NIMBUS II

NIMBUS II

как са опрели думите ми по линиите на облака не знам как се издига
дима над душите ни схлупени къщи имат червени покриви за да се усмихва и на тях слънцето и на тях нечия мисъл и спомен и снимка и образите да бъдат запомнени в отразеното на листа изречени редове подкрепят телата в които обичам себе си и ми помагат да не се разпадна а бях в облаците черни разлистени неведнъж съм била извън формата си за да променя нещо бяло и несбъднато на земята аз търся височини и хълмове нощем за мен плачат само скалите които са рана без моето политане в пропастта на безсмислието няма да се науча плетачите на въжета са сурови мъже а аз късам копривата от сърцето си с голи ръце намята ме само дъжда за да не ме оставя насаме със студа и изплъзвам последния поглед обреченост се препречва отнякъде но ще ме върне залезът отразен в нечии прозорец зад завесата будилниче трака брои страховете ми за да иззвъни когато се покаже най-големият този от тъмното ето нея вече не ме е страх виждам в мрака белите птичета излитащи през стените от тази същата свечерена къща спя над запалени кестени и питам за името на нещо неизвестно един син на слънцето е тръгнал към мен и аз всяка сутрин съм готова да го посрещна може би твърде рано съм се превърнала в себе си може би е още рано да се лъжа че мога да остана на мястото си кога съм стигнала с думите си до там още помня как мирише дъжда вътре в земята и вече пълзя с униние и енергията на естеството което ме продължава което не предвещава краят на нещо а говори винаги за нищото овладяло думите си до съвършенство просто защото думите са изгубени и никой не е виновен придават ми значение на свидетел а аз просто дишам в паузите преди експеримента с вселената извън недоумението кое ще оцелее думите небето или просторния замисъл на вечността да ни разпилее и какво ще ми остане възелчета който ме познава знае бягството ми е знак за пространство значи има всичко има съвест свян любов и огън там където е горяло невъзможното но мен ме спъва всеки който не докосва думата и цялостта е труп откъснат от сълзата ми последната сълза не ми е скъпа тя е просто белег за начало с чужди всеки дърпа своето въже самотен докато не затегне примката и ябълката на адам престане да се движи виждаш ли отрязаният край стърчи за да изчезне после като в историята как поуките помръкват и се топят във необятност няма ли да излекувам нечии въпроси няма ли да ме попитат какво съм искала за себе си кое е повече от есента смъртта на преходното или слънцето тъгата ли понесе смисълът им нещо нещо повече ли има или съм пръстов отпечатък в пясък затова престават думите тях ги спира нещо по-голямо и значимо от ямб и стъпки и преплитане вече не мога да се побера във музиката цяла на кого ще отговоря и кого ще стопля кого ще приютя в дома си в моя мрачен сън и тъмна стая и бялото на моите ръце да бъде млечният воал над утешена болка искам всичко в мен да излети като глухарчето от корена до цветовете от вятъра разнесена да свърша да ме изостави всяко изречение без връзки да се спъна сама в опората си виждаш ли че невъзможно е оставането ми а не съм потърсила виновни не виждаш ли че само аз съм и до облаците сантиметър е останал да се вгорча в небето и да ме излее сън в нивята отдавна изоставени неизкласили откъсвам всички бурени от тях да бъда честна с слънцето за да се срещна със сина му по средата 
не предвещавам нищо Аз съм облакът