вървя по у л и ц ат а
един бавно движещ се автобус за малко да ме настигне
един бавно движещ се автобус за малко да ме настигне
за малко да сграбчат езика ми като билет
един човек с ръка останала на прозореца в този студ
един човек с ръка останала на прозореца в този студ
топли очите на автобуса
неговите стъкла неговите позацапани и невиждащи вече добре очи
вървя
аз съм сам на улицата измервам я с дъха си и стигам до края й
аз съм сам на улицата измервам я с дъха си и стигам до края й
но улицата не връща дъха ми обратно и цялата моя любов към улиците и техните краища остава несподелена
все повече се задъхвам
все повече се задъхвам
и все по-малко въздух идва като подарък
о малко късче реалност
о малко късче реалност
летиш като лешник
падаш като ранен войник
отскубваш се като кичур коса - насилствено
падаш като ранен войник
отскубваш се като кичур коса - насилствено
говоря си сам
и защо винаги започвам да говоря когато светът е глух за мен
речта ми не става за наказание както някога
говориш им и те се разбягват мълчиш а те прииждат
следата от една човешка стъпка не изглежда като следа от една човешка стъпка
и споделените човешки стъпки не ми приличат на осмислен започнат
произлизащ от нещо продължаващ навътре в процепите п о х о д
произлизащ от нещо продължаващ навътре в процепите п о х о д
само бавните автобуси са тук да се съревновават със задъханите които говорят сами на преспите строени по пътя им на калта в краката им божествения шум на кишата в този ден ме спасява и ето че съм подминат ето че се завъртам около себе си на десетата спирка и забождам петата си която омесва снежно бяло и лешниково кафяво и всяка изтъркана дума се разпада откъсва от корена и плува срещу течението на вселенската локва
в звук
глух
за света