Никога не ми бе отговарял по-ясно...

Тежък черен велур е небето,
което покрива косите ми.
Дъждът ми подари целувката си -
хиляди капки плъзнали в мен -
арогантни, студени
като метални
потънаха
без да ми кажат...

Забулих лицето си
в нощ непрогледна
и си тръгнах
сама
уморена

В ръцете ми - две празни шепи
един студ се промъкна без дрехи -
моят товар, че аз съм
самата...
че мразя неща, а ме товарят
с Нещата;
че искам да изговоря
свитите чувства;
че искам да се разпкунат прецъфтели
от болката;
да влюбвам,
да давам и връщам....
Но няма кой да ме чуе...
И какво да ми кажат..няма.