***

Плават насълзени облаци
пренасят възгласа на вятъра
прерисувам сенките в поляната
и ставам част
от светъл паднал лъч

докосвам синьото небе
безбрежие
и разплисквам своя край
по тигела на ръбато слънце...

без да

Разкажи ми всичко...как се събуждаш,
какво прочиташ между думите заплетен пъзел
връзваш ли, когато галопират нощем
мислите по друмищата,
край реките, шепнещите тайни
и подводни камъчета как улавяш,
как заставаш и обличаш си усмивка,
как събличаш нея, как мирише шумата,
и есента какво ти писа,
и стиховете писани по здрач,
и разума разтегнал се в пияна проза...
Разкажи ми клепките си -
плътта, която винаги остава вярна на съня...
със болка ли разтваряш....
страхуваш ли се от затворените смисли,
от душата ми, която се отрича от пространството,
за да те види
за мекото легло, за цветните неща,
за опърничавата умора,
за старите тетрадки,
графита на молива,
написаните думи,
за чашата, в която още ми наливаш
текила с цвят на слънце,
а моят смях далечен е...
Говори ми, за това какви ще бъдем,
дори и да не станем никога.
Разкажи ми силуетите, накарали те
да застинеш,
за всяко малко кътче, криещо красивото,
за снимките, които ще разкажат
недовидяното от другите
Разкажи ми за дъжда, за стрехите,
под които днес минаваш
и не криеш нищо...
Говори ми тихо, говори без връзка
и мълчи по малко,
в очите ми, за да оставиш
лилави и топли пръски...
Разкажи къде се сливат
буквите във истинност
и как, и колко трябваше да се разкъса
раните ти да попият...
Разкажи ми тананикането си под душа,
потъването във леглото на предозиралото тяло...
Разкажи ми, моля те...
Недей да ме оставяш
без да...

поезия за днес

мислите - поезия за днес
е всичко ново
думите развъдници на думи
са препълнените шепи днес е светло
и децата си се смеят
и играят с мене заедно
и аз им се усмихвам и им казвам миличко
естествено
е пролет
със сезоните е ясно
светлото
топли сенки и горещо слънце
дядка чопли семки в парка
а защо ли възрастните си разправят всичко
и младите крещят най-явни тайни
а аз избрах да се пързалям...
15 минути и 3 допълнителни спускания по жълтата надуваема полегатост;)
с децата...
заедно..
и леличката усмихнато всичко хубааво...всичко ху--ба-во
пеят на срички и птичките...
непринуден смях и умора вода 4e6mi4kata в парка и сядам...
под дебелата сянка усмивки отново на хора
които се издигат нагоре и се въртят в кръг
заобиколени от настроението...
рисуван ден
думите раждат новите
и си заминавам единствено от умората
и се надявам единствено на това че ще се върна
в 7 на пощата
с братът които исках да имам и в последствие стана такъв
какъвто го нямах:) идеален е...комплиментите са заслужени, достойнството е цяло и аз съм по-голяма единствено в обема преживяно...
това ме радва, че останах малка...и се побирам в часовете и пропускам скуката
и пролетта дойде, за да ме накара да остана...

ревността

ревността ме блъска в корема
и все пак ме оставя
да дишам

не се питам защо й е
просто си лягам сама
още никой не ме е осъдил

какво да посветя,
да скърша ли стремежа си?

обичта мълчи предсмъртно.



цъфти ръжта на пожълтели листи в стихове
изгарят буйната трева, а аз вървя по черното...описва ме.

Нощ

тленна топлина, а вътре скреж...
бял и трошлив като мисъл...
вътре има мене стаена
вътре е беззаконието и наказанието
в едно...погребани
в мен се надига
някакъв прилив горещ
да облее
студа и враждебното,
но все не достига...
но все не го чувствам

отпечатъците са линиите
на сляпа съдбовност
обрекла на неразпознаване
едно блуждение ме продължава
единствено аз съм
неговото значение
да мълча, дори когато
ме пробиват пръсти,
да стъпвам уверено,
дори, когато трънливо
напред е за стъпките ми

давам сини мъгли
на ясните сутрини
кога ще ми върнете булото
колко високо още да търся

в едно изкачване
измерен е свършекът,
а после бездумие,
за което непрестанно говоря

какво правя всъщност?
противоположното
крещя отговори
премълчавам въпроса
творя загадката
но я прочитам наопаки

обратен път нямам
увивам тревите осукани
жилави примки улавят сълзите ми,
заобикалят ме стръвни капани,
въжени стълби...

аз съм разкъсването
отрязвам спасението
и стъпвам, за да пропадна
заставам над бездната,
но истината е, че се снишавам

омален ден
грабливата нощ го посече
и пея със нея
и слагам й пръстен
и моя е вече
и аз съм й вечност

какво ако не мога?
какво бе живота?

границите изтрити
и търся посоката
нови са възвишенията
в съзнанието чертая
и пръсната светлината
оставям на дъното на окена

пясъкът е посърнал
избелял разранява
тъмното гърло
на бурно пиянство -
полусляпото влюбване
в пропастта,
във нощта,
във влагата, която придърпва

немислимо за другите
посветих душата,
прехвърлих тежкият камък на тялото
и смъртта ме наказа...
с това, че няма да дойде
докато тегна на съвестта й...

аз се отдадох
усмихвах болезнено
целувах безмълвно горещо
студения дъх и страха й

неопетнена съм
вярна на сънища,
в които мракът бълнува
моето име
и се мята трескаво
проникващ до дъно
парят вълните,
а нещо в мен се надига
свещено като виното
и горещо като поглед на дявол...

аз стена за своето тяло,
а нощта ме обтрива със сребърен пръстен
"не крещи мила...няма смисъл да викаш...смъртта няма да дойде на време"
и тази свирепа окръжност
ми пие от сока, сърцето,
следите от мисли
изтрива без болка - със пламък

тъмно...
красивият космос помръква
и аз заспивам
спокойна и вечна
във залеза на екстаза...
в началото на нещо,
което е вече извършено

прерязани стонове
не довършиха думите...
пленява мълчанието

вярвам във Нея
облечена вече в подвластие

Пристъп на лудост ли ?

Пристъп на лудост ли е да чакаш кик в непроменливото ежедневие, омален от нетърпими противоречия? В каква симулация трябва да участваш, за да се уеднаквиш безболезнено?...

Дълго служим на страховете си и трудно ги напускаме с колебанията дали ще бъдем обичани...и дали изобщо сме били...

Разкривена походка, взиращ се поглед, тремор, параноя, психоза - а после осъзнаването им, с което лесно и САМ си осигуряваш смъртна присъда.

Диагноза. Решение. Дата. Час. Ножът...

Или смирение, с което по-лесно да научиш езикът на другите, да проникваш във спора, да задигнеш нечия теория, да я наречеш своя, да бъдеш признат за разумен, твоят план да спечели награда "Обмислен"...

Светът трябва да те допусне...Ако сам не признаеш, че всъщност НЕ ИСКАШ.

Разстрел от думи

Разстрел от думи -

моята присъда,

която знаех на изуст

преди да я заслужа...

Пропиляна нежност,

сън и суеверия,

вратите зад които ме затварят

наречени залъгващо предверия.

Постъпвах аз, пропадах,

запомнях във капаните си края

И влизах аз в заключени салони

за самотата ми единствено просторни

Оставени от мен ме виждаха далечна

Разплаквах със смеха си,

щастието те нарекоха обреченост...

съвестта от другите отсечена присъдиха на мен

Страхът ми на ръба трепери

и нещо си приказва с мъртвите

А аз дълбоко в мислите

се раждам във просторите

събуден плач

***

светлина за очите ми...

слепота за тялото ми...

движение във водите ми...

промени - заключени.

Лудост ври...

една глава...

и много пъти

Ти...Ти...Ти...

и образите им.

заспали хора в мен.

събуден плач.

дърветата говорят

със земята,

тя гадае, тя предсказва...

стъпвам плаващите стъпки

и дишат

тъжните през мен

а аз не мога.

грешки правя,

пиша, осветявам...

преплувах толкова думи - вода...

пропуснах толкова много...

мълчах...

вървенето бавно е...бърз е сънят.

описвам се около кръговете,

които затворих сама.