*

криво вървя към съня
нежелана будност
топли клепачи мислят за студ
дъжда навън тича след чужда песен
и ние ли сме тези в които се стича нощта

с мокро тъмно перо рисувам пътеки
върху прозорците
и нито една от тях
и нито една от нас
не познава светлите тонове
не търси понеже е късно
и късо това протежение
на мисълта
в която тя се обръща обратно
но не поема за да си тръгне
*
нощта прилича на тяло
тяло от което друго тяло
трябва да се страхува
затова разстоянието
завършва картината
на която
върху тъмно платно
е рисувано
малко момиче
сипещо сол
в една тъмно-синя
пустиня
*

момиченцето, което искало да му разкажат
приказка е будно в два през нощта
боли го ходилото или дланта или нещо на което още не му знае името
там във вътрешността
срам от самия срам да признаеш болката
затова, че са те излъгали да чакаш до толкова късно
онзи, който ще ти разкаже приказка
страх от страха, че ще го търсиш още ужасно дълго
а в малката шепа солта свършва толкова бързо...

...
и отбягвам съня още малко и ще затичам надолу
където вече развиделява и ще ме чуе слънцето
...
и окривявам своите устни и мокря своите горещи клепачи
в които студа разказва че може вълшебства а остра снежинка
се смее подигравателно и се спуска стремително със капките от дъжда
и аз ли съм тази в която се стича нощта
и аз ли разказвам или и в мен е била
свитата невярно пеещи ноти -
които рисувах върху стъклата със нокти
мен ли изпратиха в тази несигурна битка с разказвача на Приказки?