През последните месеци се сетих за приказката "Свирачът от Хамелин", която ме караше да потрепвам от страх, когато бях малко дете. Това е интересна легенда за музикант, нает от градските власти, за да изгони настъплението от плъхове в града. Идеята, че плъховете биха последвали мелодията и заповедите на мъж с флейта, ми се струва удивителна. Времената, от когато съществува тази легенда, са били такива, че хиляди, ако не милиони хора в Европа са загубили живота си в битката с чумата.
Житейският цикъл на човек е познат със своята повторяема природа - повтарят се условности, съвпадения се превръщат в блестящ ред, редуват се перипетии. Тези непрекъснати "преобръщания" са доказали, че всяко нещо, място, събитие има способността да разменя мястото си с друго. Затова и когато започнах да си избистрям картина, която да описва настроенията и мислите ми по време на затворения режим заради ковид 19, първата картина, която ми изникна беше на този запомнен от детството музикант. Този път обаче в редица с много други музиканти, почти еднакви на вид, водени от гигантски плъх. Тези образи от легендата с разменени места поставят плъха в позицията на водеща фигура - лидер, който обещава да избави града от болестите, ала лидер, който представлява самата болест, почти като фотоувеличение на животинска фигура.
И понеже се върнах толкова назад в детските ми представи и въображение, трябваше да подчиня образите на тази детска представа - не можех да рисувам като възрастен. Имам късмет, че Тодор е до мен и се вдъхнови да се включи в рисунката, за което много му благодаря.
Наивните малки фигури ме карат да се замисля за образа на твореца. Много артисти са разтърсени из основи от случващото се днес. Но и така, подредени в редица, един до друг, не изглеждат като хората, които някоя градска управа днес би наела, за да се справи с чумата. Виждате ли - това са "преобръщанията". Вместо това, те, също като мен, се обръщат навътре, търсят нещо в милите спомени от миналото, в сънищата, в мислите за старите уюти и места, обръщат се към утешителна самота или към утехата, която носи малката им тълпа - вярна и вслушана публика. Тя, която се нуждае от нежна длан, измиваща очите с бистра вода, от време навреме и само понякога. И тази дълга редица от свирачи духа с всичка сила, безценни потоци, дъх след дъх, своитe апели за помощ, за свързаност, за създаване на общност, оплаквайки обезобразеното настояще.
Не мога да не мисля за всички онези талантливи творци, които създават мощната илюзия, че знаят истината. И въпреки че имаме свят, изпълнен с тези разноцветни, одухотворени от идеи, творящи мъже и жени, чиито чувства са толкова крехки, а пръстите им треперят по този сърцераздирателен начин, фотоувеличението се спира на фигурата, която следваме сляпо. Фигурата на страха от болестта или страх от това да се събудим и да разберем, че нашият следващ дъх не е вече истински наш.
Живеем в дни, в които архетипите си разменят местата и битката става все по-малко епична, а героите, вместо да бъдат герои, стенат все по-тежко. Водачът плъх не носи никаква маска, не носи шарени и разпознаваеми одежди, нито създава мелодия от дъха си. Плъхът води тълпата "творци" така, както би го правил кой да е див звяр. Търпимостта бързо се превръща в одобрение, а в последна сметка дори и в симпатия. Това прави следването на плъха толкова лесно, дори, когато си цял изтъкан от силата да създаваш свят на идеи. Време е за друго "преобръщане" и разпознаване на фигурите.
