тя гледа честно тази нощ. тя на никого нищо никога не е казвала. но аз винаги успявам да видя как помръдват устните й тъмни...тъмно-сини очертания по стъклено синьото лице...
и небето е чисто единствено заради нея, макар да я осъждат за всички странни явления нощем, когато тя се изпълни, висяща на своето невидимо мъченическо въже, заобиколена от опечалени, малки звезди, които само се опитват да й приличат. никой не страда колкото нея.
болните дълги дни я презират.
лудите й се кланят.
тя е осъдена на освободеност. но това й носи само страдание, само невидими сълзи, които гълтам, ли гълтам при пълнолуние.
тя никога не ме е предавала, тя ме е прелъстявала толкова нежно, както никой не би ми дал чистотата си...тя е в себе си моя и аз съм в нея завинаги...без обещания, без свидетели.
за да е истинско,казва тихо тя, трябва да е за кратко
но аз искам всяка нощ, казах й, а т я се усмихна и легна в езерото, чакайки.
разбрах, че иска да ме убие. че е красива, защото ме използва, за да надвие собствената си нужда да ме има.
но не можа.
аз се страхувам от дълбока вода.
аз не можах. страхувам се много.
тя си отива всяка сутрин наранена и свита на сърп...тя пулсира в мислите ми денем и ми пробива челото с лъчите си черни...
"толкова ли ме ненавиждаш" питам я...
а тя мълчи.
и свитъци светлина събрана от всички отблясъци в тюркоази, в тъмни маниста, във водите чисти на пристана...тя ме докосва...това са нейните пръсти безплътни...
и ме дави в езерото на очите си...и се смее толкова омайващо..."не спирай!"- казвам й...
а тя си отива прекрачвайки зората свита на сърп и щастлива...
и ти си като мен...лъжкиня такава, защо ми показа истината???...
Много си мислят, че луната не отговаря никому, но аз виждам как помръдва устните си...и аз жадувам да съм погълната...
Копнея да я завържа за себе си...и да вляза в дълбокото езеро за пръв път и последен, заедно с нея.
