-

Не исках да приема
тази отвратителна роля.
Но сега ми е ужасно самотно.
Опитваме различни отношения
и всички ни се струват безстойностни.

Влиянието е прекалено силно.
Имам предвид влиянието...
лошото влияние.
Трябва да следите
всяка своя крачка -
сред всичките призраци
и спомени.

МЪЛЧАНИЕТО
Ингмар Бергман

-

сънищата - уроци по доубиване
намеците за широта свършват
в коридор облицован в квадрати
разнасям едра оранжева риба в кесия без вода
рибата диша равномерно само в началото
все по-рядко отваря празната си уста
паника евакуирам мислите в сигурно празно
но все пак снова търся решението

началните следи на живот
умират в ръцете ми

рибата побелява
забавя дишането

накрая намирам чешма
и започвам да поливам
с истеричен плач
умиращата...

след като се събудих
не бях съвсем сигурна
че съм успяла
...

-

само с празни ръце
не задържам нищо

...

момичето Е. пуши на рушащия се балкон
никога не е било на високо
димът е само желанието което се издига
и изчезва б е з с л е д н о във въздуха

тези облаци - азбуката на примирението

дано някой отдъхва без тежест
дано!

---
защо се опитваме да посветим
егоистичният акт на дишането
?

кафета - отровни аналгини
които поглъща
нелечимото себе си
което няма свидетели
за съществуването си
....

монолози
мъртви разговори
за онова което
ще бъде изтръскано като пепел

погазената свежест на цветето
което не откъсна за мен
никой не е спасен

*
една раковина
събира
въздишките ми



по теб

О

0 се вмества в О
и няма нищо странно в това
че си купих книга която се казва
катастрофа
защото една катастрофа просто се вмести в друга
и какво ако е била една и съща
постоянството на този въпрос
е постоянството на всичко останало
в тези малки игри на пространства и липси на пространства
единственото правило се самодоказва
никога в наша полза

какво сме започнали, че да го довършим
увереността не може да има същата твърдост
каквато има всяко начало
разпиляваме от дланите си
разпиляваме от очите си
разпиляваме товара по пътя си

стената довършва и почва нова стена
и така до пукнатината през която
недовършеното изглежда празно

няма да ме целуват няма да ме изтриват повече
няма да те целуват няма да те изтриват повече

0

ГЛАС (тих, задъхан)
...история...ако можеше да я довършиш...щеше да имаш мира...ще можеш да спиш...не по-рано...ах, знам....довършвал съм....хиляда, че и отгоре...друго не съм правил...цял живот...все си казвах....довърши тая....тя е истинската...после ще имаш мира...ще можеш да спиш...край на историите...край на дмумите...и я довършвах...не се оказваше истинската...няма мира...веднага нова...да се започне...да се довърши...и си казвах...довърши тая...после ще имаш мира...тоя път е истинската...тоя път си уцелил...и я довършвах...и не се оказваше истинската...няма мира...

из "Каскандо" (радиопиеса за музика и глас)
Катастрофа
библиотека Хексагон, изд. Фама 2004
превод Мария Коева

I`m out

=

отсъствието ми ще ти говори
чашата ще стои обърната наопаки
дъното е по-широко така

една ръка ще ни учи на полукръгове
една част от нас ще ни учи как да преглъщаме
края на усмивките си без сълзи
без много шум
потайната сила на течението
което не чуваме но улавя и най-тежките камъни във реката

по липсата на стъпки ще ме познае
по липсата на въздух между пръстите
когато се свиват насън
боря се със сънищата си
юмручен бой е това
юмрукът на нищото срещу юмрукът на суетата да спя и да се събуждам по равно


смисълът тлее черен и вечен
някои неща тлеят вечно
останалите се раждат само веднъж в тленното неведение

Кърт Вонегът

Често казваше, че трябва да е писател, защото не го бива за нищо друго. Не го биваше да е нечий наемен служител. През петдесетте за кратко беше нает в "Спортс Илюстрейтид". Отиде на работа, поискаха от него да напише кратък материал за някакъв състезателен кон, който прескочил оградата и опитал да избяга. Кърт гледал цяла сутрин белия лист, после написал: "Конят прескочил шибаната ограда"

Марк Вонегът

след толкова уроци пак стоя в най-отдалечения ъгъл и изпитвам страх
от кипването не от прекипяването
от сенките на безкрайния кипарис който расте след мен
никога не е имало защо да отключвам вратата за някой
и все пак го очаквах и все пак допусках температурните повишенията
бавното сгряване и бързото затопляне
очаквах всичко
само не и балончетата които се появяват и се пукат с звук в който спи музика
тези затворени малки лъскави бързащи да експлоадират сега са по дъното
краката ми са най-меките нито плувам нито пълзя с тях
уроците дълги и поучителни са ме записвали прилежно
докато закусвах с прах и глаголни частици
разказвах небивалици мръщех се смеех се разтварях и прекъсвах прегръдката
слънцето прави кръг около кипариса
нещо пътува вместо мен
нещо стига преди мен
ъглите се събират дори когато няма стени
а на мен още не ми се...

featured@DA

http://news.deviantart.com/article/52961/

http://davidededomenico.deviantart.com/journal/19232515/

-

"Красотата на малките нелепи неща"

...се изплъзва от мястото си в автобус със седалки от стъкло
чудиш се защо толкова трудно завиваш
с кормилото от кристал
зад прозорците от черен аметист
коя е твоята спирка не знаеш
но знаеш че тук за последен път
ще ти се удаде да пътуваш
да късаш билетчето
и да гледаш как пада в краката ти
после да гледаш как почерняват останките му

малките нелепи неща трудно се наричат красиви
сами не признават собствените си имена
пък камо ли някой като теб да започне да ги нарича

нехайно някой задрасква моята сряда от календара
и със страхотно настроение оцветява в черно квадратчето на моята дата
едно обаждане ще ни спаси ли
един билет ще ни спаси ли
едно правилно решение на едно правилно кръстовище
ще ни лиши ли
от тези и предишните думи
които отнемат
малките нелепи неща
и ги правят просто
нелепи неща
които без да са много големи
мачкат с кубинките на никаквото си съществуване
бетонни блокове обличат устните
бетонни блокове запечатват ръцете
суетата и угризенията танцуват заедно
отраженията в зениците не прощават
сряда я няма
среда няма
а кошмарния автобус приближава все по-бързо
точката на събуждане

...

пръстите копринени нишки пипала отделени от тялото
мастило плътно залепващо мигли коси и частици
червеникавия вятър обгаря събаря ме във всички посоки
и ме поставя на място където всичко би ме заместило
пазих толкова дълго нещо което ми се привиждаше
сега имам ли своите ръце
имам ли дъно за друга измислица
падам в по-лошата половина на дните
усещам когато нещо започне да се отдръпва
дъвча горчивите си предчувствия
приготвям се
дълго сухо подготвяне

ангелите свиват каменни устни
и се мъчат да не съчувстват

вярата в глада е фанатична
вярата са изпъкнали тънки ребра
кости на риба татуирала камъка
който ще хвърля не толкова смело колкото ми се иска
но все пак ще захвърля
все пак
ще броя кръговете
...
детинската ненаситност на злодея ме облича в костюм от страшни усмивки
с мен никой не искаше да играе затова подражавах и не играех със себе си

истината умалява като детска обувка
страшно бързо

крясъците ми диктуват
лишенията ми диктуват
прошката ми диктува
а аз винаги изпускам най-важната буква

...

капилярите на слънцето се пръскат
зоните на здрача затягат връзки и бягат с всички сили към него
за да потънат в измисления декор на хоризонта