светлината стопява
очите ми
изкуствени лъчи
ме потапят в дълбочината
на мъгливата нощ
процеп е хоризонта
видях го
сега тъмнината чертае
косите ми
Бягам
влизам в сенките на дърветата
стаявам дъх и се осмелявам
да гледам
така през клони, листа съзирам
преди Озарението
---
Погребвам се в милиарди микроскопични тайни -
жестове, откровения, тихи бягства и смълчана истерия
И там ще остана - насън изричайки причината в друг да не се Сбъдна
Взела съм жестоки решения, преди дори да ме притисне случаят
Грубостта ме смалява до изсъхваща без докосване отронена капка
Ако само останех сама, непокътната, да се взрат в отражението ми,
да ме докоснат с устни ще зная значението си, ще зная въпросът
Но е толкова късно за опасения и надежди, че пробождам силното в мен
и в дъжда се процеждам
като единствена и като ничия
като себе си преглътнало отровите
и бялото е покривало за топлия ми устрем,
за мъртвия ми устрем да допълня
Сега всичко е част от Тайната ми, но никой не подновява търсенето
Защо?
всеки ден аз съзнавам тази откъслечност в паметта,
тази липса на страст в докосването, в спускането ми
по заснежено безразличие, като в Слалум за умопобъркани
това ли е???
---
синкава тежест над тялото ми
сутрешна мъгла над безлюден остров
ако ме погледне очите ще са пропаст
в кого да хвърля тежестта си
морето я отказва
небето вече я върна
вледенявам
като лунен огън
подпалвам всеки лагер
не познавам никого
с крила да ме затопли
с крила
лъчисти и високи
.
---
този ден, в който аз всичко
просторът не е просто платно
и хоризонта има отвъдност
много страх за мен има
прекомерности може би
нищо не бива -
аз дишам, нали
ние сме едно
едно сме в този страх
и в тази прелест
освен ако не застанеш
срещу им
---
пиша като този ден
летопис за вътрешността на видимото
случаен сън казва истината,
но аз съм будна, винаги будна...
не мога да предотвратя
има много страх за мен
кръвороден страх,
по рождение страх
защо се вслушвате в него?
Аз дишам
защо не се вслушахте?
Дишайте - това е заедност
Всички се носим в това дихание
Произлизаме един от друг
не за да се търсим
Не само, за да се търсим!
***
горя захар в дланите си
но на кой да се осладя?
***
абсурден
червено-чер образ
на син блудкав екран
търсещ ключовете си
хора пускаши голф топки в улуците
се смеят безмозъчно
а аз претърсвам всекиго,
докато накрая не падне метален предмет от небето
не е виновно плоското им чувство за хумор
просто звездите ми мислят доброто
ключът ме удря по главата
и ме ослепява
===
озъбвам се в лицето на всяко несходство,
но само след минути сме побратимени
в раздвоено неведение
не любов към ближния
оставаме слепи за съвпаденията
и ги поддържаме с нечовешко търпение
сами говорим за себе си, в зависимост
от недостатъците в другия. жалки сме
...
аз съм болест, усмихвам се вече вън от съвсем отпадналия ми ум
говоря на себе си и този разговор е потиснат, твърде дълъг, а някак еднакъв
чувствам набъбването...така си припомнян наближаването на пристъпите
някакъв инстинкт на душата да се разшири, да разруши стените от завряли води,
кръв и органи...аз съм болна....
оставям я да умира и я поощрявам "говори, ще ти олекне"
а това мое отвъд постоянно се вплита в нови и нови преносители на вируса м.е.н.
? trip ?
На път към нищото не се страхувам, че ме застига времето, че в мен е сигурност -
без рискови желания и скришом казани неща
втурвам се, но ластика остава оплетен и стегнат на глезена ми
да ме върне пак там
нямам изход - имам обратно
ако това пътуване бе истинско, щяха да ме задържат на границата,
да ме принуди някоя случайност да потегля без да взема себе си
товарът тежестта премерените рискове
все още съм за никъде
още нищо не предизвиквам да се случи
безпътица...
където е записан погледът ми по стените обрасли в бръшлян по безкрайните късчета небе и прозорци самото слънце снима ума ми по път всичко е ново за да обикна вървежа за да спестя престоя и очите затворени
трябва да вижда да запечатвам с очи единствено непрестореното, което се движи
***
въпреки корененият зелен цвят ние все пак заживяваме в степта
мечтаем за пустинята и всичко това изглежда омалено, маловажно, дори невъзможно
но тази влага в мен и тях ще роди плодове
и тези плодове именно ще са желанията, от които сме слаби да се откажем
отрупани плодни дървета
и ние ще покълваме в дъждовни треви, по склоновете на тихи планини и в шептящите поля
но пустини ще побират очите ни и ще сме препълнени с подробностите на далечни, други светове
седя тук под този бук без да знам на кого ще са нужди наблюденията, в кого ще се прероди стремежът ми
сега е без значение
лежа сама в себе си без да правя открития
това е.
всичко е растение на подпочвената нужда да виждаш усещанията си
