Saturday, August 30

О

светът се отдръпва от прегръдката ми

лицето ми се отмества като луна

само тъмните петна

не престават

да ме обитават

тъмните кратери

била е малка част

която съм стискала

твърде силно

и няма да напиша това писмо

и няма да сглобя тези картини

в които знаците се обръщат

подигравателно

пространството е антипространство

задъхвам се и халюцинирам

че си поемам въздух

от по-добрия свят

който не съществува

древните малки статуи

се трошат

зад стъклените си домове

продължавам да подреждам експозициите за слепи

продължавам да пея за глухите малки деца на доверието

пиша и не пиша

плувам и се давя

тичам в латерната

като пощурял хамстер

обездвижването ми

трае вечност

илюзията ми

две вечности

които незнайно защо

се сменят

една с друга

мъже жени мистерии на задгробните гласове

които ме канят пред себе си

каин няма да се покае

каин не е брат никому

затова не се страхува от греховете си

затворил е страницата

там където страницата затваря себе си

пиша защото не бях писала

не бях писала защото тичах с писмото

писмото

което се страхувах да си изпратя

за да не попадне на друг адрес

твърде стар текст ще каже повече за мен

отколкото аз ще кажа на следващите

и пак древната вяра

че те ще дойдат

само ако ме няма в редуването

на стихийни бедствия

ирония на предпазването

обичай за да те обичат

сарказмът който ни съблича един в друг

а после краде дрехите ни

встъпително слово на огледалото : това не сте вие

поезията на вглеждането : това не съм аз

присъдата на Единствения: това не си ти

доказателствената част е отречена

смея се без глас

пътувам без билет в очите им

и не чувствам никакво облекчение

от това че не ме виждат

вятър листа - траурно шествие

трябва да мина

по най-тесните

улици

трябва да износя

и този облак

трябва и не трябва

и двете му лица

не са имали

желанието

което му подарявах

кой има нужда от толкова силна прегръдка

в която пръстени от древно сребро се пропукват и сплескват

от топлината в гръдния кош

от празнотата на сигурно съществуващо тяло

прозорци и врати

могат да се отворят сами

от вятъра

траурното шествие

се пръсва

по площада

за да избяга от силния дъжд

всеки се учи по своему да се стаява

стаявам се и изплувам

в лицето си с тъмни петна

като луна

като

друга половина

на същия

неизброден кръг

0 00

лицето ти ме прави тъжна солената вода която ми остави да пия
ме задавя насън има ли кой да ме спаси от толкова висока вълна
в дрехите ми тежки от мокрото ти мълчание
малки пиявици плачат от щастие
за това неочаквано угощение
обрат твърдост бента който удържа решенията
сладката тиня на съмнението става питейна
знам че пиеш от нея
лицето ти ме прави прозрачна
каквато не съм била
каквато няма да стана
от кръвта на това чувство също остават сажди
виждаш ли - нося ги
твоят подарък
ти си добър човек
но лицето ти ме натъжава
малката ти самоувереност ме натъжава
малката ти самоувереност не отива на големите ти ръце
но те явно не умеят да държат нищо по-дълго
от суетата
и нищо по-тежко от недовършените малки дела
думите ми - разопаковани подаръци недонесли щастие
но ти не се натъжаваш от тях
защото не обичаш думи
нито подаръци
нито посвещения
нито малки ръце
ти само отгледа пиявиците
и ми ги достави в дължимия срок
възхищавам ти се
но лицето ти
все още
гузно
все още
скрито
все още
прекрасно
макар зад пясъчната стена
илюзиорно прикритие
ме натъжава
само ме натъжава

----- ----

следобедите в които плуваше по дължина в тялото ми

докато съществуваха тези кратки пътувания

в които бързаше защото се връщаше пак там

трябва да се срещнем отново за първи път…за да…каза ти

някои неща

като теб и мен

вече са

можем да ги отречем

да се успокоим

и да заравяме погледи в пясъка

и тази болезненост ще се повтаря

за да …

не довърших аз.

?


балоните пълни с мълчание - черно-бели

никога летели

тежестта в устните

на най-самотните

им дава

пълнота

не и полет

не и щастие

Всичко, което имахме бе просто

различна по вид суета

еднаква нужда от допир

упоритият закон на отблъскване

Колко е смешно

всичко за което

ще плачем

пропиляно дихание

разреден въздух

защо продължаваме?

Tuesday, August 26

----

------------------
крия белезите от тази тежест
която беше възможността на секундите да се трупат
по глезените и в гърлото
като образувания на моята слабост да събирам прашинки
с тегло повече от това на всички стада камили 
отброявали за колко време луната се смалява и става тънък полукръг

полукръговете сега се превръщат в пълно мълчание
пълна луна
а аз сякаш не вярвам в способността на нещата да бъдат свършвани-довършвани-

лекувам се
очите ми лежат в твърди води и се опитват да не се отварят
нито твърде често, нито твърде рядко

знаеш ли какво значи това?
много пъти отлагах да го кажа

и пак като в най-лилавия ми сън
сезоните се сменяха и аз бягах от нещо за да ме намериш
движех се за да ме намериш
не стоях с поглед вперен в най-старата от звездите
защото и от нейното мълчание
пръстите ми като морски камъчета
 щяха да станат целите в дупчици
а аз исках да бъдат нежни и гладки 
когато пристигнеш при мен

може би съм се надявала коридорите да са меки и топли реки
в които няма хищни риби и различните плуват една до друга
докосват люспите си неволно но и с желание да усещат истинските течения
истинското движение

бяха тъмни часове в които пишех
"да той не стои там той е тръгнал за мен"

и очаквах слънцето да се върне за последен път
тоест да не си тръгва

да бъде тъмно
само когато прибереш очите ми
в извивката между шията и рамото си
да бъде тъмно
само когато косите ми се издигат
и спускат върху лицето ти

моите грапави малки ръце
сега не могат да си намерят място
подпират се по стените на студения коридор
който не е нищо друго освен студен коридор

тялото ми се отказва от мен
аз се отказвам от всичко останало
и това също е вид разбирателство

чакам септември да ме облече в цветовете си 

да свърши треската

казах ти че се лекувам
но може би думите лъжат
и със сигурност лъжат понякога
знам че го знаеш, особено ако наистина не си тръгнал
не си тръгвал към мен...

било е празно било е хубаво преди и след мен
беше едно лято в което се появих
и е едно лято в което трябваше да се стопя
пак така

ще се обличам добре
ще пия чай
ще науча малките си груби ръце
да плетат и да не изпускат повече
нито бримка
защото се уморих да допускам
от една малка дупчица
да си отивам цялата
от това краката на такива като мен са целите в рани

не питай за очите
никога не питай за тях

но защо са предупрежденията?
за да спим по корем сами не са нужни те

за да сме дим

имаме нужда

само от нечий

откраднат дъх

за кратко

после белезите
казах ти
белезите

и животът скришом
вън от стремежите
вън от стремежите
загледани в най-старата звезда на света
която ни учи
на твърдост

невъзможността среща желанието
 да сътворим
топла светлина
от която да пием
когато слънцето
престане да се завръща

Tuesday, August 19

Tuesday, August 12

закъснялото безсилие ми подава ръка за сбогом
благородно и с извинения, чисто приятелски
съжалението е разкрасено след няколко процедури мълчание и
физиотерапевтични масажи за гласовете...на угризението
моите заблуди си почиват в пасажите с задна дата
там всичко е разяснено, като в здравен картон
отчел грацилност и редица други симптоми
посочено е...

а света е олимпиада
с кого сме се състезавали бавно
чий ще бъде рекордът
от много затворени кръгове
попаднах тъкмо в един спукан
сега ще бъде дълго сбогуване
дълго увисване
на онези същите
солени конци
за които вече бе писано
които вече бях пуснала и вързала на възели
цялата ми шия е увита в белезите
изтъняващи и скриващи се
възпитани белези
от навика
да бъдеш оставян
сам
сив
готов да не започнеш наново
защото рискът да бъде по старому
се приближава с ужасно висока скорост

все същото мълчание и дим
все същия дим и мълчание
агонията ще продължи
дълго и обезсмислящо
точно както трябва да бъде

щеше да бъде хубаво
ако можехме да пришием на липсата
някакво по-хубаво име някое по-хубаво тяло
и по-здраво покритие
макар за белезите вече да се разбрахме
ще се живее и след нас

the way u make me feel..

Saturday, August 9


Friday, August 8

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO