оградата
като неуспяла циркова актриса
но синьото на коленете ми ли е зелено или от него също не ме боли
синьото на коленете ми виолетова панделка която се свлича -
страданието е пробито месо...
а аз съм само още синкава кожа
не разпознавам никого защото няма никого
преди пеех за теб
сега пея за себе си
искам да те уверя че не съм добро място за живеене
на тръгване меся коняка с най-блудкавото кафе и рядко казвам довиждане
това са две състояния над страха че никога няма да те намеря
това са два абзаца от книгата
която прелита от палубата и се влива в световния океан
като изгубен животински вид
като изгубен
мъничък йоан
в огромния корем на кита
но тази книга се чете по-добре на тъмно
и се забравя с първата плъзнала светлина
