Monday, April 28

Йоханес Вермеер "през" Збигнев Херберт


Писмо

Било открито случайно през двайсетте години, по-точно през 1924 г., у лайденски антиквар. Три листа кремава хартия с размери 11,5 на 17 сантиметра, носещи следи от влага, но почеркът е добре запазен, дребен, ясен и напълно четивен. Неизвестна ръка е залепила писмото към вътрешната страна на обложката на стария, много популярен за времето си роман Рицарят на лебеда, издаден от амстердамския книжар Коол през 1651 г.

Повечето изследователи (Исарло, Жийе, Клак, Дьо Ври, Бореро, Голдщайнер) се изказали скептично за това откритие, само един млад историк и поет от Утрехт - Ван дер Велде (казано в скоби, бил е прободен с кинжал при тайнствени обстоятелства недалеч от Схевенинген), бранил разпалено и докрай автентичността на писмото.
Негов автор - според младия изследовател - е не друг, а Йоханес Вермеер, а негов адресат - Антоан ван Льовенхук, природоизследователят, чиито заслуги в областта на усъвършенстването на микроскопа са общоизвестни. Двамата, ученият и художникът, са се родили в една и съща година, в един и същ ден и прекарали целия си живот в един и също град. 
Писмото не носи следи от поправки, нито от по-късни намеси, затова пък съдържа две забавни правописни грешки и няколко буквени размествания, очевидно било е написано набързо. Няколко реда са задраскани, и то така решително и енергично, че никога няма да узнаем какви безумни или срамни мисли е покрила завинаги чернотата на мастилото. 

Характерът на почерка (островърхи букви "v", писани като отворена осмица, воденето на перото неравно, сякаш някой се забързва и после внезапно спира) показва шокираща прилика, ако не и идентичност, с един запазен подпис на Вермеер в регистъра на Гилдията на Свети Лука от 1662 г. Химическият анализ на хартията и на мастилото позволява документът да бъде датиран на втората половина на XVII в., следователно всичко подсказва, че писмото е могло да бъде написано от ръката на Вермеер, но липсват неопровержими доказателства за това. Добре знаем, че се случват технически съвършени фалшификати.

Всички онези, които са се произнасяли срещу автентичността на документа, са лансирали многобройни аргументи, но честно казано, не особено убедителни. 
Научната предпазливост и дори стигащият далеч скептицизъм - това несъмнено са похвални черти, но между редовете на критичните забележки се чувства - нещо, което никой ясно не признава, - че главните възражения са предизвикани от съдържанието на писмото. Ако, да кажем, Вермеер беше писал до своята тъща Мария Тинс, молейки я да му заеме 100 флорена във връзка с кръщенето на сина си Игнациус, или, да кажем, беше предлагал на пекаря Ван Бюйтен една от своите картини като залог за взетия заем, никой, мисля, нямаше да отправя възражения. Но когато след два и половина века Великият Ням се е обадил със собствения си глас, а това, което говори, е едновременно интимно признание, манифест и пророчество - не искаме да го приемем, защото в нас се таи дълбок страх от откровение, неприемане на чудото. 

A lady writing letter with her maid, Vermeer


Ето писмото:

"Вероятно ще се учудиш, че ти пиша, вместо просто да бях наминал, както често се случва, към лабораторията, преди да е мръкнало. Мисля обаче, че нямам смелост, не успявам да ти кажа в очите това, което след малко ще прочетеш. 

Предпочитам да не бях писал това писмо. Колебах се дълго, защото наистина не ми се ще да излагам на риск нашето дълго приятелство. В крайна сметка се реших. Защото има неща, по-важни от това, което ни свързва, по-важни от това, което ни свързва, по-важни от Льовенхук, по-важни от Вермеер.

Преди няколко дни ти ми показа през новия си микроскоп капка вода. Винаги съм мислил, че е чиста като стъкло, а всъщност в нея се кълбят странни твари като в прозрачния пъкъл на Бош. Докато траеше демонстрацията, ти следеше внимателно и както ми се струва, със задоволство моето смайване. Между нас тегнеше мълчание. А след това ми каза много бавно и тържествено: "Такава е водата, драги мой, такава, а не някаква друга".

Разбрах какво искаш да кажеш с това: че ние, артистите, увековечаваме привидността, живота на сенките, измамната повърхност на света, а нямаме смелостта, нито способността да достигнем до същността на нещата. Ние сме, така да се каже, занаятчии, работещи в материята на илюзиите, докато ти и подобните на теб сте майстори на истината.

Както знаеш, баща ми държеше кръчмата "Мехелен" на пазарния площад. Там често идваше един стар моряк, прекосил целия свят от Бразилия и Мадагаскар до Северния океан. Помня го добре - беше винаги здраво натряскан, но разказваше превъзходно и всички с охота го слушаха. Беше атракцията на заведението като голям цветен портрет или екзотично животно. Един от любимите му разкази беше историята на китайския император Ши Хуан-дзъ.


Та този император заповядал да оградят държавата с дебела стена, за да се отдели от това, което е различно, и изгорил всички книги, за да не слуша напомнящия глас на миналото. Под смъртна заплаха забранил да се упражняват всички изкуства. (Тяхната пълна безполезност се разкрила с цялата си драстичност пред лицето на толкова неотложни държавни задачи като построяването на крепости или отсичането на главите на бунтовниците.)

Тогава поетите, художниците и музикантите се скрили в горите и затънтените манастири; водели живот на изгнаници, преследвани от глутница доносници. По площадите пламтели клади с картини, ветрила, статуи, пъстри тъкани, предмети на лукса или такива, които са могли да бъдат признати за красиви. Деца, жени, мъже ходели в еднакви облекла в пепеляв цвят. Императорът обявил дори война на цветята; наредили да засипят с камъни полетата с тях.

Специален декрет нареждал по залез слънце всички да бъдат по къщите си, да закриват плътно прозорците с черни завеси, защото - сам знаеш - какви луди образи успяват да нарисуват вятърът, облаците или вечерната светлина.

Императорът ценял само знанието и обсипвал с почести и злато учените. Астрономите му носели всеки ден известия за откриването на истинска или въображаема звезда, на която угоднически давали името на императора, така че за кратко време целият небосклон се покрил с рояци светлинни точици Шъ Хуандзъ I, Шъ Хуандзъ II, Шъ Хуандзъ III и тъй нататък. Математиците се трудели да изнамират нови числени системи, комплицирани уравнения, невъобразими геометрични фигури, като съзнавали добре, че техните усилия са безплодни и не носят никому полза. Естествениците обещавали, че ще отгледат дърво, чиято корона е в земята, а корените му в небето, както и пшениченото зърно, голямо като юмрук.

Накрая императорът си пожелал безсмъртие. Лекарите провеждали жестоки опити върху хора и животни, за да разкрият тайната на вечното сърце, вечния черен дроб, вечните бели дробове.

Този император, както често се случва с хората на делото, е искал да промени облика на небето и земята, та името му завинаги да се запише в паметта на бъдещите поколения. Не е разбирал, че животът на обикновения селянин, обущаря или търговеца на зеленчук е много достоен за уважение и възхищение - докато той се превръща в безкръвна буква, символ сред многото монотонно повтарящи се символи на безумството и насилието. 

Като за толкова престъпления, като за толкова опустошения, които натворил в хорските умове и души, смъртта му е страшно банална. Задавил се със зърно грозде. За да го спретне от повърхността на земята, природата не се потрудила ни с ураган, нито с потоп. 

Сигурно ще запиташ защо ти разказвам всичко това и каква връзка има тази история за далечния и чужд владетел с твоята капка вода. Ще дам навярно не много ясен и логичен отговор, с надеждата, че ще разбереш думите на човек, изпълнен с лоши предчувствия и безпокойство.
Виждаш ли, страхувам се, че ти и подобните на теб се отправяте в опасна експедиция, която може да донесе на човечеството не само полза, но също и големи, непоправими вреди. Не си ли забелязал, че колкото повече средствата, инструментите за наблюдение се усъвършенстват, толкова повече целите стават далечни и неуловими. С всяко ново откритие се отваря нова бездна. Все по-самотни сме в тайнствената пустиня на вселената. 

Знам, че искате да изведете хората от лабиринта на суеверието и случайността, че искате да им дадете знание, сигурно и ясно, единствената - според вас - защита пред страха и безпокойството. Но ще ни донесе ли облекчение наистина, ако сменим думата Провидение с думата необходимост?

Вероятно ще ме упрекнеш, че нашето изкуство не може да реши никоя загадка на природата. Нашата задача не е да решаваме загадките, а да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление. Но ако ти държиш на всяка цена на изобретенията, ще кажа, че съм горд с това, че успях да съчетая известен особено интензивен вид кобалтово с искрящо лимонено жълто, както и да фиксирам отражението на следобедната светлина, която пада през дебелото стъкло върху сивата стена. 

Инструментите, с които си служим, са наистина примитивни - пръчка с прикрепена на края й щипка четина, правоъгълна дъска, пигменти, масла - и те не са се променяли от столетия, също както тялото и човешката природа. Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора - целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи.

Нашите пътища се разминават. Знам, че едва ли ще успея да те убедя и че няма да захвърлиш ошлайфането на лещи, нито издигането на своята Вавилонска кула. Позволи обаче и ние да упражняваме нашата архаична процедура, да говорим на света думи за помирение, да говорим за радостта от откритата хармония, за вечния копнеж за взаимна любов".

из "Натюрморт с юзда", Збигнев Херберт

превод от полски Вера Деянова

0 comments:

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO