сиво

Вървя празно поле бяло
Граници няма, освен, ако не ослепявам.
Имал ли си скоро това чувство, че си сляп и бродиш сред непознати,
че всяка дума заглъхва или се удря в тебе обратно, с удвоена сила?
Говоря дишам празноти Отдавна
Лъжите са като...призлява ми...
Отново нахлуха всички. Никога не са знаели, че искам да съм много сама, за да съм себе си.
Защо ли го казвам, ти знаеш много повече...
Колко малко ми трябва, за да забравя запомненото, колко механично вече изтривам всичко,
ще се усмихнеш горчиво на това мое умение...Остават само изображения - изкривени и осветени
Кое е значимото в дните?
Кога пада нощ в мислите?
Имаш ли отговори?
Продължавам да синея в студа...на спирката с всичките чакащи хора.
Не чакам нищо. Наречи го както искаш. Имам избор.


Преобръщам всичко в думите
Не ме е страх да прекрачвам представи, да разделям хора, да разграничавам времето от теб и себе си...
Какво ако таиш сълзите си? Те все пак не са грешката.
Една незначеща празна усмивка е шамар в лицето ми. Ти ли ще бъдеш този?
Метафорите ми са болни, възпалени от прекомерно използване, от буквалното им сбъдване и създаване твърде навътре.
Стяга ме юмрукът на мълчанието.
Колко студено е станало...
Сега пак ще облека дебелите топли лъжи....ще разхождам безличното, погрозняло лице, а то услужливо/към обществото/ ще се усмихва, ще се разсмива шумно, ще потвърждава и отрича по равно, за да е изгодно на всеки... жалко наистина.
Не знам колко дълго ще вървя в празното.
Дори да се върна и залича следите си или обратното, никога няма да те приближа пак така - оголяла и полудяла от погледа на луната, забравила за една нощ...
Искам да не си спомняше за мен, да можех да спра кървенето...Да бях игла и конец или покривало за Истината...Но не мога.