зимно слънцестоене

зимно слънцестоене
голи пламъци
ще се настигнат
без да ме затоплят
без и с мен говорят
спътници разстроени...
звездите са студени чух
и аз си тръгвам разтреперана
и синя светлина ще разнеса
без да съм потребна...
нежеланите не греем.
и не топли са ръцете ми,
които пълня с стихове
когато думите докосва
тялото, което търси да се съюзи,
да се стопи у някого...
произход, вид ... невидимо значение
от радиото се спускат гласове,
които някой ще принудят,
от екраните ме дърпат цветове,
но ... аз не ги поглеждам.
аз не съм изгубена.
просто с този студ
съм всяка сутрин
на спирката на вледенените,
просто е мъчително че си омръзваме
и винаги очакваме едно и също -
да се свърши...
дори не помнех, че не си говорим...
ужасен е характера на времето...
и то е педантично, съблюдава
закъсненията ми...по дяволите
себе си избързах...още покорявам другите
не притежавам всичко...а искам до безумие
да ме погледнат и в очите ми да тлее нищото
от което малко се съвземат...

стопявам кълбо светлина
в самотата си
и черен е пътят пред мен...
и неравен
и дълъг
но кръстопътите губят се в дим.
изведнъж от праволинейност скъсена
сковава ме студ...
продължавам да вървя така необлечена,
да дишам във врата на света...
ето как ще затопля обречените...
ето как ще поглъщам ... ще се унасям ...
насън ще цъфтят цветовете...и като пухчета
ще полетят...очертанията на онези дървета,
които объркват посоката ми, сред които се губя,
сред които не съм...
защото са черни видения...
но навсякъде поникват, растат,
умножават се, препречват ме...
даже тичат след мен...
там бяха заклевам се...

говоря в мен.
от студ се парализирах.
това е добре...
от страна на треперенето...
видимо още съм тук -
вън от съмнението, че те не ме виждат.
даже следят.
слънцето зимно е.
зимен студът.
спирката пълна е.
празните шепи кървят
недвусмислено губя и малкото,
което се движеше в мен.

няма кой да ми устрои
едно топло посрещане...
може би чай, някой син филм,
да ме научи на едно суеверие в повече,
да запали със мен...
син пламък...може би спиртен...
или огънче за желаното упоително...
знам ли...просто да бъде до мен...
в тази зима безименна...
току що заваля най-дребния сняг...
от мъка нагълтах се...и сега ...
снежинките на гърлото ми лютят.
разболявам се.