Friday, October 6

Япония*бележки*









Тревожността - вечното състояние на вятъра, от който трескаво пазя очите

Япония ме посреща със слънце, потънало  в тъмни настойчиви облаци
Океан - тъмно плътно пространство
Дърветата - високи и вечно зелени
Мракът - какъвто никога не бях виждала, подчертава всяка форма,
прави малка и слаба всяка светлинка, светеща смътно през дълбоката нощ

Пътувам с автобус, в него са най-тихите спътници, когато не си пошепват - спят
Сякаш нарочно, за да мога добре да разгледам лицата им.

**
Встрани от пътя ме следва дълга бяла прекъсната линия
Сега разбирам, винаги е била там -
плавно пъплеща
зад мен и там, където още не съм

мисълта, която ме следва
желанието, което ми предстои да изпитам

бялата линия ме отделя и събира
ведно с всичко останало
очертание на поток
с вечно променливо течение




Спя в дървено старо училище
Така миришеше старата къща, в която отраснах
хамбарът, където събирахме царевица и орехи
саетът, преустроен на стая, в която дядо прекара последните си дни

Във въздуха тук има нещо сладникаво
почвата е мокра от снощния дъжд

Момиче боядисва в светъл цвят
скулптурата, направена от нейния баща - дете, клекнало насред гората
или себе си боядисва тя?


Скулпторът баща ни показва
друга своя работа - обла кухина, вкопана в  земята
с перфектна акустика - вътре - инструмент с медно чист звук



**
В гората
Видях малки стръкчета мъх - тук и там, навсякъде
Това, което ме заобикаля е нещо, за което съм мислила дълго -
гората, селото, мъховете, сладкият аромат

***

Усещаш тревогата ми от хиляди километри
Тази първа вечер, на гарата в Маебаши, разбирам,
може би винаги ще остана детето, което се е изгубило -
ще прегърна първия срещнат,
ще се успокоявам с мисълта, че някой ме обича,
ще обикалям в кръг,
докато не ме намерят.

***
В самолета плаках от щастие, че вече съм по моя път,
три часа по-късно плача, защото не ме откриват,
забравили са за мен, подранила съм
Казаха, че съм подранила.
Разбира се, толкова силно исках да стигна дотук.

Една мила жена ми поднесе чай.
През големите прозорци на някогашното училище наблюдавам обгръщащите дървета отвън
има ели

**

Гласът ти ме успокоява
любовта ти ме изправя винаги в мига
преди да падна на двете си колена


но може би идването ми тук
е част от бавното ми пътуване
към нас

*

Отпътувам.
Ще заровя пръсти в мъховете на Шима
колко меки са те


колко много очи
още не знаят, че ще погледнат в мен

*
'Вече няма много деца в региона', споделя тъжно Такако.

Греши, Изгубеното дете е тук

търси
компания за игра
 

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO