Има светлина в корените на дървото

дълбоко вкоренен сноп

последният лъч светлина

поникнал в земните недра 

колкото по̀ слизаш

толкова по-светло става

не ме виждат

навън в подгъвите на дрехите им

научих се да се скривам в тях

прегръдката, която не очакват

им давам с очи

понякога най-после усещат

тогава разбират, че очакват нещо, без да знаят какво е то

а аз вече съм стоплила сърцето си в най-малката сгъвка

и чувам да трепти като песен 

още неизлязла от малкото птиче гърло

неизлязла още

но вече там

трепетът с който се готви да я изпее на сутринта

е моята първа глътка въздух 

сред т я х 

виждат ме

мъжете копаят 

няколко метра под земното равнище

подчиняват пръстта и почтително захващат в ръцете си камъка

арената е овал

мястото на което играта и неподправената същност на героите

преминават пред очите като прах

като сън

като цял живот

от първопричината до най-високата му степен - 

отказването от тялото и радостния химн на смъртта

всичко трябва да пресъздам

да изиграя

да изтърпя 

сухата 

впита маска

на всичко

което не съм

което ще поискат да видят

виждат ме

трябва да им покажа

ще издържа

***