тленна топлина, а вътре скреж...
бял и трошлив като мисъл...
вътре има мене стаена
вътре е беззаконието и наказанието
в едно...погребани
в мен се надига
някакъв прилив горещ
да облее
студа и враждебното,
но все не достига...
но все не го чувствам
отпечатъците са линиите
на сляпа съдбовност
обрекла на неразпознаване
едно блуждение ме продължава
единствено аз съм
неговото значение
да мълча, дори когато
ме пробиват пръсти,
да стъпвам уверено,
дори, когато трънливо
напред е за стъпките ми
давам сини мъгли
на ясните сутрини
кога ще ми върнете булото
колко високо още да търся
в едно изкачване
измерен е свършекът,
а после бездумие,
за което непрестанно говоря
какво правя всъщност?
противоположното
крещя отговори
премълчавам въпроса
творя загадката
но я прочитам наопаки
обратен път нямам
увивам тревите осукани
жилави примки улавят сълзите ми,
заобикалят ме стръвни капани,
въжени стълби...
аз съм разкъсването
отрязвам спасението
и стъпвам, за да пропадна
заставам над бездната,
но истината е, че се снишавам
омален ден
грабливата нощ го посече
и пея със нея
и слагам й пръстен
и моя е вече
и аз съм й вечност
какво ако не мога?
какво бе живота?
границите изтрити
и търся посоката
нови са възвишенията
в съзнанието чертая
и пръсната светлината
оставям на дъното на окена
пясъкът е посърнал
избелял разранява
тъмното гърло
на бурно пиянство -
полусляпото влюбване
в пропастта,
във нощта,
във влагата, която придърпва
немислимо за другите
посветих душата,
прехвърлих тежкият камък на тялото
и смъртта ме наказа...
с това, че няма да дойде
докато тегна на съвестта й...
аз се отдадох
усмихвах болезнено
целувах безмълвно горещо
студения дъх и страха й
неопетнена съм
вярна на сънища,
в които мракът бълнува
моето име
и се мята трескаво
проникващ до дъно
парят вълните,
а нещо в мен се надига
свещено като виното
и горещо като поглед на дявол...
аз стена за своето тяло,
а нощта ме обтрива със сребърен пръстен
"не крещи мила...няма смисъл да викаш...смъртта няма да дойде на време"
и тази свирепа окръжност
ми пие от сока, сърцето,
следите от мисли
изтрива без болка - със пламък
тъмно...
красивият космос помръква
и аз заспивам
спокойна и вечна
във залеза на екстаза...
в началото на нещо,
което е вече извършено
прерязани стонове
не довършиха думите...
пленява мълчанието
вярвам във Нея
облечена вече в подвластие
