Вече е ноември и всеки повей идва от Север. Крия се в дългата си яка. Само очите оставям на показ, като фронт, щит, чер плащ. Не очи, а огромна тъмна локва. В нея - отражението на маршируващи крака в съвършена симетрия, в режещ въздуха ритъм. Очите ми с поглед като остра ножица, разделят наполовина плата. Аз съм шивачът, който шие дрехи за фронта. Спя на масата в прах от креда и изрезки от стар плюш. От умората виждам като под лупа тъканта, но не виждам никоя дреха цяла.
Тялото ми е дебела шаячна подплата. Какво има над и под нея не вълнува никого. В съня ми натискът на показалеца е толкова силен, че огъва иглата, като метал твърде слаб срещу пламъка, в ръцете ми всичко се огъва, конците се сгъват и образуват квардрати. Те влизат един в друг и започват бавно да се извъртат, ъглите им се събират и триъгълниците изписват букви от език, който никога не е имал писменост.
Щом се събудя, подшивам здраво ръкавите. Те не бива да се издуват от силния повей от Север, нито от крясъка на някой, който вика чак, когато болката е станала неудържима. Всеки бод ми напомня, че пеперудите, птиците и слънцето са голи на този свят, а аз трябва да облека посрамения човешки род, тръгнал на заколение.
Вместо линии на дланите ми се завихрят колела от конци - невъзможни за разплитане. Само на очите си мога да разчитам да видят най-слабото място в конеца, за да натисна точно там, където ще се скъса отведнъж. Това не е коприна, която трябва да се спусне по коляното на жена, така, както най-слабите струи на водопада се плъзгат изящно по загладената скала.
В моите дрехи се лежи в калта. Затова са ушити в цветовете на земята. Всичко става едно. Рано или късно. Грубите ми ръце, стоманената игла, дебелият шаячен плат, всичко ще се покрие с пепел и чернозем. Ако имат късмет и с чернозем. От умората виждам тъканта и по-рядко онова, което съставя.
