Saturday, November 18

гравитация

Бавни методични движения
Ритъм на повторенията

да се слея с целта

да легнат
тяло и действие
едно в друго
две части на кутия
която никога не е трябвало
да отварям
но волята стига колкото
да направя тъкмо обратното

Една и съща мисъл в загниващо повторение
Този зъл корен Застой
забърка в мен
чер и гъст сок

Много по-малки форми живот
по-прозорливи от мен
знаят как да го заобиколят
за да продължат да живеят

Но на мен се падна да мина през него
не мога да вървя по заобиколни пътища

Откъдето идва вятър
натам ще се обърне това тяло
изкривено от колебания

---

Острата влага си прокарва път
Смелостта да проговоря
идва
кара ме да разкажа
за тъмната монета на дъното на фонтана
хвърлена с желание
изтъкано от нишките
на всяка жива материя
докосвала някога
дъното на небето

В нощта на прилива
в тъмното някой въздиша

"никой няма да вземе уединението ми
помитащата буря ще утеши ума
ще отдъхна
ще отпусна юздите на това диво животно
което не е създадено да тегли
да бъде пердашено и хранено насила"

ще разменя  уединението
за миг съзидание
след края на отлива
и ще пиша
на глас


Има светлина в корените на дървото
дълбоко вкоренен сноп
последният лъч светлина

поникнал в земните недра 

колкото по̀ слизаш
толкова по-светло става


не ме виждат

навън в подгъвите на дрехите им
научих се да се скривам в тях
прегръдката, която не очакват
им давам с очи

понякога най-после усещат
тогава разбират, че очакват нещо, без да знаят какво е то

а аз вече съм стоплила сърцето си в най-малката сгъвка
и чувам да трепти като песен 
още неизлязла от малкото птиче гърло
неизлязла още
но вече там

трепетът с който се готви да я изпее на сутринта
е моята първа глътка въздух 
сред т я х 

виждат ме

мъжете копаят 
няколко метра под земното равнище
подчиняват пръстта и почтително захващат в ръцете си камъка

арената е овал
мястото на което играта и неподправената същност на героите
преминават пред очите като прах
като сън
като цял живот
от първопричината до най-високата му степен - 
отказването от тялото и радостния химн на смъртта
всичко трябва да пресъздам
да изиграя
да изтърпя 
сухата 
впита маска
на всичко
което не съм

което ще поискат да видят
виждат ме
трябва да им покажа
ще издържа

***

wrong path



как се изтръгва
едно тяло
от убедеността
че изпитва болка
от решителността
с която изпитва
липсата на упование
и притегляне
към телата на другите

гравитационно поле е редът който няма довършване
то придържа на разумно разстояние нещата, които не бива никога да бъдат изричани
и ги привързва към гърлото
както се привързват растенията
от които ни интересуват единствено месестата част на плода и техния сок

има и друга разграничителна линия
която разполовява като сочен плод
светът на две
п о к о р с т в о
където подчинението дава плодове
и където подчинението опожарява градове

властта да изтръгнеш
едно тяло от решителността му да изпитва болка

даровете
лежат в пръстта

сбъркани с храна
те гневят малкия бог скрит в стомасите
обвит в неудовлетворение
малките му сковани юмруци от злато
удрят
отвътре
навън
отвътре навън

без молитва и песен
без сън
подчинението

остро длето
без предпазител

тези думи са избрани
случайно

едно момиче на колене вече знае
че не може да помни
и не се уповава
никому
ще посея лед в слънцето
ако не разбера
как да довърша реда

Friday, October 6

Япония*бележки*









Тревожността - вечното състояние на вятъра, от който трескаво пазя очите

Япония ме посреща със слънце, потънало  в тъмни настойчиви облаци
Океан - тъмно плътно пространство
Дърветата - високи и вечно зелени
Мракът - какъвто никога не бях виждала, подчертава всяка форма,
прави малка и слаба всяка светлинка, светеща смътно през дълбоката нощ

Пътувам с автобус, в него са най-тихите спътници, когато не си пошепват - спят
Сякаш нарочно, за да мога добре да разгледам лицата им.

**
Встрани от пътя ме следва дълга бяла прекъсната линия
Сега разбирам, винаги е била там -
плавно пъплеща
зад мен и там, където още не съм

мисълта, която ме следва
желанието, което ми предстои да изпитам

бялата линия ме отделя и събира
ведно с всичко останало
очертание на поток
с вечно променливо течение




Спя в дървено старо училище
Така миришеше старата къща, в която отраснах
хамбарът, където събирахме царевица и орехи
саетът, преустроен на стая, в която дядо прекара последните си дни

Във въздуха тук има нещо сладникаво
почвата е мокра от снощния дъжд

Момиче боядисва в светъл цвят
скулптурата, направена от нейния баща - дете, клекнало насред гората
или себе си боядисва тя?


Скулпторът баща ни показва
друга своя работа - обла кухина, вкопана в  земята
с перфектна акустика - вътре - инструмент с медно чист звук



**
В гората
Видяхмалки стръкчета мъх - тук и там, навсякъде
Това, което ме заобикаля е нещо, за което съм мислила дълго -
гората, селото, мъховете, сладкият аромат

***

Усещаш тревогата ми от хиляди километри

тази първа вечер, на гарата в Маебаши, разбирам,
може би винаги ще остана детето, което се е изгубило -
ще прегърна първия срещнат,
ще се успокоявам с мисълта, че някой ме обича,
ще обикалям в кръг,
докато не ме намерят.

***
В самолета плаках от щастие, че вече съм по моя път,
три часа по-късно плача, защото не ме откриват,
забравили са за мен, подранила съм
Казаха, че съм подранила.
Разбира се, толкова силно исках да стигна дотук.

Една мила жена ми поднесе чай.
През големите прозорци на някогашното училище наблюдавам обгръщащите дървета отвън
има ели

**

Гласът ти ме успокоява
любовта ти ме изправя винаги в мига
преди да падна на двете си колена












но може би идването ми тук
е част от бавното ми пътуване
към нас

*

Отпътувам.
Ще заровя пръсти в мъховете на Шима
колко меки са те












колко много очи
не знаят, че ще погледнат в мен

*
'Вече няма много деца в региона', споделя тъжно Такако.

Греши, Изгубеното дете е тук

търси
компания за игра

Friday, July 28

само опит да ги уловя


Това не е право на първи опит
нито опит да стане от първия път
доста 
други
пътища
канят
продължават
едно
второ
трето
разклонения
на едно второ трето 
опитно поле на сърцето
не е широко
съвсем тясна бразда е 
вада за тънка струя
тясно ухо на игла
едни неща останаха за игра
други слегнаха в ръцете 
порой в стаята на здравомислещите
пълна суша в гушка отпускаща се все повече
в посока на същото
неопитно сърце
бий блъскай драпай в земята
не е там не е 
праволинейните развалят най-простичките неща
опитът да посадиш
какво да е
този укор е без връхна дреха
гол гръб и гол стомах 
две лица с две опак страни 
дългът да се противопоставят
на храната
на спътниците
на нощната стража
смехът на лекомислените 
не ни касае 
от северната порта
навява шепот
никога не чувам това което ще кажа
преди да го изрека съвсем ясно 
и само когато е празно
Безлик и безнаказан
кръв по молитвеника
шамар за най-малкото
много слаби думи не правят
нищо достатъчно
от двете им страни има здрави мъже
които дърпат двата края на въжето
когато се скъса
въздухът се пръска
една възглавница се пълни с озон
и все някой
някога
ще се събуди
от всичко това

ако не...
има и други пътища

Friday, May 26

глухар, бор, смърч, орех



кога щях да се събудя
не и преди да премина по тясната пътека,
обрасла с високи треви и дългорасли глухарчета
с аромат на дъжд, обещал да дойде още преди няколко дни
не и преди да открия  равнинна тиха гора
ще остана за през нощта
ще потърся в тъмното птицата 
която цяла зима преглъща за ситост по едно малко камъче
и бодличките които се сипят от бор и от смърч

глухар
птицата която е чакала мен да я чуя
мен
без глас останала с пръсти оплетени бодливи конци
 неизпредена тази нишка 
все още не е толкова тънка че да стигне високото над мен дълбокото под мен 
 да се увие като змията която все чака да я заговоря 
легнала на сърцето на един камък -
същият от когото се е откъснало нежното гладко камъче
 в стомаха на птицата глухар 

в равнинната тиха гора всеки някого и нещо изчаква 
вятърът изчаква ниско в тревата
птицата изчаква да мине нощта заспала в мрака на някой клон
чаках цяла зима за да мина по тази най-тясна пътека 
да се науча как да си взимам сбогом 
и да целувам още по-тихо 

а какво става с дърветата когато изсъхнат
клонаците им чупливи и кухи
струни на вятъра
свирят, пропускат повече светлина,
 завъртат звуците от трошенето на листата
две стъпки - толкова широко е светлото петно
от което не искам да отстъпя нито днес
нито никога
не искам да го прекрача
то е същото светло петно под ореха, засят от баба
дядо бил много против - дървото ще порасне много
и ще хвърля голяма сянка в единия край на двора
в пълна тайна и без на никого да признава баба го засадила
орехът чиято гладка кора ме научи
да се катеря бързо
 и да обичам раните си когато не мога да се задържа на върха
в пълна тайна животът на едно дърво
се превърна в сок в жилите на едно детство

своенравието на очите-метличини 
сини и разговорливи 
за разлика от устните
непоколебими и здраво стиснати

трябваше да се събудя сега
но може би ще продължа да обхождам съня и да го заговарям
на най-тъмните и усойни места

една птица глухар
ще преглътне камъче
една река ще се покори на дъжда и вятъра
и ще ме донесе по-бързо
отсреща



Sunday, January 8



възгласите на останалите без вяра
няма да заглушат птиците
ще настървят зверовете,
които не познават милост и ситост

 онези,
прегърнали щедрото тяло на тишината -
те знаят
 пътуват
 дават посока на ветрове,
птици и  зверове

Saturday, November 5

---




На светло

Денят не ми подарява нищо
Забравих как да поискам

Събуждам се всяка сутрин с гледката на това бяло небе

не както преди

Небето не е изпълнено с виолетови облаци
с жълти отблясъци и отражения на болезнено сини дни,
сънища, рани отвъд раните ми


-----------



Небето е чисто бяло

Чисто и Бяло

Сякаш е заздравяло с времето
като всичко, което остана под обвивката на ума
това някога тънко покритие
сега е дебел непрогледен слой

като кожата на най-издръжливите животни
като листата на най-устойчивите растения

Не трбява да свиквам с това
Трява да го видя с очите си 
да го проумея
да се освободя
да свивам и разпускам мускулите
искам да прегърна тази повторяемост на грешките
и да и м простя
да им простя в повторение

прошката - прилив
прошката като механизъм
на следващата сутрин в бялото

Денят няма да ми даде нищо даром
Аз ще правя подаръците

-

Спомняш ли си как започна да пишеш?

В мен имаше много нещо скрито
Сладостта на думите, щом се подредят една до друга
Като хореография на тела
в движение под вода
защото думите се издигат в лекотата си
преди да станат думи ги виждаш, както се вижда, когато си под вода
тъканта им - преодоляно мълчание


И пишех скришом. Криех
Усещането, че пазя Тайната трябва да е било нещо, с което съм се родила.
Щях ли да я опазя?
Не. Започнах с първите писмени доказателства
За наличието 
на Тайната

Thursday, November 3

33





няма нищо страшно
от прибирането между петната

паркингът вече е полупразен

мазни петна
сухи следи
опазени от търбусите на колите

всяка вечер
влизат в стомасите им
и започват 
да асимилират
своето прибиране
да взема това-онова
да подредя нещата

минавам през целия паркинг
и заставам
на мястото на всяко
петно

не е страшно
да погалиш
земята 
за да им кажеш

"мога да те заместя днес,
нищо не е чак толкова важно"

п р и


---

вървях без да бързам 
правех тънки бродове между листата 
много внимателно подбирах 
кое да стъпча и кое да оставя чисто и цяло 

иска ми се завинаги да можеха 
да останат полепнали така 
завинаги с малко влага по гърбовете 
колкото да ги държи да не излетят 

---

внимателната мисъл
развинтена като гайка 
полита в черните хангари на отречението
друг ще я търси там 
защото аз забравих как да се радвам
когато намеря нещо изгубено 
когато не ми е дотрябвало

и пак си противореча


---

възрастен мъж разхожда куче и дрезгавия си глас по отсрещния тротоар 
кучето е старо но будно лапите му се повдигат сякаш едновременно 
отдолу са бели а то - отличително черно 


върви по-бързо от гласовете

възрастният мъж го догонва с вой 

Николай! Разбойник! 

черното куче Николай 

каишката продължение на ръката 

трябва да се държим 

трябва и да се дърпаме 

пролайва черния 

гласовете зад него се подмладяват 
хиляди малки заповеди се късат като остарели верижки 
обсипват цялата улица зад мъжа и разбойника Николай 


цялата ми шепа се изпълва от един кестен 
чудя се в колко часа ще спре сърцето ми 
чудя се още
колко изпечени кестена 
биха изглеждали в малката жълта купичка 
колкото него 
3-4?

Friday, July 1

piano



твоите пръсти
лежат на дъното на морето

черни клавиши
скрити в голямото синьо

което ни учи
да се отместваме

посрещни
вълната
с твоята
страничност

изпрати я
очи в очи

само когато
си тръгне
пръстите
стават част от ръката
луната им прави
бяло легло
в коeто да легнат
и да забравят
че някога
са докосвали
дъното
толкова
толкова
черно

Friday, June 24

Т.



не си д о  ме н 
когато 
се заслушвам
в писъка на птицата

утрото
покрива
всички
звуци 
с меко наметало

когато си до мен
птиците не се страхуват

Wednesday, March 30

-T-





цял ден превеждам
"мълчание" на езика на любовта

дълго ръката ми имитира
движения на плувец
във въздуха

тялото мълчаливо подготвя ума

когато там ще бъдеш ти

после оставям вятъра
по-тих отвсякога
да отгърне като страница
косите ми на една страна

на този език
облаците
не се подчиняват на дъжда
валят когато сами решат
целуват всяка повърхност
за да блести
по-силно
когато дадат път на слънцето


дъждът от небето над теб
спира в моите длани
отпивам
капките по раменете ти
обирам с
страните си

'носим се'
множествено
 число
н а с т о я щ е

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO