никога не бях целувала дядо. от страхопочитание към неговата вътрешна тишина, която беше изградила непреодолимо пространство около него.
видях го на Коледа. Именният му ден.
жените го хранеха с лъжица и го караха да каже нещо, каквото и да е. а дядо си искаше брадвата. и въжето. виждаше не нас, а воловете, които се разхождат свободно. търсеше Иваница, да ги вкара в пътя. питаше за приятелите си от детските години и никой от нас не знаеше как да отвърне.
майка ми му даваше мляко и с някакъв странен, почти детски глас му казваше - "хайде, хапни сега, защото кой ще ни събере коприва напролет".
той обичаше да бере коприва и гъби. някога е обичал други неща, но аз не знаех за тях. познавах само тихото му присъствие, рядката му намеса в разговорите, защото дядо беше разбрал, че говоренето не го свързва с другите. сигурно го свързваха други неща, но аз не знаех и за тях.
целунах дядо по челото, докоснах ръката му.
"Прощавайте", беше последното, което чухме от него
дядо си отиваше топъл и безпомощен като новородено.
