дишащият човек

от всичко друго най-много му се отдава 

вдишването

така както водите придърпват пясък

така и той прибира собствения си дъх

дълбоко 

а заедно с него винаги още нещо

това "нещо" не избираше сам

например когато вдишваше аромат на сусам 

от току що опечения на улицата хляб

или димящата пара от чашите в откритите кафенета

сякаш хората ги поръчваха

не за да пият

а за да говорят тихо 

през мрежата на топлия влажен дим

и той умее това което умее

толкова добре

че въздишката му съжалява

всеки път щом се откъсне от устните

а тялото - свикнало да се изпълва отвътре
 задържа

спазматично

всеки мирис

и цялата любов
която се шляе безпосочно навън

да

и той обича
да й дава
посока