Онази, която оставих на ъгъла

Тръгвам. Не бързам, но е късно. Тя се противи и странно, но виждам толкова ясно в тъмното големите кафеви очи. Вглеждам се там, където блестят, там където едновременно разчитам и "да", и "не".
Аз почти се обръщам, но тя улавя мига и сякаш го заплашва с ножица. Мигът се спира, тя ме прегръща - демонстрира инстинкт /толкова ли студен съм станал?!?/.
Всъщност ме привлича да остана в ръцете й...Но знам, че това не иска да стане, това е невъзможно /признавам го с тъжна усмивка, защото се отнася до мен, защото сме обречени вечно да се отдръпваме/.
- Смолисти са ти пръстите...залепнаха по мен. Не, че се притеснявам да не ме изцапаш...Просто..
- Не искам да те пусна.
- Може би си пипнала не където трябва.
- Като сега?
- Нямам предвид това.
- Имаш себе си предвид. - каза тя и ме пусна.
Събудих се без да искам. През тези дни, след случилото се, нямах никакви желания, никакви подбуди. Само ипохондрични пристъпи и необяснима възбуда.
Аз не допълвам нищо. "Аз" всъщност е моето съзнание за невъзможност, това което винаги взема решението.
Решеното , то ме прекъсва...да се случа, да усетя една горещина, един разсеян дъжд и мрак на пресекулки, своята пулсация в друг организъм, в друг пулс, в себе си отдадено на другото...Онова прилепващо...Не, онзи поглед...Или усещането за мекота на косите...на притискащата се енергия, която поражда, плава и лети с моята.
Онази, която оставих на ъгъла.
А аз няма да се върна.