Friday, August 26

smoke

red roofs

защо не съм във по-истинското
















има места, които съм сънувала...просто чакам да ги позная, по светлината, по странния аромат на гредите и погледите на минали хора, с които сме отброявали и подреждали ставащото...
цели градове, остават запомнени, всяка уличка, всеки фенер, мостът и светлинките в реката...
червените покриви, над които съм се привеждала, с лекота на птица, без полъх на еднообразното чувство страх...
криела ли съм от мен как летя насън, как настигам пътниците за някое малко градче и разбирам, че с тях трябва да продължа, а после ги срещам по улицата в реална несвяст и се питам, защо не съм във по-истинското...
каквото и да се случи ще позная тези места, ще бъда с онези хора, ще се отразявам в реките, които са ме докосвали и сънищата ще си признаят...ще си признаят, че картините, които виждам не са само символи...

Thursday, August 25

na stop s Troleto i vutre6na ravnosmetka

внушението е, което ме оправдава да бъда толкова отчаяна
толкова откровено съсипана
че да не мога да дишам
без възможност себе си да бъде изчистено и свободно
от всякакви решетки, от всякакви свободи и възможности
от всякакво успоредяване с другите

трябва да спра да се чувствам замесена
да спра да казвам, че не може иначе,
защото може по всякакви начини
защото няма предначертаност все още
няма положение като трябва - да се затъне - да се оцелее - да се примири


имам очите на Топлия океан
и няма да кажа името му
защото отново ще отрека
възможното погрешка

има го желанието да бъда забравена
за да се случа в нещо иреално
извън тежестта на времето
и говорещите на чужд език
добре облечен прозаизъм

тръгвам по прашния път и всичко за мен
е толкова чисто
защото в мен е яснота

толкова обширно и толкова наситено от гори и хълмове
от езера и въздух

изборът ми
да бъда доверена на нещо истинско
да бъда спътник на някой истински
да вървим сред декора на разлятата реалност
и да се наслаждаваме

за кого съм излишна сега
и в кого съм нужна сега
когато ставам част от естественото
развоят

пътят в планината

онова което се открива пред очите

и всичко скрито в нас

съм аз

и всеки
който ме усеща в този кръговрат
сладостта на неустременото съществуване
в което пътят е път
водата е мокра
сърцата са топли
в учестеното дишане

и сме един зад друг
няма опасност
ние сме
които чакаме
и да не дочакаме

да поспим в шумата на съзнанието за нас
и съществуването на всичко останало
като у дома си
до завръщането

the cave of swimmers



ние всички се опитваме да плуваме
някои се раждат с умение
някои твърдят че всичко се учи
последните са тези които не успяват
те са най-щастливи
удавниците
или онези които плуват за удоволствие
за своето собствено съпротивление с водата
с безкрайното с каквото и да било
в чистото синьо и в неясното и в мътното
ние всички ще бъдем изрисувани като плувци в пустинята
защото сме точно толкова безнадеждни
защото всичко което искаме да сбъднем
са сънищата и всичко което правим е
просто едно противоположно на редното движение
има едни които потъват
те са най-тъжните
но все пак...
всички сме деца на една пустиня
рожби на една пустота
жертви на тихо и опасно море
преглъщам поредната случайност
като спасение и знам че скоро отново
ще започна да отричам съдбата си
и да опитвам и да потъвам и да виждам
онези които остават в нередното
и в сбъднатото извън сънищата

Saturday, August 20

aaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaaa

претоварена съм от безсмислието на това упорство, от силата на един егоизъм,
не моят собствен и това е най-лошото

собствената си себичност проявявам рано сутрин, когато се събудя сама, когато никoй не ме очаква, когато дишам, за да отпия сама от кафето си, когато поглеждам навън и се усмихвам на мрачината - сама...

аз не искам да се страхувам от призраци, не искам да ме е страх и от живи хора, не искам простор, щом съзнанието ми е заето от мисълта къде бъркам и защо с него или с нея не мога
не съм за всеки и горчива вълча порода, лисичи нрав в погледа, там е вината ми и невинността, но в нея вече не гледат,

късно е за сантименталности...всички които отсега нататък ще обичам неизменно ще бъдат непознати, съвършено различни, пресилено близки и никога мои.

моята властност е написана с молив и забравена още в първите тетрадки изписани със самоувереност и незнание

вече всичко се изяснява, сега, когато мъглата е най-гъста, а буквите нечетливи...сега, когато никoй няма време и полза да ме обича, сега, когато поривът е изигран от гениален актьор, но оставен да броди...

през какво ще премина...и колко много реки трябва да прелеят и колко брегове да се отдръпнат, за да премине съмнението ми...унинието ми...

претоварена съм дотолкова, че не мога да се разплача,че не мога да си спомня мислите си отпреди секунда...просто пиша и настръхвам от все по-близкия студ, от него, който застава равен до мен, като брат,
аз съм тъжен и напуснат дом...арена на цирк, в който номерата са били твърде опасни и всички акробати вече са мъртви.

самотно ми е.бродя сама в нощния град в 3 през нощта и е толкова празно и всички улици превзети и променени от тази мъгла ... или облак... нищо като обещание не твори думите ми....само разубедени мисли...само желание иззето като нещо с изтекъл срок на годност.
пилея се...и не съм нито есенни листа, нито птича песен, че да ме доловят
докосвам една в друга ръцете си...докосвам се нежно и пак разбирам, че не мога да бъда нежна просто за себе си, че не мога да се призная за луда, само заради стремежът си - да прекратя всевластното суетене и прикриване

 никoй не иска мракът под дрехите ми...и никoй не иска гладките ми глезени по шията си...не... аз съм поискала твърде много и сега се превръщам в признание.
само това съм
самотно ми е, а не мъж е плачът и не дъжд е това по ръцете ми...просто мъгла и стенания събрани от мокрите стени и покриви...безразличието ме е ранило смъртоносно
не остава нищо друго освен да се помъча и потъна в плиткото.

Friday, August 19

оцветеното(от joe)

Не на шега

живот в преднамерености,
в съмнения краткотрайни,
които изпълват
всяка част от съзнанието
Въпросителните
са просто окончания...
А отговорите са навсякъде,
готови да се отдадат на всекиго.

Истините си таих дълбоко,
където дори сама докосвам рядко...
Говоря си със ехото
на самотата необятна
Пастелено небе е залепено над главите ни,
ако стигнат цветовете за дъга
ще минеш ли със мен под нея?...
Уморих се от това да съм придърпана,
обвързана с объркани идеи и усърдие
да ги прикривам, да преглъщам неразбирането.

Моля, оцветете..."Не на шега!"

Вече не помня пътя за вкъщи


съществувам на границата на света и себе си
знам причината поради която не допускам
Зеленото Небето Покривите Песента на влака
съдържанието им ми стига
Искам да съм спокойна,
затова се отдалечавам
Усмихвам се в себе си и продължавам...

Изплувам като смисъл навсякъде
Всичко е красиво погледнато отгоре
Вече не помня пътя за вкъщи

все още



Все още прохождам, а вече сглобявам
черупката за децата си
Тя ще бъде
затворен във Кръг
махагон
Тя ще бъде прозорец,

но не от стъкло
Все още опитвам
да открия ъгъла,
от който да видя
зелените кораби
в разлюлян залив
почти до брега
и на ръба с нищото
Все още съм само проект
на едно ронливо разбиране,
сън,
пясък
извън и вътре
в семето
на издължен и мъдър
Слънчоглед
Аз съм още момиче,
което броди след себе си,
а очите ми са затворени
за да видят
детето, което прави своите
първи стъпки предизвикани от
Съмнението

уморени клепки


жълти излетели листа по земята

затварят пръстта
и лъжат белите голи стъпки
да затънат в потъмнялата дъждовна трева

осмъртен въздух

ти си просто откъснат
крепиш се на крехкото жълто платно -
затваряш очи и навлизаш
да се вкорениш е да се излъжеш...
Вятърът те събужда преди поредния дъжд,
преди да потънеш...

смисълът е че си вече откъснат

гледам някак особено.


Твърде често ли се връщам в себе си?
Толкова мълчалива ли заставам с маската си
на тежката входна врата?
Живея Влизам Търся Слънцето
а то е мрак защото не разбират нито спомените
отличени от измислици, нито новото и участта му
Само слънцето си отива подкрепено от природен закон,
а мен кое ме подтиква...? Защо се случва и с мен?
Но потъвам в мислите си и не чувствам говорейки...
Просто гледам някак особено...

NIMBUS II

NIMBUS II

как са опрели думите ми по линиите на облака не знам как се издига
дима над душите ни схлупени къщи имат червени покриви за да се усмихва и на тях слънцето и на тях нечия мисъл и спомен и снимка и образите да бъдат запомнени в отразеното на листа изречени редове подкрепят телата в които обичам себе си и ми помагат да не се разпадна а бях в облаците черни разлистени неведнъж съм била извън формата си за да променя нещо бяло и несбъднато на земята аз търся височини и хълмове нощем за мен плачат само скалите които са рана без моето политане в пропастта на безсмислието няма да се науча плетачите на въжета са сурови мъже а аз късам копривата от сърцето си с голи ръце намята ме само дъжда за да не ме оставя насаме със студа и изплъзвам последния поглед обреченост се препречва отнякъде но ще ме върне залезът отразен в нечии прозорец зад завесата будилниче трака брои страховете ми за да иззвъни когато се покаже най-големият този от тъмното ето нея вече не ме е страх виждам в мрака белите птичета излитащи през стените от тази същата свечерена къща спя над запалени кестени и питам за името на нещо неизвестно един син на слънцето е тръгнал към мен и аз всяка сутрин съм готова да го посрещна може би твърде рано съм се превърнала в себе си може би е още рано да се лъжа че мога да остана на мястото си кога съм стигнала с думите си до там още помня как мирише дъжда вътре в земята и вече пълзя с униние и енергията на естеството което ме продължава което не предвещава краят на нещо а говори винаги за нищото овладяло думите си до съвършенство просто защото думите са изгубени и никой не е виновен придават ми значение на свидетел а аз просто дишам в паузите преди експеримента с вселената извън недоумението кое ще оцелее думите небето или просторния замисъл на вечността да ни разпилее и какво ще ми остане възелчета който ме познава знае бягството ми е знак за пространство значи има всичко има съвест свян любов и огън там където е горяло невъзможното но мен ме спъва всеки който не докосва думата и цялостта е труп откъснат от сълзата ми последната сълза не ми е скъпа тя е просто белег за начало с чужди всеки дърпа своето въже самотен докато не затегне примката и ябълката на адам престане да се движи виждаш ли отрязаният край стърчи за да изчезне после като в историята как поуките помръкват и се топят във необятност няма ли да излекувам нечии въпроси няма ли да ме попитат какво съм искала за себе си кое е повече от есента смъртта на преходното или слънцето тъгата ли понесе смисълът им нещо нещо повече ли има или съм пръстов отпечатък в пясък затова престават думите тях ги спира нещо по-голямо и значимо от ямб и стъпки и преплитане вече не мога да се побера във музиката цяла на кого ще отговоря и кого ще стопля кого ще приютя в дома си в моя мрачен сън и тъмна стая и бялото на моите ръце да бъде млечният воал над утешена болка искам всичко в мен да излети като глухарчето от корена до цветовете от вятъра разнесена да свърша да ме изостави всяко изречение без връзки да се спъна сама в опората си виждаш ли че невъзможно е оставането ми а не съм потърсила виновни не виждаш ли че само аз съм и до облаците сантиметър е останал да се вгорча в небето и да ме излее сън в нивята отдавна изоставени неизкласили откъсвам всички бурени от тях да бъда честна с слънцето за да се срещна със сина му по средата 

не предвещавам нищо Аз съм облакът

Wednesday, August 3

?


:)))
whereto?

tam

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO