безсънието II

Отговорът на всички мои въпроси е той - покоят, който с никого не говори...
който се ражда в първите есенни дни и през зимата още по-тих от мълчанието ми, измества съня и просторите.
Когато няма думи за мен съм щастлива, когато вървя в онази изоставеност от всякакви мисли, тогава съм някаква.
когато разсмивам се единствено с вятъра...с листата...с мрака, и силуетите уголемени по старите жълти дувари на (иначе) скуката...
---

Изкривена нужда от някаква липса...
и в това сляпо желание се потискам.
тази роля, която даже на тялото ми омръзна започна да ме стопява
без много драматични въпроси...
сам съм гениалното си самоунищожение, внушавайки начин за бягство, задавайки си решения, несподелени със никой..
просто шизофренически опити да се махна и да остана в същото време
Но тази роля няма да има желаната дълга история...
тя ще остане едно безимено творчество, след като се обеля окончателно от лицето си и приема образ без никакви съвпадения...
някъде в небитието...

~~~~~~~~
"С лед, но малко"

Ще пия коктейли,
от мен ще разливам,
в морето, по пясъка
и по дрехите си...
Влажно, пияно съчувствие
ще ме прелъстява
когато изгубя представа
какво изобщо се опитвам да правя...

смехът ми. гласът ми.
шепотът, че не искам
ще изглеждат като преструвка,
когато съм трезва...

малкото лед ще изпия на дъното
и водата ще ми даде от своето
безплътие...

дано се разлея във някой,
който ми вярва...
за да покажа, че и в най-прозрачната
истина не бива да имаш доверие...