Wednesday, February 27

Трус

Застинала в очакване

казват нищо не идва само́
(доказва ме)
теоремата за дезинтеграция
теория за вероятности и струпвания на вероятности

тези тълпи малки хора забързани към доказателства и опровержения,
продължават да предизвикват трусове и знамения,
не знаят, че това са моите вероятности, но ме тласкат към тях
не знаят колко е важно да ме оттласнат,
но действат

вкопчвам се в мисълта, че получа ли този 
Т Л А С Ъ К
той ще доведе до движение
без крайна точка
движение в безкрая

дотогава 
застинала в очакване

---

Народът на Венецуела е оттласнат от центъра
трус с магнитуд над 7
руините са:
бунтове;
битки за власт;
слабостта на лидерите, които заповядват на танковете да излязат, 
а все още не могат да изстрелят камъче с прашка;
детски гняв в пораснало тяло

Един мъж на спирката гледа видео от събитията във Венецуела в застиналия във времето Кеймбридж. Детето му подскача енергично наоколо и цитира всяка дума, изписана на таблото:
"Пристига автобус №3!!! Татко, татко, пристига автобус №8!"

"Чакаме автобус №2.", припомня  бащата, без да откъсва очи от разбунтуваните тълпи. Сигурно се вълнува от събитията в родината си, и той като мен, застинал в очакване на спирката на Emmanuel Str.
Само детето безспирно се движи край нас, като живак, като вълна без крайна точка.
Шмугва се току под краката ми и не спира да ни съобщава за пристигането на всеки следващ автобус.
С баща му срещаме очи и се усмихваме. Насред бунтове, застиналост и закъсняващи автобуси, погледите ни се кръстосват и ни спасяват.

Автобусът пристига и таткото хваща момченцето за ръка.
"Време е да тръгваме. Да кажем довиждане!", казва му и поглежда към мен. Кимва ми с цялата топлота и човечност, които един поглед може да събере. 
Качвам се след тях в автобуса. Детето продължава да се вълнува - ръцете му докосват всяка седалка, очите му поздравяват всички замръзнали на местата си пътници.
Бащата го слага да седне и грабва вестник. Вестите в старата Англия за кратко приковават погледа му - несъгласие, вот, загубени каузи и несъстоял се избор - като навсякъде.

Време е да слязат - момченцето нетърпеливо натиска бутона за известяване. По улицата двамата се обръщат към автобуса, намират ме с очи и ми помахват. Аз, която стоя застинала на автобусните спирки, която не познавам никого в този град, приютил река Кем. 
Помахвам обратно и щом подминават, очите, спомнили си, че са също реки, потичат.
Леденият куб, в който очаквам, се топи, а под него
топли вълни
трус над 7
тъжни тълпи
затворени граници
жълти жилетки
разтревожени бащи
топли очи, прекосили океани, 
за да ми подарят малък дар след залез
едно дете, което трескаво насочва вълните
прииждащи
без крайна точка

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO