Friday, September 29

Това, което искам да кажа

Това което искам да кажа
нека има кръв
нека има плът
нека има жизнеността на отмъстителната порода

а очите от самото му дъно обратно да изпращат
издухвайки
земни мехурчета с погребани смарагди

нека има глас от който тръпки побиват
мълния която изгаря телата
стряска заспалите яребици
в дебрите на недокоснати от огън гори

нека носи сълзата на разоръжени партизани
сред бурята.

Това което искам да кажа
нека има прешлени от сол
която отпуска възбудата на плътта

нека носи болката на безутешното езеро
и релси за да минава влакът нощем
със светлини насочени право към сърцето ми
когато пътува през замръкналите квартали.

ИЛИАС ГРИС

Thursday, September 28


Traffic In The Sky

There's traffic in the sky
and it doesn't seem to be getting much better
There's kids playing games on the pavement
Drawing waves on the pavement
mm hm
Shadows of the planes on the pavement
mm hm
It's enough to make me cry
But that don't seem like it could make it feel better
Maybe it's a dream and if I scream
it will burst at the seams and
this whole place will fall into pieces
and then they'd say...

Well how could we have known?
I'll tell them it's not so hard to tell
na na na
if you keep adding stones
soon the water will be lost in the well
mm hm

Puzzle pieces in the ground
but no one ever seems to be digging
Instead they're looking up towards the heavens
with their eyes on the heavens
mm hm
the shadows on the way to the heavens
mm hm
It's enough to make me cry
but that don't seem like it would make it feel better
The answers could be found
we could learn from digging down
but no one ever seems to be digging
instead they'll say...

Well how could we have known?
I'll tell them it's not so hard to tell
na na na
if you keep adding stones
soon the water will be lost in the well
mm hmmm

Words of wisdom all around
but no one ever seems to listen
They talk about their plans on the paper
Building up from the pavement
mm hm
there're shadows from the scrapers on the pavement
mm hm
It's enough to make me sigh
but that don't seem like it would make it feel better
The words are all around
but the words are only sounds
and no one ever seems to listen
Instead they'll say...

Well how could we have known?
I'll tell them it's really not so hard to tell
na na na
If you keep adding stones
soon the water will be lost in the well
lost in the well
mm mm mm

Jack Johnson

Wednesday, September 27

easy living...


Sunday, September 24

четейки днес редовете плуванаха в неразбираема маса от букви и знаци
и погледа ми се премрежи и усмивката ми се появи съвсем за малко

спомних си как държах кормилото ... с вечно насинените ми и разкървавени лакти от падания и сблъсъци
спомних си как карах колело спомнях си големите дупки по шосето пред къщата ни на село
спомням си какво е да караш велосипед на тревата...спомних си едно от големите падания и също как за първи път се качих на bmx-а на съседчетата и не ми хареса..
спомням си колелото на брат ми и колко се възхищавах на лъскавата степенка...понеже моето нямаше такава..даже изобщо нямаше
и се понесох по онези прашни пръстливи селски улици
сигурно съм притворила очи защото за миг усетих такава лекота и в същото време
фантазията беше толкова жива, че мускулите и прасците започнаха да се напрягат
нали се сещаш когато си малък как искаш да докажеш нещо сякаш не на себе си а на педалите на колелото - че можеш, че имаш сили
това ми липсва
мислех си за това...
и ми се искаше ако престана да бъда себе си някога
да се превърна в деветгодишен хлапак който препуска с велосипеда си
минава през камъчетата и храстите, подминава лудешки дуварите покрай които
на дънери са насядали навъсени възрастни ..

днес сме двамата


She












есен



понякога е съвсем есен и не виждам в себе си
само чувам стенанията си като дъжд,
който барабани по первазите и прозорците
така аз пея малкото свои думи и се топя
в отчуждение като кристалче сол в пълна шепа
и ми е хубаво защото светът е вятър в листа
и прозрачен влажен въздух който се впива
в устните скулите и челото
тогава в косата ми усещам как се нанизват
бодливи капчици
докато шумолят стъпки в локвите
понякога е толкова есен
че забравям да дишам в оковите
от сребърни мисли с ален обков
горчивина e която протяга лъскав език
към моите устни така че те вдишвам в ума ми
и е толкова силно че сърцето ми се разсипва
по цялата улица и тича с листата
и се събира с птиците бегълци
и птиците свикнали на студа и враждебността на хората
птиците способни да отлетят
като мен
нали разбираш
не виждам в себе си
виждам само това сиво необятно небе
и полета влажни треви в които личат
следите на есента
жълтеникава прошарена плът
пръст в която попиват деня и нощта
а аз съм без име
и мисля за теб

черно перце

Saturday, September 23

Light Blues



кажи
кога си
само
сред
листопада
на хората

в дъжда
под заслоните
на сивите дни
кои погледи
те отбягват

в чии очи
търсиш
истинското си
отражение


thanx 2 ya

Friday, September 22

what`s ma poison

което не ми бе дадено
аз опитах
с крайчеца на езика си
го привлякох
с ъгъла на окото си го видях
с грапавината на лакътя
ме докосна и си казахме
разбираемо тихо

- о, ти ли...
- да, аз...

и това беше всичко

всичко продължава
да пие от дните

жилото е сърце
а в него отровен нектар

дозата е двойна

или си го делим
или аз го изпивам цялото

но по братски
ние се отдръпваме настрана
и си правим тайно пътеки - един към друг
и нямаме нужда от доказателство
че верния път е един
защото се сливаме
и посоката е нашата заедност
и нашият миг

няма нужда от вечна отдаденост
нито да търсиш охрана, опека, съжителство...

не плащай наем на чувството,
скрий правилата на всички предишни залитания
и ще обикнеш играта
обиквайки себе си

докато ти казвам
"shhhh"
ще разбираш
колко е топло и сигурно
в тишината когато още не знаем
кой ще види пръв края си

дотогава е винаги

картините на Wanda



картините на Wanda











Wednesday, September 20


Align Center



родилните болки са още една смърт - тя е до мен,
белите листи са моето тяло сега,
което диша светлина от един отвор и вдъхва живот...
как боли само. и колко е хубаво



преди да ти кажа лека нощ...
бих те помолила...в цветовете си бих те помолила
дай мекота на синьото ми, толкова тежи понякога...
дай ми меката си длан, макар да е безсмислено, дори да не е нежна привечер
по калдаръмената улица...
дори и никъде да не отиваме заедно, дори да вървим от край до край и обратно - винаги...
почти плаче част от мен, защото ти отмиваш скръбта с нещо, което недоизмислено е по-красиво и от най-естествените неща...
пулираното старо радио Опера и джаз вечер в синята стая на селската къща
поляната с щъркелите, събирането на тленни останки по ливадата - от светкавиците
разбили се...разпадналите се светлини са говорили някога
с небето и мен и сме падали заедно сякаш...
приспивам Мираж в белите си поли и й пея нещо...сумтя нещо, аз така пея, аз просто изплаквам...и се усмихвам, и вярвам в начумереното парче луна
от вътрешната страна на сърцето си...
колко много искам да ти кажа лека нощ, алено цвете
мрачно-топъл мак
колко много искам да ме чуеш...
лека нощ лека нощ

Tuesday, September 19


Гледам те дълго и бавно
И по-бял става белия ден
И по-полегато те искам
Като гладки пенести брегове
Извивките ми твоето идване чакат
И все повече дълбаят към теб
И все така бавно очаквам
Гледайки тъй бял белия ден
Че от бяло ми се доплаква

Monday, September 18

изсъхнал плач
дървото рони лист по лист
своите летни спомени

същото правя и аз
откъсвам ги

---
там където не мълча
се изострят думи гвоздеи
думи червеи
гниди плодоносни
опитват се да посадят във мен
оловото на истината
правотата им изглежда толкова
възторжена
че я издишам още непомислена

---

слушам музика
още един обеден час
се стопява в лещата ми
за обратно виждане
сега е сутрин
пак съм сам
нищо не ме кара да се обличам

Sunday, September 17

framed?



els2fox


:)


ma frend is back

Wednesday, September 13

I came so far for beauty

I left so much behind
My patience and my family
My masterpiece unsigned

I thought I'd be rewarded
For such a lonely choice
And surely she would answer
To such a very hopeless voice

I practiced all my sainthood
I gave to one and all
But the rumors of my virtue
They moved her not at all

I changed my style to silver
I changed my clothes to black
And where I would surrender
I would attack

I stormed the old casino
For the money and the flesh
And I myself decided
What was rotten and what was fresh

And men to do my bidding
And broken bones to teach
The value of my pardon
The shadows of my reach

But no, I could not touch her
With such a heavy hand
Her star beyond my order
Her nakedness unmanned


Stina Nordenstam

Tuesday, September 12

Steppin' Into Tomorrow

Don`t wait no more...
Take your time...
Steppin into Tomorrow...
/Madlib/

`

мина по ивицата на паметта
и се преля в океана
заобиколен от ръбовете на чаша

`

едно хвърчило се загуби с вятъра
заваля
и ти си помисли
че аз още те чакам
със свит чадър
под онзи бук
в края на всички алеи

`

пясъка погълна
следите от неудобните ти обувки
на другия край на света
аз се събух и потънах

`

хвърчилото плаваше в мътния шадраван
а едно дете си играеше със сервиза за чай и чупеше
представите ми крехки като порцеланови чинийки

`

пълен с абсент
този абсурд ни подмина

`

ти си помисли
че ме няма мен
и не те чакам

`

аз бях сигурна
този бук в края на алеята
е отдавна откършен
от бурята

`

а вятъра утихваше
между световете
а океаните разпределяха
сърцата ни
и пясъците все така
лакомо лапаха

`

миналото ли?
да се разходим по бреговете на станалото
така или иначе
ни няма заедно

ще ми става все по-студено

ще говоря напразно

ще прозирам

повече и от вятър

ще броя всички мисли

ще ги изваждам неправилно

ще събирам изсъхнали листи

ще знам колко е празно

в пълния смисъл

ще се чувствам

по-жадна

ще намирам

гнило съчувствие

ще го отхвърлям

по грубия начин

и ще се търся

никъде

Sunday, September 10






маска за двама

ръмжа в лицето си
огледалото ме посочва
в гора от сенки

огледалото сочи себе си
а аз виждам образ
който не си спомням

опасявам се
че това съм аз
срещам се след години
на улицата

ходя боса
валяло е
земята е топла
от пръски на лято
което си взема сбогом
с мен

*

не познавам никого

ничие его
не ми е отивало толкова
колкото това което показвам
пред себе си

*
колко е студено извън

правя карта
на студените океани

множат се
като езера
изкуствени езера
 в очите ми

*

маска за двама

сядаме
и отпиваме
той от моята
аз от неговата чаша

очакваме да стане различно
но питието е толкова старо
тръпчиво и силно
че аз пропадам
в спомена
а той притваря прозорците
заради хладния полъх

*
есента идва
забулена
в охра и повехнали орхидеи

никога не съм носила пръстени
никога не ми подарявай
не ме затваряй никога повече

*

нападам се
крия се
и се хващам в клопката
пристягам примката около китките
и наблюдавам изпиването на цветовете

реката престава да си прокарва път
кръвта е мълчалива
кръвта ми
не е моята

*

виждам се как приближавам
с движение на котка
и поглед на граблива птица

птиците мъже ли са
птиците които ловуват
мъже ли сме?

*

винаги ми е студено
колкото и да се обличам в теб
маската ми
варосана в бяло
всяка моя бръчица
е драскотина от дума

какво ще правим
кажи ми
какво бихме правили
без ноктите на това огледало
да проглеждат
единствено
щом се забият в тялото

съобщават ни
че това е болест
преглеждат ни
за да си мислим
че се лекуваме
а всъщност
всичко това е съновидение
като край на филм
като начало на ден
като път без знак
като зима без сняг
като мен без теб
бяло петно в родилни мъки

*

нападам се
надявам се
да се поваля
най-сетне

тази маска
е тясна
за двама ни

Saturday, September 9

me against the light










Посегнеш ли веднъж към тази нишка
последват те низ желания - ясни картини
в тъмния свод на мисълта, която намира различни форми,
вълнува се както го правят сливащите се цветове
разкрива се като вход на пещера затисната от години, пясък и камъни
колкото по-навътре влизаш, толкова по-дълбоко става
минути на униние
минути като лъч светлина
и минути като смъртоносна секунда...
Острието търси ръцете ти - само веднъж да посегнеш
към нишката и ръката ти е порязана
Стремиш се към белези
Стремиш се към доказателство



"Нишката е изчезнала; лабиринтът е изчезнал също.
Сега дори не знаем дали ни заобикаля лабиринта, таен космос или гибелен хаос.
Нашият красив дълг е да си въобразяваме, че има лабиринт и нишка;
може би я намираме и изгубваме в един акт на вяра, в един ритъм,
в съня, в думите, които се наричат философия, или в простото и невинно щастие.

Борхес
Из "Съзаклятниците" (1985)

от испански Ана Златкова



Докажи, ако можеш, че те няма -
Това не ще докаже, че ме има.
Докажи пак, защото доказателствата
Забравил съм. Затова трая, години.

Понякога, във тишината нощна слушам:
Трепти простора, бурята се ражда.
Пулсира огънят сгъстен в звездите
По волята на бога на славеите и на змиите.

Докажи своето отсъствие тъй, че
Ум да се смръзне и да разбере сърцето -
Защо от тебе искам невъзможното.

Нощно течение, един покрив без къща,
чаша бучиниш и песен за подправка -
Изпрати сянката си да ме придружава.

Концерт Византийска музика

...
3.
Когато казвам: морава, дърво, дрозд в дъжда,
Когато назовавам нещата, аз се браня
От спомена за страшната працялост;
Моето тяло е в несъвършенството
На свойте членове, които нестройността свързва
В кълбото на Лабиринта. Минотавърът
Мой брат по черно мляко, не е нищо друго
Освен побеснелия страх от съвършенство,
Което унищожава страстната мяра, усилието
Да венчая моравата, дървото, дрозда и дъжда
Със мойто оправдание. Онзи кипарис
Е четлива дума в подписа на утрото,
Ако пзная почерка. И така
Обновявам надеждата от дума до дума.

Но гърбът на въздуха вече се сгъстява
В твърда замазка в дъното на огледалото;
То съществува, за да върне образа
Със преобърнати страни. Токът
Сменя посоката, движението почва.
Така
Измамата обслужва формата на милостта;
Движение във недовършеното. Затова
В картината обърната сърцето бива
Тежест върху везната.
Сходна причина
Обръща окото на тъмнината, която дели
Звезда от звезда, без нея не биха знаели,
Че звездите ги има. Via negativa.

В студената нощ, от огън до огън
Тъмнината е мярка. Звярът - част от мярката.

И думите, които те търсят в това утро,
Хвърлят сянка,
защото тъмнина били са.

Иван Лалич

Оте Шьолд. Картина на времето. Бар "Джипси" в Латинския квартал.

Shall we dance?

Friday, September 8

О-Хи-Ку-Сан

О-Хи-Ку-Сан не знаеше къде е роден.
Една лунна нощ той се бе познал в градината пред езерото, където се оглеждаше като Нарцис. Но оттогава има вече много време. Той е сам.
О-ху-ку-сан.
Аз мога да ви разкажа нещо за него.
Защото виждах понякога, слушах да говори, опознавах го.
Неговото минало и сега ми е неизвестно, както тогава, когато той ме заовори за първи път, когато ми каза много неща за себе си.
Имало е в средата на безкрайния град бар. Два криви фенера са бдели от години пред широката му, пъстра врата. Жените са повдигали учудено вежди пред червените букви на фирмата. Кучетата махали радостно опашки, разхождали се.
О-Хи-Ку-Сан, ти ме спря под един фенер, както се усмихваше. После ти взе ръката ми меланхолично, и ето - аз слушах вече песента на стария бар, момичетата, които се провикваха, гърления смях на пияните мъже, скръбната музика на акордеоните, твоя глас.
Шартрьозът светеше златисто в тънките чаши. Синята лакирана маса отразяваше дълги блясъци пред нашите очи. О-Хи-Ку-Сан ВЕчЕ говореше.
Нима той знае приказки?
Аз слушах чудни измислици за северното слънце, за един много стар потънал континент, за цирковете с бледни пеещи момичета, за луната, която е вещица, за двете деца, изгубени в старата гора.
И така вече имаше здрач в големия бар. Цветовете бавно потъмняваха. Оставаха все още само големите, втренчени, нежни очи на О-Хи-Ку-Сан.
Кой е той?
- Кой си ти ? - го попитах тихо.
- Аз съм О-Хи-Ку-Сан - прошепна той още по-тихо.
После над дансинга пламна една червена лампа тъкмо когато акордеоните засвириха някаква песен, много дива, без ритъм - нещо, което слушах за пълви път. Жените, бледно напудрени, се оттеглиха в дъното. Яркочервените им устни станаха безжизнени. Аз чух, че до мене някой стенеше болно, тихо виеше. Да, О-Хи-Ку-Сан зазвуча заедно с неврастеничните акордеони, за да се изправи след един миг в средата на дансинга прозрачен и дълъг като лилия. О-Хи-Ку-Сан танцуваше - диво, без ритъм, хаотично - как ли още?
Той беше без съмнение много красив.
Защото тъжните жени въздишаха скръбно, а пияниците искаха да го целуват и не една ръка се протегна към него тогава.
Аз самият чувствах, че дивият пол, който излъчваше О-Хи-Ку-Сан в червената светлина, бе опасен, неумолимо притегателен.
- Ти ми стана много чужд вече - му казах аз после и си отидох.
Една нощ той дойде в моята голяма, празна къща, когато аз спях. Как е влязъл при мене, аз не знам и още не разбирам. Но когато се събудих, той бе застанал прав в лунната светлина над леглото ми и ме гледаше втренчено. После той седна до мен и помилва най-напред ръката ми, след това моите коси и може би той искаше да ме целуне.
- Ти си твърде извратен, О-Хи-Ку-Сан - му казах аз. - Твърде извратен.
Тогава О-Хи-Ку-Сан сякаш плачеше.
- Аз съм студен - шепнеше той, - аз съм много студен. Аз обичам еднакво стария потънал континент, негърския танц, високите бледни лилии, тебе.
О, аз съм наистина много студен...но аз ви обичам. Ти едва ли би могъл да разбереш това.
Много по-късно войната беше вече избухнала. Чух, че в едно въздушно нападение над нашия град О-Хи-Ку-Сан стоял пред стария бар и се радвал на опасните имюминации, когато големите здания се събаряли с грохот в мрачните улици.
О-Хи-Ку-Сан, ти не разбираш нищо от хора, от война, от опасности. Какво ще стане с тебе?...Ако ти умреш, сигурно е, че няма да има вече никой подобен на тебе...Знаеш ли, аз мисля, че ти и без това си осъден на смърт. О, да - хората без съмнение ще заживеят задружно в бъдещето, което предстои...А ти си толкова отделен, толкова различен...
Къде си ти сега, О-Хи-Ку-Сан

Александър Вутимски

Thursday, September 7

пак съм далеч

сън:
разпадам се
фини индигови лентички
плават по повърхността на зелена мътна река
по тях полепват пеперудени жълти крила
подмамени че са намерили сладък цвят
горчиво е и мастилено
разпадам се
един мъж реже много старателно
от тъмния лист "мен"
усмихва се
често сълзи над пръстите си
и цвета се разрежда със солта на едно неясно
мрачно чувство
губи ме
по свое желание
докосва ме
по свое желание
заставя ме
да бъда
едно
ръкоделие

обеща ми болезненост
сега реката със своето спокойствие
отмъщава на всяко мое желание
нещо безмълвно ме кара да съжалявам
нещо ме е заставило
да се измъчвам така

една змия говори с мене в съня ми
посреща ме от разстояние с думите
"далеч е..."
едно отровно успокоение
и още едно
и още едно
искам да продължи този сън
но той прекъсва а аз чакам

крадлива мъдра река

камъните подсилват контраста
лентичките стават все по-фини
все повече изтънявам
изпод ръцете му
аз изчезвам и пътувам
сякаш е едно и също
сякаш една и съща аз
се разпределя
по линийките на индигови отровни изрезки
думи ли са това
въздишки ли са това
мълчания ли са
не ми отговаря

този мъж
се усмихва толкова хубаво
плаче толкова често над мен
а аз аз
едва ли разбирам
течението е толкова силно
едва ли съм аз
разпадам се
кой е той
кой е
кой си ти
който
остро остро остро
обичаш
нося се по реката
сънувам

"далеч е"
повтаря змията

Wednesday, September 6

треска

отново
изгарям
събери
пепелта
пепелник
е денят
изхвърли
пепелта
защото
димя
и задушавам
сърдечния
ритъм
така

неравномерно
написах
последните
думи

почти
натиснат
е този
спусък
почти
бях
проговорила
на този език
незапомнен

чети наобратно
тялото ми

треската
да си иде
та дори
да я замести
хлад
предпочитам
лед
предпочитам
студено
слънце
наистина

----
времето изтича така или иначе

замъглени очи
затруднено дишане
едно събуждане
бодрост - не
отчаяние
ранобудния натиск
върху слепоочията
слага отпечатък
толкова старателно
че ми се гади

Мразя бъдещето
то винаги обвинява сегашния момент за неуспехите си
Мразя границата, на която ми отнемат силите, преминавам
идвам отвъд съня и се будя болна
нищожно тяло без свидетели и опора

мисълта вика устните и очите му,
но тялото му чертае разстоянието жестоко
огромни скални маси затискат всички проходи

железни продълговати птици ми носят вести за него
а аз съм потисната от болестта си и този път
точно сега ли?!
обвинявам като човек без бъдеще.

--
Искам да започна от никъде
Плаче ми се вече от тези цифри, от разговори за сумата,
кредита,попълненията.. Всичко ни изразходва.
Каквото и да пожелая оставам вързана
Искам да си отида. Просто една сутрин всичко да стане...
Да потегля
ума да отплува
от мъртвата точка
чувствата да се свестят
да обновим огъня

В този уют е моето разпадане. Раста между стени
изрязвам от мен, защото не усещам
принадлежност към монотонния ритъм
расте косата
растат ноктите
кожата пожълтява
в мене е бяло
страха се е стопил
сякаш ми е безразлично
с колко и дали със захар
забравям годините = насилвам секундите
само и само, за да поддържам дишането

Искам далеч
Ничия аз отново да видя слънца и вечерни сияния,
и свещ в тъмното, и сливането на два свята
смълчани преди ексползия
Искам на брега на зимно море...
Дима от лулата, който полита към бушуващите вълни..
Тогава ще ми е топло...когато зная, че моя дом съм си аз самата
и не задлъжнявам и не задължавам никого, не участвам
в общите сметки - не давам назаем от себе си

Да се оттегля
да отпътува душата ми най-сетне...

-
-
като изпратена накрай света, за да се лекувам,
за да замълча, за да спра със затварянето или просто безцелно -
аз стоя с треперещи пръсти и изсъхнали устни ...
надписвам картички, които никога няма да пратя
и се мисля за картина на неизвестен художник
портрет на една болна
натюрморт е животът ми в тъмната стая
накрай света, където пия чая си без значение от часа
следобеда изяжда лакомо времето
чашата порцелан изпива цялата суета на битието
и в дъното й винаги пише " ти си сама "
Гледам брегът от прозорците - двама старци го обхождат
съвсем бавно - прегърнати под своя мокър черен чадър
Прелитат тревожни птици - толкова бели в сивото небе,
че ми се приплаква
Плача и сълзите ми падат над утайката рубинено червен
чай и разтопени кристалчета захар
Усмихвам се...Бавно попивам влагата по стъклата и Ти пиша
една картичка, която никога няма да бъде изпратена...

Tuesday, September 5

He who gets slapped and he who gets saved,
He who brutalizes the timeless stage.
He is the mongrel, he wants it all,
He lives for relics, hang on the wall.

Don't you wanna ride it?
Educated Horses
Don't you wanna ride it?
Educated Horses

Foxy, Foxy, what's it gonna be?
Foxy, Foxy, what's it gonna be?
Foxy, Foxy, what's it gonna be?
Foxy, Foxy, what's it gonna be?

She who looks back, and she looks away,
She internalizes the motion wave.
She is the butcher,
She wants the air,
She hides the scars under her hair.

Foxy Foxy
Rob Zombie

Monday, September 4

Знанието за Времето отдавна бе разпиляно сред пясъците
и мокрите крака на Жадните го отнесоха в неизвестни посоки.
Само Сънуващите виждаха блясъка му, но не можеха да го докоснат.

Рама Прасад
"Фините неща в природата"

"Никога не бяха чували някоя лисица да е нясно с истината
или да се слави с мъдрост. Но пък знае ли се?

Когато жарта гореше
когато духът ти се издигна, Кума Лисо,
тогава димът се закълби нагоре
и ти откри истината...

Къде е великият дух?
Къде е душата на Кума Лиса?

"Знакът на Древния"
Шерщн Екман

Драконът и лисицата

Все пак всеки ден привечер от корабите на Императорския флот се издигаха високо лениви ята ефирни дракони, които леко кацаха по водата и по вражеските палуби. Това бяха въздушни устройства от хартия и тръстика, които приличаха на комети, а върху сребристата или пурпуночервената им повърхност бяха изписани винаги едни и същи знаци. Вдовицата наблюдаваше с тревога тези странни метеори и четеше по тях един объркан разказ за един дракон, който винаги закрилял една лисица въпреки нейната вечна неблагодарност и постоянните й престъпления. Луната на небето изтъняваше все повече, а фигурите от хартия и тръстика продължаваха да разказват всяка вечер все същата история, с почти неуловими изменения.
Вдовицата страдаше и разсъждаваше. Когато луната закръгли напълно своя диск на небето и в червеникавата вода, историята сякаш се приближи към своя край.
Никой не можеше да предрече дали вечно опрощение или безкрайно наказание ще сполети лисицата, но неизбежния край приближаваше. Вдовицата разбра.
Хвърли двете си саби във водата, падна на колене в една лодка и заповяда да я отведат до кораба на Императорското командуване.
Беше привечер, небето беше изпълнено с дракони, този път жълти. Вдовицата, качвайки се на кораба шептеше една фраза: "Лисицата търси крилото на дракона"

Апотеозът

Летописците разказват, че "лисицата" получила опрощение и посветила дългата си старост на контрабанда на опиум. Тя престанала да се нарича Вдовицата и приела едно име, което в превод означава Блясъкът на Истинското Познание.
От този ден нататък(пише един историк) корабите отново намериха покой. Четирите морета и безбройните реки отново се превърнаха в надеждни и щастливи пътища.
Земеделците можаха да продадат мечовете си и да си купях волове, за да орат нивите. Те извършваха жертвоприношения, молеха се по планинските върхове, а денем се веселяха, като пееха зад паравани.

Хорхе Луис Борхес

Sunday, September 3

"речта"



















мислех си импулсите липсват
електрони диоди вибриращи
всичко е мъртво

мислех си...
ще дъвча тютюна на дните
така че да почернеят
самите желания - липсите

празнотата е стъклена чаша
която прелива
която е черна и непрозрачна
и се съотнася единствено
с гъстотата на тъмните мисли

мислех си
всичко погребвам
бяло лилаво зелено
мислех си
няма нюанси
и се отвръщат от мен
цветовете

мислих
за някакво име
с което ще те нарека
ако се появиш някога във съня ми

но не вярвах

не вярвах когато оставях нощем
вратите отключени
и не вярвах в полъха от прозорците
дори да ме галеше
дори когато ухаеше на пролет лято и люляци

мислих как ще спя все така
на дясната си страна
когато тежестта ми отляво
все ще нараства
безмилостно
и без думи
ще ме прави
непохватна
недоверчива
и самовлюбена

мислих си
нямам в мене импулси
да видя очи сини като мастило
от дълбоко и непристъпно дъно

мислих си
студени са вече пръстите ми
да докосна нещо
по-горещо от съвестта ми

разбрах вече
колко жесток параван
скрива всички декори
съблякох погребалния костюм на луната
пренесох я в шепите си
пълни с вода
и зелени и сребърни рибки
и я поднасям
поднасям я пред устните ти
пренасям я в твоите шепи

а утре щом бъдеш
целунат от слънцето
което ти шепне
как стискам палците на ръцете си
знай това
мислех

мислех
че не си съществувал
мислех
че няма да те потърся

сега
разбирам
като
таен
верен
импулс
някъде там
теб
винаги те е имало



между книгите
в купища листи
непотребни записки
важни и непрочетени
един лист с лудия почерк
и дата
далечна
направо сякаш там
от мъглата
припомня
старите думи
стария восък
запечатал ума ми
изведнъж се разпука
здравей мъртъв спомен
колко красиво лекуваш
умората
от това сегашно полусбъднато време
какво ми припомнят отдалечените ти
протегнати пръсти
здравей първа дума
довиждане послеслов
мъглата вече разсеяна
донесе болка в главата
"все така продължавам да те сънувам"
заглъхва и праща студеното септемврийско слънце

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO