Tuesday, September 23

-

в една от стаите

където

се суши липов цвят

музика е да стъпваш

в разтрошените светлозелени

бос

варосана в синьо

каюта

на кораб

който никога не отплава

и ние сме пръскащите се стъкълца

вода

стичаме се

по палубата

обитаваме

огромното тяло

на кита

——-

разхождаме слънцето

между разтворените ни пръсти

прибираме светлина

за залеза

…………

уморени да премълчаваме

всичкия този шум

уморени да го прочистваме

***

студът ме носи във вените си

—-

твоите пръсти по ръба на чашата

петна от кафе по бели колене

отражението ми танцува

в тъмната част на прозорците

целувка която ще спре стрелките

да проникват навътре

твоите пръсти на коленете ми

————-

е


облаците оставиха града сам…

бели петна по тялото на тъмната бездна

котките са се скрили в наблюдателниците на нощта
само моето дишане населява света… изоставен от другите…


между пръстите ми прах прах и никакъв остатък от думи
думите които губят на зарове
думите срещу чифт заблуди
думите срещу чифт очи
които ще бъдат забравени

в далечината
в проблясъка на мокрите улици
се появява и изчезва бързо
сребърният автобус
помниш ли
който измислихме
на връщане
изпреварени от мислите
които бързаха пред нас с развързани обувки
и детинско нетърпение да тичат свободни

тогава все още имахме дом
сега ни остана единствено бездомната свобода на илюзията
сребърният автобус се губи в мрака

дъжд под клепачите

s

преселих се в дъждовния град

в дъждовния вятър

хладните рамене

не се повдигат

от дихания

и мъжки ръце

хладните рамене

се потапят

в дрезгавото гърло на вятъра

дъжд по лицето ти

дъждът който се стича

по тъничките дървета

идва в нозете ни

за да мълчим

заедно с месеците

за да покълнем

в годините

студените семена

изменения

есен къса писмата ни

есен къса въжетата на които висят кинжали

остриета в топли води

пълният кръг

в празните ни очи

се завърта

орбити

течения

суеверието че губиш

когато нищо не ти е останало

ще се усмихваме на това

ще се смеем

на себе си

ще пазим тишината

под дрехите си

ще пазим

стражи на делата ни

пазачи на неверието

остротата

ще бъде опазена

на всяка цена

знаеш.

и аз знам

септември е хладен

като устни по кожата на вятъра

фокус


като в цирков номер аз ти се доверявам
когато слагаш малката шарена примка около врата ми и я затягаш
“дишай дълбоко когато си на тясно”
припомням си съветите които никой не ми е давал
аз съм зад паравана
твоите фокуси
винаги се получават
работиш без ръкавици
и без вълшебство
но ти се доверявам
в този малък цирк никога посещаван
защо толкова се старая да бъда
единствен доброволец в коронния номер
истината за който ти сам не знаеш
става ми тежко облягам се на стените от плат
пожелах си тази несигурност
а сега
злояди желания
злоядо отказвам
ролята
макар примката да е в цветовете на разстреляните цветя от войната
не искам да се оказвам жертва
целувах те без да знам колко пъти ще преоблечеш
костюмът на съвестта си
аплодирам те със затворени очи
аплодирам те с вакуум между дланите

финалът - черно наметало

Sunday, September 7

-

на езика на съкровените желания дишам в раковината и чувам морето което се блъска в корема ми бурно и тази нощ лепя малки миди по лепкавото небе на небцето си докато ти говоря пясък се рони докато ти говоря кристалите на съня се пукат от горещия мед на глаголите ти няма да ми пишеш вече ти ми обещаваш само защото спиш без мен спиш в мекото си легло а аз те събуждам със скрит плач шепот зад тънката мрежа на многото часове несигурно свързани между мен и теб между моят и твоят град градове които ни закопчават до горе и ни прищипват с ципа на тръгване и нашия живот e живот на минувачи на пешеходци и броячи тези измервания стигнаха до своя край и аз облякох синия дъждобран за да изляза от сухата кожа на стените гарите кулите построени от крака на оловни войничета трябваше да отрежеш нещо от мен за да усетя тягостната инвалидност на ежедневието осакатените мигове в които изпитваш срам да ме целунеш пред другите срамът е тик на суеверния на страхливия на пискливия гласец киселеещ като лимон по езика на седемгодишна която се страхува какво ще излезе от всяка следваща дупка … страхът от дупките сещаш се но знам друго... повтарям си нещата повтарям си хората мислех че и те и ти че обичате този припев свързан с мен с лудостите …. всичко е наред е топло като супичката на баба но говорех за раковината в която шептях и говорех думите които трябваше да мълчат в три часа през нощта пък и в седем сутринта пък и във всички прокълнати часове на света и исках да мълча и да скимтя в раковината понеже разбирах ти не обичаш тази песен с която режа плитките си и ти ги подавам като ръце тоест посредници на ръцете си пазим се от докосване трябва да те предпазя аз съм майка на твоите страхове и трябва да поема тежката отговорност колкото и да ми стяга колосаната яка на мълчанието ти не направих признанието че там във въображаемата ми фуния за промъкващи се гласове .. в раковината е студено студено към теб студено за мен тръпките по кожата ми никога повече няма да ти се доверят какво знаеш ти за настръхващите трапчинки по хълбоците по шията по .. линиите ми се изтриват от ледената картинка която луната държи в ръце и ме замества с колажи от мъртви очи и звезди звездното лепило изтича в очите ми и не виждам лицето ти вече ще забравя тази уста в която соковете на най-зелените ми листа се превръщаха в зелена захар и плуваха в кръвта ти дали има още от тях дали докато думите се сковават от студ неизменност малката суета на любовта все още е правила пируети във вените ти ти сънен ти си сънен и гласа ти лети в ниското моят боли
моят боли все така в прокълнатата минута когато луната довършва нощната си задача и подарява слепените мигли и угаснали светлини на най-малката птичка в небето…

Blog Archive

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO