вървя  по  у л и ц ат а
 един бавно движещ се автобус за малко да ме настигне

 за малко да сграбчат езика ми като билет
 един човек с ръка останала на прозореца в този студ 

 топли очите на автобуса 

неговите стъкла неговите позацапани и невиждащи вече добре очи

вървя
 аз съм сам на улицата измервам я с дъха си и стигам до края й

 но улицата не връща дъха ми обратно и цялата моя любов към улиците и техните краища остава несподелена

все повече се задъхвам 

и все по-малко въздух идва като подарък
 о малко късче реалност  

летиш като лешник
падаш като ранен войник
 отскубваш се като кичур коса - насилствено

говоря си сам
 и защо винаги започвам да говоря когато светът е глух за мен 

речта ми не става за наказание както някога 

говориш им и те се разбягват мълчиш а те прииждат

следата от една човешка стъпка не изглежда като следа от една човешка стъпка 

и споделените човешки стъпки не ми приличат на осмислен започнат
произлизащ от нещо продължаващ навътре в процепите п о х о д  

само бавните автобуси са тук да се съревновават със задъханите които говорят сами на преспите строени по пътя им на калта в краката им божествения шум на кишата в този ден ме спасява и ето че съм подминат ето че се завъртам около себе си на десетата спирка и забождам петата си която омесва снежно бяло и лешниково кафяво и всяка изтъркана дума се разпада откъсва от корена и плува срещу течението на вселенската локва

в звук

глух

за света