Tuesday, October 31


прозирам в ребрата ти
слепена от мокри листа
задушливи аромати
 ти си на
свободната
граница
в
страната
която
ме
дели
от петите ти
аз стъпвам накриво
и изпадаш от мислите ми

кажи ми
не си ли
марионетка
на илюзията

кажи ми

научи ме на някакъв фокус
който ни прави
затворени и неумели

прозирам те
в ребрата ти
между
празнотите
счупено
и
скрепено

кажи ми
не си ли
игра на думи

или
си
животинското ми мълчание

меланхолията е само дреха
която се свлича първа

втори въпрос

влечение
мимолетност
възбуда
очакването

то е по-силно
от теб
от появата ти
от изчезването

разбираш ли
колко красив те прави
необяснимото
когато
всъщност
те няма
или пък
не те е имало
или пък
мен
мен
отговарям

зейнали
пръсти
затворената
мекота
на устните

лунното
ти желание

звездите са зърна
всички звезди
цялата суета
на целувката ни
зависи
от един залез
от една посока
от един сън
след който
сме се събудили
любов моя

преди
не говорех на теб
аз съм луда

прозирам я
в очите
в косите
в деликатните
люспи
с които
къпе
бедрата си

грубостта
й познавам
как подрязва
как разчленява дните
и се втрива
в нощта
като тъмна пяна
по устата
на жестоко
животно
което
пие
жадно
от реката
на налудничаво съждение
и не съзнава
че разума
се изяжда по-бавно
от едно сърце
но това
съвсем не е важно
когато си гладен

обич моя
моят звяр
е гладен
не го пускай
в твоя дом
в твоето легло
в твоя ден
насън е сам
и вие
през пръстите ми
вие през погледа ми
забит в точката
на стената

денем
тази точка
просто я няма
не й вярвай

аз я прозирам.
аз зная.

плашливи дървета
многостранчивия вятър
не може да пита
чупи вратите
и огъва предположенията ми
оставям всеки без име
и не гледам вече лицата
прегърбеност и самозащита
развинтеното ми въображение
е измислило безплатните съобщения в нета
затова постоянно питам
да се уверя дали все пак пристигат
...

чудя се днес с тази болка...
не може ли да е птица на рамото ми
и да разбира, когато й казвам -
" махни се
там на онова дърво ти е мястото"

слънцето е лъжец
пак се показва
оцветява бодлите
и рехавите треви
с еднаква пестеливост
към всички и всичко

равноденствието не ми действа
равнопоставеност-та също

стоя си вкъщи
горчивина лепкавост на клепките лепящи се настроения
различните ми пръсти днес изтъняват в едно плавно докосване
чух гласа му сред шума шумата разстоянието което твори
най-различни вредни навици и те кара да отвикваш от себе си
изпращам мисълта си
целуваме се на товарна гара
опаковала съм я здраво
с най-различни на цвят кончета
кое от кое по-шарено
има ли смисъл
пита ме малкия влак на любовта
тръгвай
винаги ще се намери
...
тръгни
и ще ме намериш

.
този влак е само с два вагона
единият винаги спален
любовта със цялата й непредсказуемост
винаги прави предвидливи ходове
за разлика
от мен
от нас
такива каквито мислим че сме

тогава есента говори на странен език
а аз й правя признанието, че никога няма да запомня
реда на спреженията
напомням й че имаме нови прозорци
без завеси и щори
затова гледам отвътре
и си мисля, че виждам повече

макар да не е вярно
това ми носи горчиво щастие
ново горчиво кафе предвожда тръпката болестта порива

аз ти се усмихвам по телефона
радвам се, че не чуваш наум какви ги говоря
радвам се, когато не ме прочитат в този момент
защото той вече отмина плавателно листопадно
моментите...и техния непостоянен характер.

Monday, October 30

Зов

Моят живот:
панорамно сандъче с малки пейзажи
спокойни хора
движещи се стада
добре познати повтарящи се сцени

Внезапно назована по име
вече няма да стоя сред безветрената панорама
с искрящите пъстри картини

а се завъртам като ужасно огнено колело
по стръмния склон надолу
отхвърлила всички забрани и копнежи от вчера
отправена към някаква непозната подвижна цел:

без избор
но с нетърпеливо сърце


Фридерике Майрьокер

Превод от немски: Федя Филкова

Sunday, October 29

дълбока река
която не съществува
след навлизането ни във телата
което не значи все пак
че я няма

че ме има такава

---

Saturday, October 28

хайку



око подуто
силата на вятъра
главата празна

***
плочата въртя
весело намигване
в дробовете пак

ma beloved unknown artist



photo by Zimed
edited by me

Friday, October 27

E-nspiration


it was a good day for 3 of us :)









Thursday, October 26

довечера - каза ми - затвори прозорците
ще дойде удушвачът с нежни бели ръце
по тънките му дълги и хладни пръсти
не ще познаеш никакви белези
ще се представи за жена на дългия ден
довечера - каза ми - ще разбереш свободата
и дългата похот, и тъмната плът, и верния страж,
и малката уличница, и мъдрия белокос крадец
ще ги видиш един след друг - лицата им
като портрет на стената ще се влеят
в едно единствено очертание
угризение е паметта
и разговор е мълчанието
затвори плътно, закови прозорците
свободата ще се настани в тялото ти
и ще започне да се разраства
до нужда без патос
до разрив до ужас до всякакво болно безсилие
кой ще те съблече тогава от огромната дреха
кой ще ти прости за мъртвината на усета,
за грехопадението и раздразнението от светлината...
залости
свободата е съвест свободата е съдник
свободата е мъж и жена и желание
но докога им отваряш доверчиво вратата си,
докога им постилаш своите собствени длани
докога се простираш в унинието от липсата им

доразкъсваш посланието на малки кървави части

но си гладен...
гладен и сам в студената стая
затвори прозорците

Wednesday, October 25

тъмната течност светлата пяна гореща глътка мисълта че е рано
не е рано закъснението на дните ми се състои в тяхната нереална
забавеност проточване процеждане наслояване отвъд часовете
докато не кажа - това не беше сън - тръгвай - не се откривам
кафето сега е горещо като тъмнина създадена от мен
препречване на утринни светлини заставането ми срещу сред
преди всичко да се е случило не съм сигурна кога ще се върне
да не бъде с мен - знам, знаех, ще знам, че го няма, че не е до мен,
че докато продължи листата падат и в мен напъпват инстинкти
събирам мисли, топлини, цветни думи, сладко и горчивина на тялото
да му дам, когато се облече в мен, когато забрави за другия в себе си,
който боледува и отлага лечението си с глад и безсъние
и аз ... също и аз...
в тези сутрини...разплитам безмилостно времето
и те чакам на вратата на общия сън...след.

Tuesday, October 24

днес
мелодия
без дъх до вдишване
мелодия
след сън до униние
изнизване
над мен до съмнение
прилепване
по шевовете зад цветовете
плитки води
до глезен до голота
къпане в светлини
в корито от небеса
от пропаст до мрак
на равнището на миглите
линийки мрак линийки светлина
затваряне до отварянето

плиткодумна днес
в дълбочината
на липсата ти
се прегъвам и протягам
ръце да върна в мен
музиката
твоето присъствие
като дим
съпровод на мелодия
в дъното
е нашето бъдеще време
и се усмихвам
на есенните сонети
моменти на отдалечаване
от образите отпаднали
поради безволно и пагубно
отчаяние
сега се отдавам
на тихо течение
на тихия вятър
на тихите светове
между мен и тебe
из тихи страни
които преброждам
по пътя си
като скитащ шут
като свободен сън
сънуваме страховете си
сетих се
как ми разказа
как сама се разказах
зад затворените клепачи
и казах
че ще бъде
поемане и спирала
и бдение
моята обич към теб
моята муза въпрос на движение...

Monday, October 23

в мрачния облачен късен следобед
стоим с двамата
дима от цигарите им е самата вечност
която поема нагоре
и се стеле като ниска мъгла
и изчезва, така както времето
изпарено и вдишано жадно през филтъра

а после мълчанието

стоим с двамата и изпушваме
своето разпадане до разлагане
на материята на часовете
по мрачен облачен начин
продължават следобед и вечер

Friday, October 20

Травис Джепесен

Мъгляви Привидения

Късове материя превърнати в дупки.
Оставете късовете на прага на спасението.
Хиляди начини да се върнеш сега.
Изглежда така сякаш някога онова завинаги е познало моя сандвич.
Вече не. Толкова много
страст в тези файлове, отровата на нашите архиви,
нашата лека история.
Толкова много различни сфери на бездействие конкуриращи се в комбинацията
на двата празни коефициента.
Закъсняло изстрелване. Почистваш
Все още не сме спали заедно.
Топлата ми човешка меланхолия ме депресира.
Перчене до забрава; битка между тропи марионетки
Когато задникът се извисява…
Спасителни проблясъци на присъдени гени. Познай как
Благотворителните ледени райски хапки
могат да бъдат изгълтани докато възхваляваш кита
Черни петна дълбоко в материята


БЛЕДИ СЕНКИ

things
happen
all the time



Духът е отшелник, отдал се на порнография. Преплитания на неща, каквито съм свикнал да виждам да /да знам че/ съществуват, търсиш думи, за да преведеш този изопачен калейдИскоп, вулгарния спектър на този манифест, заявяващ се чрез собственото си спокойствие. Когато вдъхновението издигне дебелите бузи над барплота, животът започва отново. Тогава извратеното травмирано битие, тази задънена улица могат да отстъпят. Начинът, по който нежеланите мисли през нощта те правят сляп за сенките, които нежно ти нашепват - вулгарно задоволство на меланхолията. Не, няма значение колко си твърд - грозната среднощна маска ридае, бледата прегръдка на бедрата й не може да изцеди черната сянка на слепия морков. Слава, омърсена от страха от омразата, какво е сега духът - обаяние - творец, не насилвай пресъхналия извор на изобилието, не всеки може да понесе това. Или може би само иглички от състрадание и дъжд, шовинистично самоубийство заплюващо въздушните трансмисии, гъвкаво обяснение, недостатъчно финно за вулгарната машина. Не съм и възнамерявал да забравям сиропа ти за кашлица. Но може би вчерашната й сянка работи като отложено присъствие в къщата на значението. Домашен корабокрушенец, обезцветен от чужди фантазии, пиршество, изтеглено с грешния край на куката. Никога не е прекалено късно за взаймодействие с погрешната вратовръзка, безразсъдно захвърлена разкъсана диплянка. Или безпристрастния боен ред на цветни светлини, леки цветове и увяхнали алегории. Цветните очила на времето върху лицето на агониите ни. Замъкът на рицарите хермафродити, бленуващи сред магарешки бодли за оплодени праскови, избръснати преди ядене с надеждата неотспътчивата меланхолия да намери думи за загубената в тези води перверзия.


Превод от английски: Росица Пиронска


Thursday, October 19

-----------------------------------------------

няма нищо по-болезнено
от никненето на въпросите
растат твърдо и раздробяващо
растат строго навътре
да обезсмислят причините


между нас е пясъчна ивица
"все едно ми е"

гледам се през стената на тялото ти
и се виждам охлузена разпокъсана
вече виждам какво ще се случи
както винаги аз те познавам
още преди изобщо да те е имало

както никога
се самосбъдвам
в нереалната заедност

взривявам се и на мое място
много над твоето име
се появявам
все по-необозрима
но вече пораждаща несъгласие

мъчно ми е затова
което виждам като кръв по стените
това са красиви картини
това са талантливо отсечени мисли

картината до която
трябва да стигнем
е толкова лесна
само частите на пъзела
са непосилно тежки
или пък пръстите ми
или пък пръстите ти

ВАСКО ПОПА

Далеко във нас

1
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който ни кръжи около главата
Чуваш ли куршума
Който ни дебне целувката
2
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая във чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото

Дали ще мога да те укрия
От твойто лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни

Ще мога ли
В тези непокорими предели
Да ти издигна шатра от своите длани
3
Неспокойна се разхождаш
Из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Отнемаме мигове
От безогледните зъбци

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непроходим
4
Шумолят зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене
Пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас
5
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно шетат по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В улуците звездите ни гният
6
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се развидели
На мойто лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Свода небесен
7
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните трептят

Виковете се удрят в синевата
И падат върху възглавниците

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
Зад безсилните облаци

Вените ни носят мътни
Постели и маси

С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни падна

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице
8
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне

Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя
Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилете

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара
9
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя
10
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смее ни се тъмата
С коси ни бичува

Как със този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небцата запалват

Как със това лято
От жив пясък да съществуваме
Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как със тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите по устните
Погиват във врелия пясък
11
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

По дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха
12
Текат ни коридори мътни
От миглите по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе
13
Рушат се стълбовете които държат небето

Пейката със нас бавно
Във празнината пропада

Нима довека да гнием
Във каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Изтичахме от гърдите
14
Очите ти да не са
Не би имало небе
Във сляпата ни квартира

Твоят смях да не е
Стените не биха никога
От очите ти изчезвали

Славеите ти да не са
Върбите никога
Нежни през прага ни не биха минали

Ръцете ти да не са
Слънцето не би никога
В нашия сън пренощувало
15
Улиците на твоите погледи
Край нямат

Ластовиците от зениците ти
На юг не отлитат

От трепетликите на гърдите ти
Листето не пада

По небето на твоите думи
Слънцето не залязва
16
Лампа добра запалваш
В тъгата ми кестенява

Ливада ми простираш
Върху гърдите си
Гълъбите събираш
Във радостта ми бяла

Цигарата на моите грижи
В сърцето си гасиш

Върху грозд от тамянка
На устните ми чакаш
17
В морето бих спал
В зениците ти се гмурвам

По тротоарите бих цъфтял
В походката ти лехи чертая

На небето бих се будил
В смеха ти ложе приготвям

Невидим бих играл
В сърцето ти се затварям

От тишината бих те отнел
Във песен те обличам
18
Ден богат в прегръдките ти
Нося
Млади ели край погледа ти
Садя

Из градовете на твоето мълчание
Бродя
Роса от клепките ти
Бера
Гъвкава нощ през кръста ти
Ломя
Угрижени зори от покривите
Зова
19
Младостта ни разлиства се
Зелена по всички улици

Бузите на къщите блесват
Когато ние преминем

Под нашите стъпала
Плочниците играят на карти

Звезда сме изненадана
По лицето на минувачите

Изненаданите ята
От дланите си храним
20
От твоите длани
Пият жива вода птиците

Сини и кестеняви птиците
Които от очите ни излитат
Когато наоколо няма нито един ловец

Твоите длани озаряват
Нашите две замислени буци земя
Когато слънцето закъснява
21
Ръцете ти пламтят
На огнището сред лицето ми

Ръцете ти отварят ми деня

Ръцете ти цъфтят
В една далечна пустиня у мен
Където никой не е прекрачил

Ръцете ти сънуват в моите
Съня на всички озвездени ръце по света
22
Нашият ден е зелена ябълка
На две разсечена

Гледам те
Ти не ме виждаш
Между нас е сляпо слънце

По стълбите
Прегръдката ни разкъсана е

Зовеш ме
Аз не те чувам
Между нас е глух въздух

По витрините
Моите устни търсят
Твоята усмивка

На кръстопътя
Целувката ни прегазена е

Ръка съм ти подал
Ти не я усещаш
Празнината те е прегърнала

По площадите
Твоята сълза търси
Моите очи

Вечерта моят мъртъв ден
С твоя мъртъв ден се среща

Само насън
В едни и същи предели бродим
23
Без твоите погледи река съм
Изоставена от бреговете

Вятърът за ръка ме води
Твоите ръце е отрязъл залеза
Белите улици пред мен се разбягват

И пръстите се отдръпват от челото ми
Върху което светът е пламнал

Думите ми в трева са обрасли
Тишината е разнесла гласа ти
Нещата сивия си гръб ми обръщат

Из мрака на тялото ми
Опака светлина кръжи
24
Вървя
От едната ръка до другата
Къде си

Прегърнал бих те
Прегръщам твоето отсъствие
Целунал бих гласа ти
Чувам смеха на далечините
Устните ми лицето са разкъсали

От пресъхналите длани
Блестяща ми се появи
Искал бих да те видя
И затварям очи

Вървя
От едното слепоочие до другото
Къде си
25
Таван съм жълт
В празната стая в която седиш
Само и само сянката ти да ме утеши

И стълбище съм дървено
По което от стаята на улицата слизаш
Само и само със сянката ти да си поиграя

Листйе съм сухо
По улиците по които минаваш
Само и само твоята сянка да чуя

И гола скала съм край пътя
По който се отдалечаваш
Твоята сянка да ме облече
26
Във тази нощ без утро
Коя е тази лампа на ъгъла

Която с погледа ти ме обвива
И изпраща до ослепялата ни квартира
И свети върху пустите брегове на вените

И коя е тази птица
Върху пропуканото небе на сърцето ми
Една-единствена птица

Която със твоя глас ме зове при себе си
Защото не може клетата
На земята да кацне
27
Между дланите си
Греех улицата
По която се връщаше

Гласът ти по покривите
Забрави светлината

Часовете с които самотувах
Отлитат пред теб
От заснежените столове
28
Под очните ти клепачи
Спят теменужките ти

Превръщам се цял на слънце
Над твоите страшни сънища

Отваряш ми нашироко
Всички прозорци на челото

Бера за теб бели
Лилии от кръвта си

Даваш зелени листи
На мойто стъбло от пепел
29
Това са ти устните
Които връщам
На твоята шия

Това ми е месечината
Която свалям
От твоите рамене

Изгубихме се
В необгледните гори
На нашата среща

Във моите длани
Залязват и изгряват
Твоите скули

Във твоето гърло
Палят се и угасват
Моите плахи звезди

Открихме се един друг
На една висока златна равнина
Далеко във нас
30
От тялото смъквам здрача
Денят ми отваря лицето
Вятърът развеселява косата

Погледът ми учуден разлиства се
Сянка от слънцето никне
Светът е пред прага на сърцето

Пак по склоновете сини
В бистрия ти глас се спускам
За нашата вълшебна лампа

удави се в лявото на окото
а после тръгна оттам
по тясна пътечка все по-надолу
как дишаш солените мисли
как така в тебе попиват
давиш се в тясната ивица
страхове а после захващаш
най-непредсказуема посока
окото
което присъжда
заплашителен прилив
което по милост
те спуска надолу

Wednesday, October 18

и онзи човек, крачещ сляп
по снега на мълчанието

Георгиос Сеферис

тогава той, слабия духом посреща вятъра
и огънат сам в своята празна прегръдка
сключва ръцете чак на гърба си
замислен до сълзи...
откога не е виждал лицето си

цялата скръб заприличва
на бръчка и се опъва,
опъват се устните и напукват
раздвижва се старата кръв в тялото
и напомня за себе си
и напомня образ, в който спомен се съмва

а сега...
а сега зимния въздух над моста
се спира в реката и смръзва
последната точка на втренчване

вървят прегърбени
човекът и старият му приятел Вятъра

Tuesday, October 17

Иван Методиев

Рибата

Понятията, които са край нас изгубват смисъл,
когато рибата премине — в свят на тишината
превръща се светът — това е първата природа,
пространството е само смес от кипнали мехури...
Да сричаме, удавници, да сричаме усърдно!
Дано открием сричката,
в която има въздух.
Царице на пророците, ти знаеш всички тайни...
Какво е мисълта за теб — единство на душата
с природните закони. Ти народите събличаш!
Коралови горички сред епохите засаждаш.
И радостно към нищото пришпорваш океана,
додето ние жално мерим
просешки тояги.
Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието
и вътрешният свят за теб на външното е равен.
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.
Да сричаме, удавници, това е чест достойна —
за песните на рибата
да бъдем камертони.
Да можех като тебе да се слея с естеството,
да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища, за миг поне да можех,
тъй както ти го правиш, да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.




Eдно пространство над мен,
една идея извън плитките погледи
впитите часове
белезници са минутите
и сам си верен страж

носиш нектара на мигновението
знаеш тайната, която търсиш в мен

свободата е по-красива
в светлината на телата ни

едно жило ни изпива
и немеем носим отровата

и всичко е разкъсана действителност
и ние можем само да я живеем
с умора, жест и ирония
можем да я съставяме в изречения,
да се подписваме с `да` и `не`
да запомняме имената си
преди другите да го сторят

били сме на едно и също място
неподвижност, в която
са ни въртяли кръговете
болезненост, несъзнаване, меланхолия

и тези пристъпи ни направиха
жълти и болни

заразно е
празно е

ние - неотстъпчиви корени
от дълго време търпя изтръгването си
ще се издължа в обвивка недоволство
и мокра кал - неотмитата суета

самотата е чистота,
която напуска яростно
и ни оставя без присъствие

мисля, че самотата много често ни преотстъпва,
когато умът ни се жертва за другите

Ти си винаги пространство над мен

кръвожаден
вълк
враг
ми е най-близък
на този
свят

на него лежи тялото ми
над него се сипе дъжда
на съгласието ми


***
пристигам бавно и дълго към теб
бъди пеещ нощен фенер с тъмно-сини очи

*

вярваш ли
не вярваш ли в издължения ден
поводът е да дойда до теб
да те осмеля на това докосване
и посрещане
докато гледах опушените развалини
червените тухлички, покриви,
зеленото злато - земята
пришивах едно небе
и разкъсвах от облаците
много повече птици

исках да оставя тялото си
да избегна слабостта
и зле облечената
освободеност на компромиса

исках да има избор
и вярвах, че ще го споделиш с мен
(ще избереш мен)

ще бъде тъмно и аз ще бъда тъмна за теб
отвътре ще съм с цвят на пламък
пръстите ти ще тръгнат в косите ми
очите ти ще ме гледат
това са все къси пътеки към мен

а аз винаги ще идвам от края на влака
от дъното на коридора - вагонът с номер "последен"
оттам ще чувам гласа ти,
и ще ти шепна, за да имаш насока

притискам се в клетката на всеки твой сън
верен на истината
докато мисля за теб
аз пия от облаците
и се обличам в кротост - зелена на цвят
оставям рехава сянка по листа
и милвам с мастило - не името ти,
а мисълта, в която съм те създала любим
един, който ме е нарекъл с измислени имена,
който ме е пожелал необмислено
и просто е продължил да бъде такъв......

красив си в думите ми
и това понякога ще те плаши
и ще изостря контрастите на твоето огледало
но ти не мисли, че създавам заблуди,
че не поставям граници на изреченията,
че живея във невъзможен ритъм
и съм жертва на илюзия, на самоирония...

не съм толкова сложна.

почувствай остротите ми
вгледай се в тази картина
тялото и ума ми са еднакво
голи и боси

те вървят по явни бръсначи
и достигат невиждани образи

само, за да окривят,
само, за да се завъртят,
само заради доказателството,
че моето същество танцува
и разтваря високи прозорци
и отрича твърди стени
и те обича особено...

ще бъде тъмно
ти ще бъдеш там
и аз ще бъда тъмна също

във вечерта на моето пристигане
не се оставяй сам
защото имаш избор

вярвам го.



Friday, October 13

днес съм валяла
точно тази сутрин
съм се разпръснала като
ситен дъждец
върху червените косъмчета
полегнали на възглавницата
възглавницата е ниска
и ето и аз съм в ниското
гледам
хълмове
часове
готови да растат като трева
тревата е крехка
хълмовете не са измислица
тревата е толкова толкова крехка
както мен
и тя
е валяла
в една сутрин
преди всички сутрини
аз съм останала
така
полегнал дъжд
полегат
полепващ
галещ просъници и смисли
като листа в лъскаво светло езеро
глини се любят с ръце
очи сълзят в съня
а аз съм преваляла днес
преминала от съня във деня
по нишките на червени косъмчета
които се пилеят по шията и врата
които се повдигат да посрещнат
деня
и ме запознават
полагат ръката ми в друга ръка
в тази на вятъра

Thursday, October 12

липс`ички

Tuesday, October 10



залавяш ли сивотата на тези улици
в зеленото на окото си
вталяваш ли се в усмивката на непознато момиче
усмихваш ли се на нрава му без да го учиш и без да обичаш

подминаваш ли се
в картината на улицата - свързана от шумове и звуци без връзка
накъсана в пресечки униние и усмивки и вледеняване на мотивите
за твоето бързане или твоето нехайство - крачейки, когато се спъваш
в праговете на хората, в праговете на идеите за деня
възприятията - изпий ги като мен, изпий ме сякаш си имал нужда
от нещо топло за гърлото...
възприятията сега са само трептения
мелодията е важна и това че танцуваме
дали в този танц се разминаваме или умишлено следваме ритъма
движението ни между врати, светофари и хора - замислено ли е
сблъсъка със умората и тежестта във челото - думи в мъглата, защото не сме посмели...

тихо заглъхват дните в диханията ни насън в бълнуванията ни за нещо
тленно в което да се докоснем с желание, с будността непреодолима
и отблъскваща - примирими ли сме с всичко това, че така се стараем
да вървим по сивото на дългата улица и сами себе си да не знаем
да се скъсяваме, да се ругаем, да изпълняваме, докато траем цялата суета
гръмката суета, суетата предразсъдък на користното ни време,
користни са църковните камбани със своята точност,
користни са и посоките...
завий от сивия път, отклони се в зеленото минало някъде далеч зад града,
крепостта, в мекия пристъп на зелени и почервенели треви и листа
говори без задръжки, пей без глас, отваряй и затваряй очи и дишай въздуха
издишай...тази лепкава сивота, полазила в дълбокото на зениците
виждаш ли как в зеленото се прокрадва топлата светлинка,
червено-оранжев отблясък...наливаш се цял с светлина и се понасяш...

и какво значение има сивото...

Monday, October 9

Sunday, October 8


---
не знаеш почти нищо за последната в мен
тя има всички думи, но е смълчана
тя пресмята най-острите ъгли
върви бавно към тях
и ги нанизва с усмивка в ребрата си

Saturday, October 7


things are getting deeper


улиците стават тъмно лилави точно от тези невидими иглички дъжд
зелените обувки се прибират чевреното в косите се отмива
това трябва да значи нещо
всичко това има значение заради топлината, с която си спомням за теб
разливам се като тиха вода разливам се като никой но въпреки мен и света
аз се събирам
толкова лилави улиците стават, когато отразяват анонимни звезди
без латински названия без имена на мъже
докато вали и мисля за теб аз се пълня с топло червено пълна с влюбеност
се издигам озоново и се плъзгам по пръстите на многоликия въздух -
приличен на мисли приличен на релси по които се движи единствено
влакът на сънищата в които ти и аз ние двамата които говорим лежим и се разделяме
само и единствено за да се открием отново в друг сън - още по-нежно
преди да заспя ухание на дланта ти върху плътта ми омаята на затворените очи
усмивката и плъзгането на пръсти по шията - това е нощта

и така лилави улици плиснал сън полу-будна ти пиша това и те усещам
усещам как ме усещаш
things are getting deeper
тогава когато зелените обувки са ме прибирали
червеното на косите ми се е отмивало
от дъжда
аз съм си мислила
как се завръщам при теб
преди залез
с мека аленина в косите
и мълчалива усмивка спираща в твоите устни...
deep ocean.

Friday, October 6

Франс се събуди. беше около 9 и тя учеше лявото си око да премигва. като едно от чудесата, които учим в най-ранна възраст - "мамо, а защо от очите капе?"

сутрин винаги плачеше. без причина. бебетата плачат с причина, възрастните прекарват много повече време в търсене.

тя допълнително си разроши косата и стана. босата разходка из апартамента в търсене на бележката за деня. "вземи си от тези бонбони. заради дядо ти. ако ти се обадят..." и така нататък

денят започваше повелително. така ли трябва да започват всички дни? това условие ли е за да се събудиш

отвори раницата си и сложи друг химикал, старият не беше удобен. когато спреше да пише тя си въобразяваше, че в този тефтер не й върви или че писалката не й е удобна.
винаги с някакво внушение преместваше старата идея и я обличаше.

безформените мисли бяха парата от кафето в най-малката чашка. синя, с бяла дръжка, китайска.

Франс изпи кафето и не видя никаква светлина...
никаква никаква въображаема светлина.

трябваше вече да тръгва.

Thursday, October 5





by Zimed

Tuesday, October 3

с една мушица сме заедно в стаята
виждам я само защото и тя и аз сме привлечени
от светлината на изкуствен източник
ръцете ми са настръхнали
октомври със студените вечери
с неразплетените плътни мъглици наметнали ласкаво мрака
моите ръце са изстинали
моето лице не излиза от вътрешността на абаносовото покритие
аз съм една малка кутия с пробита дупчица в ъгъла
от това не ми става по-топло
о, даже напротив...
виждам мушицата как лети срещу светлината
аз също съм източник на две удавени вече лъчения
лъченията на тъмнината на топлото ми събиране в теб
в теб като мисъл по ръбчето на хартия в която свивам
но винаги винаги я разкъсвам
със своята непохватност.

тази вечер в стаята ми сякаш са само ръцете ми
страничен поглед
разрязвам пътя на светлината
и не се усмихвам
не се подавам от лукавата мисъл за теб
тя ме покрива

мушицата ме изостави
сега пия вода и ми е студено
пих вода
колко студено
вливам се в себе си
както октомври се вля
в меката септемврийска нощ
за да я умъртви и да се роди
в нова прегръдка
по-дълга и суетна от предишната
по-красива, по-естествена със студенината си
и естетическия си възглед - към зимата
към бялото вертикално сбъдване на нещата

да поговорим
да поговорим за една секунда
хайде кажи ммм за една секунда
после ще се затворя за теб
красив е онзи капак който тежко и глухо
прилепва
и пази лицето
и пази очите ми да не се увличат
да не преследват
случайните минувачи...
и теб.

понякога ми се говори
дълго и отчетливо ми се говори
с кратки паузи, в които да се усмихна,
защото тъжното не остава,
защото винаги го улавя рибар по течението
надолу в реката..
някой го взима и си го хапва може би за вечеря
и може би сит и доволен
сяда и плаче
без видимо да има причина.

не зная.
на мен не ми е тъжно сега
сега ми е по-скоро хладно и се люлея
като пияната мушица
от светлината
между тъмните фьорди изписали
трудно плавателното съзнание

изпийте ме топло
имам нужда
до дъно.


***
не искам да ме сънуваш сама
сънувай ни двамата как намираме
ковчежето пълно с маниста
резидави алени и отровно зелени
да нанижем гердана на времето полусвършено
и чак тогава да се замислим

не искам да ме събужда деня
нито първия тътен на строежа съмнение
сбъркан чертеж е предположението
напразно очаквам
напълно съм празна
и трябва да тръгна веднага
с изпоцапана воля
и с голи ръце
да изтръгвам
каквото ми пречи по пътя
не искам да будя нощта в празната ти прегръдка
когато и да пристигна ще съм тъмнина
и горещо присъствие



***

- Лавина, така ли се казваш?
със студени пръсти момичето прави тунелчета из косите ми
- Полилавели ли са ми устните?
момичето вади изпод езика си листенце с цвят на лешник и керемида
влажно то полепва по моите размърдани питащи ...и ме целува
- Това е някакъв фокус!
момичето се отдръпва и пъха краката си в обърнатия наобратно
дълбок черен цилиндър
- До колене ти е...
излиза от него и ляга върху твърдия под, почти затваря очи, но не смее
- Страх ли те е ?
раздвижва ханша си като покана или като споразумение?
- Постоянно ме обгръщаш с въпроси...
а тя се докосва невинно във коленете ми предизвиква дразнение и свежда поглед
крие се в шепи не се появява наистина се крие от мен
- Къде ще избягаш?
а тя се обръща гърбом и почва да пее нещо, наум е, но пее
- Аз те чувам...повярвай ми, аз те чувам.
от целувката й вече не виждам лицето....аз чувам как диша през мен

Monday, October 2

започвам да не помня
започва времето без остатъци

нелюбовта свърши


сега е късометражен филм
моята любима секунда е там
където лентата внезапно се къса
всичко прибелява
и започва от празното

нещо започва от дъното на нашата рана
още възпалена още незаздравяла
нещо започва да се стопява
паметта ни за другите
които ни съдеха, които ни молеха,
които не сбъдваха нашите сънища

започвам да те рисувам
с въглените от този огън
започваш да измисляш собствения си образ
каза ти ме променяш
аз те създавам
и се усмихвам с цялото си невежество

дори не осъзнавам какво правя
пиша така както виждам слушам и галя
плачеш аз пия от теб плача ти пиеш от мен
откровението ни
грубо е очертано
само от разстояние
но това
има толкова малко значение
че съм готова да се смея със теб
ако ще да си след сто други планети
и пет небета над мен
вселената е някаква степен
на сигурност
че ще се срещнем
но когато това е вече постигнато...

усмихвай се в мен
аз ще мълча все по-разбираемо
и може би ще ти казвам, че те _______

Sunday, October 1


by Zimed





ако ме настигнеш в този тунел
със студени стени
и изкуствени лилави светлини
зелено ще е отражението ми
по измачканата ми рокля
паметта е нагъната
и в гънките писъци
и във власинките на плата
влага и шепот
ако ме настигнеш в този тунел
ето аз съм беглецът
опрял чело в един ъгъл
с черни ръце
с черна воля
с тежести в тънките глезени
ти не си ме измислил
аз съм се раздвоила
и сега чакам влакът
да чуя гърбом сигналът
да усетя това пречупване
на гръбнак от съждения и идеи
очаквам своето рухване

ето че аз те виках
ето че аз поех към теб

този тунел
е ниво на страха
и няма измъкване
има дълго вървене
и чупене
на най-крехките думи
и подмяна
на тялото
с друго

роклята ми е смачкана
гърба ми притискам
в студените гранични точки
ръката ми настръхва
и докосва релсите

сигурно има закъснение
този влак
сигурно
ти си едно съмнение над мен
и също така те е страх

или точно обратното
ще вляза в движение
в някое топло купе
и ще разстроя
своите спътници със вида ми

но поне за малко
няма да мисля за теб
като за обратна посока.

от измачканата рокля на дните си
ще се свлека като пясък
и просто няма да ти остана
няма да съм остатък
никога повече

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO