aaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaa

претоварена съм от безсмислието на това упорство, от силата на един егоизъм,
не моят собствен и това е най-лошото

собствената си себичност проявявам рано сутрин, когато се събудя сама, когато никoй не ме очаква, когато дишам, за да отпия сама от кафето си, когато поглеждам навън и се усмихвам на мрачината - сама...

аз не искам да се страхувам от призраци, не искам да ме е страх и от живи хора, не искам простор, щом съзнанието ми е заето от мисълта къде бъркам и защо с него или с нея не мога
не съм за всеки и горчива вълча порода, лисичи нрав в погледа, там е вината ми и невинността, но в нея вече не гледат,

късно е за сантименталности...всички които отсега нататък ще обичам неизменно ще бъдат непознати, съвършено различни, пресилено близки и никога мои.

моята властност е написана с молив и забравена още в първите тетрадки изписани със самоувереност и незнание

вече всичко се изяснява, сега, когато мъглата е най-гъста, а буквите нечетливи...сега, когато никoй няма време и полза да ме обича, сега, когато поривът е изигран от гениален актьор, но оставен да броди...

през какво ще премина...и колко много реки трябва да прелеят и колко брегове да се отдръпнат, за да премине съмнението ми...унинието ми...

претоварена съм дотолкова, че не мога да се разплача,че не мога да си спомня мислите си отпреди секунда...просто пиша и настръхвам от все по-близкия студ, от него, който застава равен до мен, като брат,
аз съм тъжен и напуснат дом...арена на цирк, в който номерата са били твърде опасни и всички акробати вече са мъртви.

самотно ми е.бродя сама в нощния град в 3 през нощта и е толкова празно и всички улици превзети и променени от тази мъгла ... или облак... нищо като обещание не твори думите ми....само разубедени мисли...само желание иззето като нещо с изтекъл срок на годност.
пилея се...и не съм нито есенни листа, нито птича песен, че да ме доловят
докосвам една в друга ръцете си...докосвам се нежно и пак разбирам, че не мога да бъда нежна просто за себе си, че не мога да се призная за луда, само заради стремежът си - да прекратя всевластното суетене и прикриване

 никoй не иска мракът под дрехите ми...и никoй не иска гладките ми глезени по шията си...не... аз съм поискала твърде много и сега се превръщам в признание.
само това съм
самотно ми е, а не мъж е плачът и не дъжд е това по ръцете ми...просто мъгла и стенания събрани от мокрите стени и покриви...безразличието ме е ранило смъртоносно
не остава нищо друго освен да се помъча и потъна в плиткото.