Thursday, January 19

Смъртта на еднодневката




Еднодневките, които летят денем, не бива да се назовават еднодневки; те не будят сладостната представа за тъмни есенни нощи и нацъфтял бръшлян, каквато ония пеперудки с жълто подкрилие, притаени в сянката на завесата, всякога извикват у нас. Тези са хибридни създания по-унили от истинските пеперуди и по-пърхави от сивия молец. И все пак съществото с тесните охрени криле, поръбени с по-тъмна охра, изглеждаше доволно от живота. Беше ведра утрин в средата на септември, мека, приятна, но въздухът беше по-хаплив, отколкото през лятото. Плугът вече браздеше нивата пред прозореца и там, където беше минало остриетоу пръстта лежеше гладко сплеската и лъскава от влага.
Такава жизненост нахлуваше откъм нивите и отвъдните хълмове, че с мъка свеждах очи към книгата. Враните и те празнуваха една от ежегодните си сбирки; виеха се неуморно на рояци над дърветата - сякаш някой бе метнал огромна мрежа с безброй черни възли към небето; сетне тя се свлече бавно и на върха на всеки клон се върза възел. После изведнъж мрежата пак се вдигна, но в по-обширен кръг, с тупурдия и крясъци, сякаш това изхвърляне нагоре кроткото полягане по дървесните върхари бе нещо изключително вълнуващо.
Същата енергия, която вдъхновяваше враните, орачите, конете и дори, стори ми се полегатите гологърби хълмове, събуди еднодневката и тя запърха по своето квадратче на прозоречната рамка. Трудно ми бе да откъсна очи от нея. Обхвана ме чувство на жалост.
Утринта предлагаше толкова безгранични и тъй разнообразни наслади, че да получиш от живота само дял на еднодневка, и то на дневна еднодневка ми се стори ужасно, а радостният устрем, с който тя изчерпваше докрай ограничените си възможности, беше трогателен. Прехвръкна радостно до единия ъгъл на квадратчето, спря, после прехвръкна до другия. Това бе всичко - всичко, което можеше да стори, въпреки безбрежността на хълмовете, безкрая на небето, далечния дим на къщите и томителния зов, отекващ понякога от корабите в близкото море. Каквото можеше - правеше го. Наблюдавах я унесено и си казах, че една нишка много тънка, но много пречистена, е вмъкната в крехкото й мъничко телце. Когато изпърхваше по стъклото, представях си, че съзирам жичка от животворна светлина. Еднодневката беше мъничка, незабележима, но олицетворяваше живота.
И все пак, защото бе толкова дребна, а и тъй проста по форма на енергията, която се разливаше пред отворения прозорец и се провираше през многобройните тесни и лъкатушни проходи на моя мозък и мозъците на други човешки същества, в нея имаше нещо колкото чудесно, толкова и трогателно.
Сякаш някой бе взел в ръка ситно зрънце от чист живот, покрил го бе внимателно и с пух, и с перушина и го бе пуснал да танцува и да пърха, за да ни изтъкне същността на живота. Види ли го такъв, човек се смайва. Склонни сме да забравяме всичко за живота ,като гледаме как го обезобразяват, мачкат, разкрасяват и спъват, за да пристъпва благопристойно и тежко. Представих си колко различен можеше да бъде животът на тази еднодневка, ако се бе родила в друга форма, и обхваната от жалост, продължих да съзерцавам простичките й движения.
След малко, изморена от танца, еднодневката притихна върху слънчевата рамка на прозореца - очевидно странното зрелище бе свършило и аз я забравих. После, като вдигнах очи, погледът ми се закова на нея. Опитваше се пак да заиграе, но тъй схванато, толкова непохватно, че едва изпърха по долната част на стъклото; поиска да прелети догоре, но не успя. Замислена над друго, изестно време съзерцавах безплодните усилия равнодушно и все я очаквах да литне - така очакваме машина, спряла за миг, да тръгне отново, не се и сещаме, че може да се е повредила. Някъде след седмия опит тя се пусна от рамката и тупна по гръл на перваза, потревпвайки с криле. Нейната безпомощност ме озадачи. Изведнъж осъзнах, че с еднодневката става нещо; трудно й бе да се изправи; безплодно размахваше крака. Но докато се присягах с молива, за да я преобърна, сетих се, че тази немощ и това объркване вещаят наближаването на смъртта. Оставих молива.
Крачката потрепериха още веднъж. Оглеждах се, сякаш търсех врага, с когото се сражава. Надзърнах през прозореца. Какво имаше навън? Станало бе пладне и работата из полето бе секнала. Застой и тишина заместваха предишното оживление. Птиците бяха отлетели да търсят храна в ручеите. Конете се мъдреха неподвижно. Ала онази мощна сила си беше все същата, таеше се отвън необхватна, безразлична, безлична, равнодушна
към всичко наоколо. И някак си опълчена срещу дребната жълтеникава еднодневка. Безсмислено бе да се намесвам. Можех само да наблюдавам непосилния отпор на тънките крачета срещу настъпващата гибел, която можеше, стига да пожелае, да унищожи цял един град и не само град, а милиони човешки същества; знаех - нищо не е в състояние да се пребори със смъртта. И все пак след малко, набрали сили, крачетата отново проиграха.Чудесен беше този сетен протест и толкова могъщ, щото накрая тя успя да се обърне. Естествено съчувствието ни е всякога на страната на живота. А освен туй, след като никой не искаше, а и не можеше да го знае, чутовното съпротивление на незначителната малка еднодневка срещу такава мощна сила, стремежът й да опази онова, което никой друг нито ценеше, нито желаеше да съхрани у нея, дълбоко ме развълнува. И отново, необяснимо как, видях живота, чистото зрънце. Пак вдигнах молива, макар да знаех, че е безполезно. Но докато посягах, разпознах безпогрешните признаци на смъртта. Тялото се отпусна и се вдърви. Борбата свърши. Незначителното като създание бе познало смъртта. Съзерцавах мъртвата еднодневка и това безсмислено и дребнаво тържество на гигантската сила над жалкия противник ме изпълни с удивление. Тъй както преди миг животът ми се бе струвал необикновен, също такава необикновена ми се виждаше смъртта. Еднодневката, обърната вече по коремче, лежеше спретната, безропотна, успокоена. О, да, сякаш казваше тя, смъртта е по-силна от мене.

Вирджиния Улф

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO