Винаги зимата...разбирам какво е стояло преди неизбродния студ
Дойдат ли дългите сухи дни, мракът пада от ниско, но обгръща всичко,
и не полека - отведнъж. Какво е било преди се превръща в: бавно и внимателно помитане на пепелта; забождане на хляба с нож и спасителното му изпичане над жарта; преглъщане на сухия залък - спомен, който не мога да променя, вклинен в паметта с цялата му тежест и нищожност. Обърна ли гръб, само ще разбера как костите не се вслушват в мен, всичко е от времето, казват, за всяка болка, която се появи внезапно и среже там, където не сме очаквали.
Няма как да съхраня пепелта и да построя малка къща от нея. Без изход.
В мъгливата низина не очаквам изгрева. Моят път, е такъв, че не спирам там, където бих решила да сменя посоката. Всеки рът трябва да се извърви, всеки бодлив храст да продраска ходилата, коленете, лицето. И пак в низината с поглед като садило, което си проправя път в пръстта, по-дълбоко, зрънцето трябва да се покрие добре, преди да стане око за отваряне.
Винаги зимата
дългите тесни ледени коридори надолнища и хълмове баири и ледени кубове събирачката на билети и стонове с ръка изтръпнала от саденето и предродилна болка в слепоочието точно преди раждането на идеите няма почивен ден за разсеяните няма време за отдъхване погледът се мята ту тук, ту там, като ранено животно, което се опитва да разбере от коя страна ще дойдат касапите. вече знам на какво се дължи умората - на провалените опити да се спреш на едно - да го видиш, осъзнаеш, обиколиш, обгърнеш, посочиш, наречеш, обезопасиш със значение и да продължиш към следващото. второ...трето....стъпките, постъпките, концентрираните крачки по тъкмо този път и към тъкмо тази ц е л
вместо това
вечна умора
винаги зимата