~~~

но има ли по-страшно от това затъмнение
да се изплъзнеш от тъмните безкоренни златисто зелени и да се оплетеш в задушаващите влакна
да се отделя за дълго от онова, което издълба говора и го превърна в дървесна кора
да забравя, че всичко е заобиколие, да не помня защо винаги оставям нещо под обвивка и наслоение 

една люспа на първата риба лъщи някъде там

на брега на последния океан - всевиждащото око

то ще се затвори за тъмните ми мисли и ще изтласка цялата тиня

защото вижда

отвъд 

а за мен ще остане да нищя тласъците на вълните 

докато разбера посоката на една

вече ще трябва да посрещна следващата

а понякога, и по-често, те идват в гръб 

нежността на капките дъжд по ръцете ми ме утешават

но не ме спасява една благородна картина на кратко успокоение 

има ли по-страшно от това затъмнение?

когато тялото се разделя на две

едното тръгва по петите на слънцето, когато залязва,

другото се смирява и става вечер в замръкващо село, 

сгушено в зрънцата, събирани дълго в хамбарите 

някаква част от мен все още чува звуците

друга оглушава изтрива стъпалата ми троши като изсъхнала съчка гръбнака ми извива ръцете ми облича ме лошо и ме изпраща с огнедишащ тласък в гърба в света при хората, които обичам, макар да не им е останала никаква вяра 

няма по-голямо затъмнение от това

потъвам във фибрите на чисто новите дрехи,

ушити от прободени и унизени ръце напоени от химикали и човешка пот

всичко ще бъде заровено в пръстта

не ми дава мира мисълта

за това, че ще оставим слоеве ненужна тъкан 

неизрязан навреме тумор, набъбнал от безсилни желания и всесилна суета

трябва да тръгвам

вълните не обичат да чакат