Friday, December 22

Ваксината



Беше необикновено топла утрин в Мангиньос. Отдавна никой не беше поставял цветя в червената глинена ваза. Водата по дъното не беше налята от ръцете на момичето в малката жълта къща. Събираше се капка по капка в дъждовните дни. Топлината сякаш изпичаше глината отново и отново. След толкова години на дневна светлина цветът на тази забравена ваза оставаше все така ярък - като току-що разрязан червен портокал. 
Никой не помнеше кой и кога е решил, че цветята не умират красиво в нея. 

По стените й бавно пъплеше черно-бяло насекомо. Тихите звуци издаваха, че внимателно се готви за онова, което му предстои. 
Стотици миниатюрни яйца. Стените на червения съд бяха създали тъмна елипса - утробата, която ще направи възможна нечия смърт. Не сигурна. Но възможна.
 Комарът с майчински инстинкт бе намерил най-доброто място за тях. 

По средата на тихата улица един човек се приведе рязко. Усети силна болка в гърба и едва се задържа на краката си. Погледът му се завъртя на всички посоки, без почти да е извърнал глава. Объркан, той седна на улицата и дланите му потънаха в прахта, където се въргаляха няколко сънливи кучета.

Комарът най-после излетя през тъмното гърло на вазата и тържествено зажужа. 
Няколко сантиметра под него се беше родил нов живот.
На съседния ъгъл един човек не издържа тежестта на тялото си и легна до ленивите кучета.
Треската бързо плувна в кръвта му и скоро щеше да събере сили да се покаже 
на всички - чрез треморът на болния и кървавата му слюнка.

Горещото утро на август. Двама мъже внимателно поставиха ръкавиците си. Гумата лакомо погълна пръстите им и се залепи за тях като втори слой кожа. По-дебела и по-груба от първата. Точно това, от което имаха нужда. На масата в лабораторията ги очакваха няколко дузини яйца.
Бели като ръкавиците, маските и престилките им. Бели като краските на комара, който бе донесъл заразата в Мангиньос. Сега в бялата стая трябваше да се съберат мислите на двама мъже и да зажужат заедно като песента на комара.

Единият извади жълтъка на първото яйце. Вторият не можеше да спре да мисли за формата на червената ваза в дома му, в която отдавна никой не беше поставял цветя.




Saturday, November 18

гравитация

Бавни методични движения
Ритъм на повторенията

да се слея с целта

да легнат
тяло и действие
едно в друго
две части на кутия
която никога не е трябвало
да отварям
но волята стига колкото
да направя тъкмо обратното

Една и съща мисъл в загниващо повторение
Този зъл корен Застой
забърка в мен
чер и гъст сок

Много по-малки форми живот
по-прозорливи от мен
знаят как да го заобиколят
за да продължат да живеят

Но на мен се падна да мина през него
не мога да вървя по заобиколни пътища

Откъдето идва вятър
натам ще се обърне това тяло
изкривено от колебания

---

Острата влага си прокарва път
Смелостта да проговоря
идва
кара ме да разкажа
за тъмната монета на дъното на фонтана
хвърлена с желание
изтъкано от нишките
на всяка жива материя
докосвала някога
дъното на небето

В нощта на прилива
в тъмното някой въздиша

"никой няма да вземе уединението ми
помитащата буря ще утеши ума
ще отдъхна
ще отпусна юздите на това диво животно
което не е създадено да тегли
да бъде пердашено и хранено насила"

ще разменя  уединението
за миг съзидание
след края на отлива
и ще пиша
на глас


Има светлина в корените на дървото
дълбоко вкоренен сноп
последният лъч светлина

поникнал в земните недра 

колкото по̀ слизаш
толкова по-светло става


не ме виждат

навън в подгъвите на дрехите им
научих се да се скривам в тях
прегръдката, която не очакват
им давам с очи

понякога най-после усещат
тогава разбират, че очакват нещо, без да знаят какво е то

а аз вече съм стоплила сърцето си в най-малката сгъвка
и чувам да трепти като песен 
още неизлязла от малкото птиче гърло
неизлязла още
но вече там

трепетът с който се готви да я изпее на сутринта
е моята първа глътка въздух 
сред т я х 

виждат ме

мъжете копаят 
няколко метра под земното равнище
подчиняват пръстта и почтително захващат в ръцете си камъка

арената е овал
мястото на което играта и неподправената същност на героите
преминават пред очите като прах
като сън
като цял живот
от първопричината до най-високата му степен - 
отказването от тялото и радостния химн на смъртта
всичко трябва да пресъздам
да изиграя
да изтърпя 
сухата 
впита маска
на всичко
което не съм

което ще поискат да видят
виждат ме
трябва да им покажа
ще издържа

***

wrong path



как се изтръгва
едно тяло
от убедеността
че изпитва болка
от решителността
с която изпитва
липсата на упование
и притегляне
към телата на другите

гравитационно поле е редът който няма довършване
то придържа на разумно разстояние нещата, които не бива никога да бъдат изричани
и ги привързва към гърлото
както се привързват растенията
от които ни интересуват единствено месестата част на плода и техния сок

има и друга разграничителна линия
която разполовява като сочен плод
светът на две
п о к о р с т в о
където подчинението дава плодове
и където подчинението опожарява градове

властта да изтръгнеш
едно тяло от решителността му да изпитва болка

даровете
лежат в пръстта

сбъркани с храна
те гневят малкия бог скрит в стомасите
обвит в неудовлетворение
малките му сковани юмруци от злато
удрят
отвътре
навън
отвътре навън

без молитва и песен
без сън
подчинението

остро длето
без предпазител

тези думи са избрани
случайно

едно момиче на колене вече знае
че не може да помни
и не се уповава
никому
ще посея лед в слънцето
ако не разбера
как да довърша реда

Friday, October 6

Япония*бележки*









Тревожността - вечното състояние на вятъра, от който трескаво пазя очите

Япония ме посреща със слънце, потънало  в тъмни настойчиви облаци
Океан - тъмно плътно пространство
Дърветата - високи и вечно зелени
Мракът - какъвто никога не бях виждала, подчертава всяка форма,
прави малка и слаба всяка светлинка, светеща смътно през дълбоката нощ

Пътувам с автобус, в него са най-тихите спътници, когато не си пошепват - спят
Сякаш нарочно, за да мога добре да разгледам лицата им.

**
Встрани от пътя ме следва дълга бяла прекъсната линия
Сега разбирам, винаги е била там -
плавно пъплеща
зад мен и там, където още не съм

мисълта, която ме следва
желанието, което ми предстои да изпитам

бялата линия ме отделя и събира
ведно с всичко останало
очертание на поток
с вечно променливо течение




Спя в дървено старо училище
Така миришеше старата къща, в която отраснах
хамбарът, където събирахме царевица и орехи
саетът, преустроен на стая, в която дядо прекара последните си дни

Във въздуха тук има нещо сладникаво
почвата е мокра от снощния дъжд

Момиче боядисва в светъл цвят
скулптурата, направена от нейния баща - дете, клекнало насред гората
или себе си боядисва тя?


Скулпторът баща ни показва
друга своя работа - обла кухина, вкопана в  земята
с перфектна акустика - вътре - инструмент с медно чист звук



**
В гората
Видях малки стръкчета мъх - тук и там, навсякъде
Това, което ме заобикаля е нещо, за което съм мислила дълго -
гората, селото, мъховете, сладкият аромат

***

Усещаш тревогата ми от хиляди километри
Тази първа вечер, на гарата в Маебаши, разбирам,
може би винаги ще остана детето, което се е изгубило -
ще прегърна първия срещнат,
ще се успокоявам с мисълта, че някой ме обича,
ще обикалям в кръг,
докато не ме намерят.

***
В самолета плаках от щастие, че вече съм по моя път,
три часа по-късно плача, защото не ме откриват,
забравили са за мен, подранила съм
Казаха, че съм подранила.
Разбира се, толкова силно исках да стигна дотук.

Една мила жена ми поднесе чай.
През големите прозорци на някогашното училище наблюдавам обгръщащите дървета отвън
има ели

**

Гласът ти ме успокоява
любовта ти ме изправя винаги в мига
преди да падна на двете си колена


но може би идването ми тук
е част от бавното ми пътуване
към нас

*

Отпътувам.
Ще заровя пръсти в мъховете на Шима
колко меки са те


колко много очи
още не знаят, че ще погледнат в мен

*
'Вече няма много деца в региона', споделя тъжно Такако.

Греши, Изгубеното дете е тук

търси
компания за игра
 

Blog Archive

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO