обезличени

рисунки по прозореца
притихнали след докосване пръсти
измокрени
те просто помръдват
описват

но те не могат да довършат
тази картина...

този пейзаж е немислим...
тази рамка не може да бъде душата му

затова прозореца е светло платно
в което ще се изтрие всичко болезнено...

пръстите са умисъл
и непремирим писец по тънкостението
на душите ни
обезличени

празнотата ми гледа цветно

---

празнотата ми гледа цветно петната пред мен
зад мен гледам, за да се уверя, че не съществувам
не притежавам "аз" за запълване
предопределеното - няма да го извърша
Няма ме...но как липсвам...на себе си...
Говоря на самотата си, а тя мисли само
кога ще си легнем...
Чаршафът ми е измачкан единствено от косите ми
няма тежести в мен, нито увереност
Пратих всичко да се носи в реката, препълвам с вода
тези отворени шепи...затова не оставам...
Затова ме е нямало.
Като сега.
за
личаването

сълзи от мокрото...

сълзи от мокрото
дъждовно време
откъси от чувства
търсят улеи да се изплъзнат
в първите протегнати
ръце

сълзите ме напускат
спира да вали
но спира ли...

знам назъбеното си незнание
как лае грозно вечер по площадите...
тогава чудя се къде да скрия този гняв
и настървеност...
дълги дни валежи искам своето послание
в две ръце посегнали...да спрат ...
да спрат дъжда в очите ми
най-сетне...

Онази, която оставих на ъгъла

Тръгвам. Не бързам, но е късно. Тя се противи и странно, но виждам толкова ясно в тъмното големите кафеви очи. Вглеждам се там, където блестят, там където едновременно разчитам и "да", и "не".
Аз почти се обръщам, но тя улавя мига и сякаш го заплашва с ножица. Мигът се спира, тя ме прегръща - демонстрира инстинкт /толкова ли студен съм станал?!?/.
Всъщност ме привлича да остана в ръцете й...Но знам, че това не иска да стане, това е невъзможно /признавам го с тъжна усмивка, защото се отнася до мен, защото сме обречени вечно да се отдръпваме/.
- Смолисти са ти пръстите...залепнаха по мен. Не, че се притеснявам да не ме изцапаш...Просто..
- Не искам да те пусна.
- Може би си пипнала не където трябва.
- Като сега?
- Нямам предвид това.
- Имаш себе си предвид. - каза тя и ме пусна.
Събудих се без да искам. През тези дни, след случилото се, нямах никакви желания, никакви подбуди. Само ипохондрични пристъпи и необяснима възбуда.
Аз не допълвам нищо. "Аз" всъщност е моето съзнание за невъзможност, това което винаги взема решението.
Решеното , то ме прекъсва...да се случа, да усетя една горещина, един разсеян дъжд и мрак на пресекулки, своята пулсация в друг организъм, в друг пулс, в себе си отдадено на другото...Онова прилепващо...Не, онзи поглед...Или усещането за мекота на косите...на притискащата се енергия, която поражда, плава и лети с моята.
Онази, която оставих на ъгъла.
А аз няма да се върна.

... ...

говори мелодичните думи
събуждай смеха ми
високо
изведи ме от спомена
по-високо
нагоре
към сляпото бъдеще
на върха от където
ще гледам как спят
всички градчета...
сред облаците на твоята утрин
събуди музиката...

окрилена?

Сигурно се опитвах да избегна
сливането си с нещо, което
не може да бъде приключено,
проявено в единомислие,
съвпадение на факти,
фактори,
фикции /най-вече/

съвкупността от усещанията
са случайни хора,
които ги определят в думите си
и ги опровергават
още щом те докоснат,
съзнавайки, че не само Ти
НЕ си недосегаемият,
но и те
не са отвъд себе си,
тоест
по-далеч
от дълбокия Теб
не може...
който и да е.
дори разделен
в двупосочие,
едностранчивост
или безпредметност -
съблечено пространство
пред теб
има само едно убежище
за душевно болния

скрита зеленина...

зарастна трева
по лицето ти,
върху твоето лице
на теб - единствената
дето ме побираш

топъл ден
ще значи
топла пръст

топъл път
нагорещени камъни
в дълбоката ти гръд

разбиват нежностите ми
на прах...
и ето че с земята
пак сме заедно
във избора
и в неизменното

и ето пак душата
разлюляна
във зелени пристъпи
оплезена в умората
нестихваща в тревите везани
потънали
потънала
ще се обеси на небето
без да разпознае черното
и ще проходи
и ще спомене крилете си
болестотворна
болната душа
е окрилена в края си...
***

догори

смехът на моя малък Демон ехти като пространство над мен,
а в мен се стичат чистите капки от сълзите му, щом се събуди...
С мен той е тих, в мен несъгласен, вън от мен е нещастен.
Владее бурята, изпраща прилива и ме потапя...а после ме желае.
Вампири - копнежи се сливат с водата, в която къпя тялото на мъртвата...
Бял плат прояден, изгорени завеси, пепел от дантелите ми,
кръв от трева, мляко от птици...съвършено небе се превръща без тяло...
Но аз не искам нищо вече.

* * *
пламък пламък
извикай
да ме гори
черният въглен
да ме въведат
в горящия храм,
в горещия свян
на нощните пеперуди...
да танцувам над праха си
унесена във песента
на пърхащи криле
и бавен огън...
пламвай с мен
и догори ме...

а после?

---
мракът не пропуска светлината
безмилостни в своята достоверност
предсказани сънища
думи за увереност
и думи от разпад -
последното, което
съм изпуснала да кажа....
за мястото, където си спокоен

сам - затворен
сам си вън

пребиваваш на брега,
докато се стопява,
а после смисълът вълна
съзнаваш,
но щом не си движението й
те няма...
нямаш силата над връщането си...

скалист връх
до изкачването му си жив.
а после?
----

луната

тя гледа честно тази нощ. тя на никого нищо никога не е казвала. но аз винаги успявам да видя как помръдват устните й тъмни...тъмно-сини очертания по стъклено синьото лице...
и небето е чисто единствено заради нея, макар да я осъждат за всички странни явления нощем, когато тя се изпълни, висяща на своето невидимо мъченическо въже, заобиколена от опечалени, малки звезди, които само се опитват да й приличат. никой не страда колкото нея.
болните дълги дни я презират.
лудите й се кланят.
тя е осъдена на освободеност. но това й носи само страдание, само невидими сълзи, които гълтам, ли гълтам при пълнолуние.
тя никога не ме е предавала, тя ме е прелъстявала толкова нежно, както никой не би ми дал чистотата си...тя е в себе си моя и аз съм в нея завинаги...без обещания, без свидетели.
за да е истинско,казва тихо тя, трябва да е за кратко
но аз искам всяка нощ, казах й, а т я се усмихна и легна в езерото, чакайки.
разбрах, че иска да ме убие. че е красива, защото ме използва, за да надвие собствената си нужда да ме има.
но не можа.
аз се страхувам от дълбока вода.
аз не можах. страхувам се много.
тя си отива всяка сутрин наранена и свита на сърп...тя пулсира в мислите ми денем и ми пробива челото с лъчите си черни...
"толкова ли ме ненавиждаш" питам я...
а тя мълчи.
и свитъци светлина събрана от всички отблясъци в тюркоази, в тъмни маниста, във водите чисти на пристана...тя ме докосва...това са нейните пръсти безплътни...
и ме дави в езерото на очите си...и се смее толкова омайващо..."не спирай!"- казвам й...
а тя си отива прекрачвайки зората свита на сърп и щастлива...

и ти си като мен...лъжкиня такава, защо ми показа истината???...
Много си мислят, че луната не отговаря никому, но аз виждам как помръдва устните си...и аз жадувам да съм погълната...
Копнея да я завържа за себе си...и да вляза в дълбокото езеро за пръв път и последен, заедно с нея.

sick in love

sick in love

Потушете с вода,
там където
вече не може да бъде
затоплено.
Искам облаците - ведра
вече да се излеят
Искам я вече
човешката топлина
за живот
да ме обземе...

Но къде е?

***
Политам от тежестта на рана.
Не е рана.
Просто отровния спазъм,
който отказва от месеци
да ме отпусне.
Аз пропадам
и спират ме жици
протичам в убийствено
електричество
и аз съм ток,
а той ударен
и защо защо
го направих?!?
Щях да се смажа
под тежестта
на болката
и безлична ръка да ми
избърше кръвта,
след която да изтрие
изобщо и себе си
Ръката, без да ме е докоснала
е достатъчно чужда,
тя не би се протегнала
до сетната нужда.

А това, че кървя във съня си
кой ще го спре?
Онзи, който само чака
доверието в мен да умре
-Падай и не се бой!
Добре...

tfdsdf

Заший невежеството ми
и мързела,
неволята ми, майко...
със чер конец
и стегнато,
и грубо...
И бод след бод
под кожата ми
грубо
че искам болката ми
да боли,
да спра да й се радвам
как горчи
без полза...

Разкъсах всички дрехи
от време
и от "трябва",
за да се спася...
Сега, когато побеждават
трябва да се помиря,
трябва
да оставя всеки,
който ме обича
да пришие
нерешимото,
незабележимото ми
примирение
но да ме остави да кървя...

Благодарна ще съм,
когато се събудя друга.

Раздвоените

Прилики
Разлики
Разстрели
Убежища
Нещо ме побърква
Нещо ме притиска
Зидани стени
Закован прозорец
Нещо в мен мълчи
Всичко щях да кажа
Белите петна
Мокрите ръце
Времето изпуснато
Нещо съм изгубила
Някъде отключила
Промъкване
Изчезване
и празноти
Нещо ме изтрива
Нещо ми крои
Вдишване
Разтвори
Заговори
Омастилени
Особености
на
Раздвоените
ми
Дни

видели зениците

Противоположен на слънцето дим
ме обгръща
и процежда сиви дихания...
Вътре в себе си виждам
пробождането
от острието
не от лъч, а ръка
бавно плъзнала в мене...

стигнала бях далеч,
а ето, че пак съм опряла до себе си

Дулото дими във гърдите ми
Приятели, само вас имах,
простете ми,
че си посегнах...
но тази вечер последна
всеки е близък със всеки
и нищо, че аз гледам
само към лампата
и само на нейния вид
се усмихвам...

Да бяхте видели зениците
реагиращи на светлината
и мислите чела опрели
във стъклата на душата
и всеки мускукл
трепващ пред смъртта си
и спокойствието
дето в мен последва

Аз съм другата.
Противоположната на плюса...
Просто кратък белег
за довиждане и дим...

Аз съм мъртво пресолено море

Аз съм мъртво пресолено море
Никой от тези, които обичах
не се върна при мен...

Погубеното движение във водите ми
сега е вътре в птицата, която ме прелита.

Никой да не пие от мен!
Достатъчно вече удавници крия...

Бялото ми дъно, влажното ми гърло,
ще извикат голата повърхност,
да ме обгърне...


.

iertuo8er

подранил прилив
прелива
размествайки бреговете

отдалеч те виждам усмихнат,
но дали ще те стигна?...

вятър навътре в мен
ще ме върне
в спокойния залив
на мълчалив тъжен ден
издължен и замислен
...Не устоях на течението...

Когато вече не те виждам
мисля си дали си усмихнат

Можеш да бъдеш свободен
дори ако се върна отдалеч
пак при теб
само мълчанието ще ми каже
дали да остана

ако спре вятъра
ако думите спрат
да прикриват
все по-буйния прилив

dhakjsfs

Ще завали преди да е започнало всичко...

Всичко е започнало много отдавна.
Прибрани в мен спят движенията на антилопа
и змия - едновременно
И не знам кога езикът ми ще изсъска,
за да напръска влажното око на миг невинност,
за да ме превърне в смърт и вечност.
Танц...В него е повлечена тази телесност, която не бива
да спира пред никоя тайна...
Кога ще поведа и другия...Кога ще преплета рога с врага,
да го науча как да бяга...как на силата и моя ритъм
безболезнено да се осланя...


---
Ти се движиш...Колко леко е в Водата...
Ела и потопи доверие....
Да танцуваме и стъпваме по огорченията...
Хубаво е...По мократа земя, след дългия дъжд
музиката се плиска в нас като в брегове...Слушай ме...

---


Мокри парапети
в дъжда
някаква въздушна
мелодичност
се понася
някъде над локвите
и ти ги стигаш
бухналите облаци
и ставаш
тъмно-син
И долу
мокри улиците
спят
и светят от дъжда...
и от очите ти...

Сънят

---
Сънят прободе
левия ми клепач
и зеницата ми жадно
го всмука...
Да вижда,
за да разпознае
границата на подвластие.

Аз съм съавтор на нощта
пръснала звездите
като обезценени монети,
с които не може да купи
Луната превзета...
Измислена съм
от изначалната тъга
на светлината.

Мъртво вълнение -
звезди кипнали във водите.


---


0

аз съм нула
огряна от слънцето
аз съм светлината
и нищото

---
трябва да повали
в раните ми,
за да изчезнат
Но не за да ги забравя

---
Оризовото зърно съм аз
Стана ли прозрачно
казвам истината
---
---
ако аз съм с лекота
то мога ли да съм
смеха ти?
---

---
Аз съм звяр
Или просто
простреляно
цвете
вкоренило се
с болка
в земята.
Не знам
кое ще убия
болката
или
земята?
---

Призракът ми пак заповядва в тялото
Самообладавам умът си
и създавам кула
от кратички думи,
които между себе си не продумват.
Колко тъжен хаос
се подписва с моето име,
което съм казала било е
острота навътре в гърдите.
Аз ще бъда превъзмогната
и пак строя в ума си астрономия,
вглеждам се, разкривам, давам имена...
Записвам думите си произволно,
а после сякаш
сама не мога да чета...
Има натежало махало
в моето тяло.
Във вашето тяло със механизъм
аз взривих ръката, която ме създава и описва.
Нещо се пречупи, Призракът загуби спомените ми...

Къс от слабост

***
Къс от слабост
ме разшива
протягам конец,
извивам кроежът си,
почти красиво
с болезненост
обезсилена
плът

Тя успява
да ме пристегне
веднъж
способността наобратно
е виновна
да ме разнищи

Какво знача
извън сънищата си -
черни, прекъснати възли,
замисли за това,
кое остава последно,
материя на частите
и раздвоеност - пъзела.

Вярно. Истина. Разкъсана
и неизмислена
още.

Проектирам
сънна
стълбица
и многолистници
приспивни
и зелени

Затварям се
в меката черна пръст
да ме погали
докато не дойде дъжда
да я разкаля

---


Не просто пиша една история -
връщам прелом на дихания
в мъртъв живот,
разтворени с кристали ирония,
които да разпробият този брод,
тази отвъдност на стореното
след помислите за красиво.
Това не е просто
история с логическа линия,
това е аритмия и синдром,
спомен и разгар във вътрешността
на онова, което ще се случи.
В него не съм само аз.
Импресията е всеобхватна -
вдишан и повярван сън
затваря вратата.

---
Аз съм абсолютно отдалечена
Всичко около мен е в опасност
да повярвам, че ме осъществява.

Пълна откъснатост
като конче
носещо се
по вятъра...
---


щастливо никакво момиче

Полусън
Полуусмивка
Полуистина
за половин спасение
Всичко друго е
поетата мъка,
с която се държа
строго и собственически.
Усмихвам се,
докато ме прояжда
нуждата да я изпитам
своя...или полу...

край с истината

***

Вече не понасям нищо.
Лекувам се с билки и картини
и гледам през един кръг -
окото на Бог,
той вижда моя растеж
и ме кара, макар и рядко,
да се усмихвам.

---

Аз съм полуизтрита
от времето,
от предишния кръг
пристегнал сегашното
Той е свършен
Аз съм разклонът
Той е объркан
Свършен път съм

В някоя друга посока
е кръговото движение,
което ще затегне
по нов начин възела

И сигурно ще
се познаем вътре,
но няма да е за хубаво

Защото колкото повече
не проговаряме
се разхищаваме,
се съкращаваме.

Ние сме самоубийци,
а начинът е
Себеотдаване

Крадците на мисли
не спохождат телата ни.

Ние сме доноси
и усмивка на слънце.

Ние сме чушка и сирене
също и Полюсът.

Ние не сме

Не е и двупосочието,
затова продължавайки
да се блъскаме
най-сетне ще преплетем
своите корени, за да порасне
творението
И аз искам за тебе да бъда
ливада зелена
да легнеш дъжд
топло във мене...
И ще расте гората
на острова кръгъл -
миг от спомен
сън в песен
Растение от подпочвената
обич на + и -
които просто нямат
=
но не биха го признали

***

***
Все пак
в мигновеното
бе родено
едно пясъче истина
една остра мидичка
го пресече
и...
край с истината.

неспособен

-->

Стъпвам на мястото си, очаквайки да се срасна и стана стъбло...

Като всички останали, неразличимо и все пак развиващо се...

Продължават белезите ми да се окриват по-дълбоко в тялото,

в кората ми, във сока ми...

някой изсмуква моята влага...омайва ме с болка и ме прорязва

упойка е моята мисъл безчувствена

Безтелесен свят

сън

видения

свой - ти - себе си - отчуждения

в мен мен мен

всичко се е разпаднало

само топлината начертала ръцете ми

ръцете ми - никога сплетени...

хълм

съм

в

нищото

не стъбло

не корен

не раста

сам-о

стърча

неспособен

съм.

***
Виждал ли си

Катер в думите да избухне?

Вода да бликне
от изоставен кладенец?

Къща да се усмихне?

Ако не,
значи още не ме познаваш.

***

Понякога
съм толкова
тъжна и заобиколена.

Друг път
пътувам сама
и усещам разликата
като мълчаливо щастие,

Аз съм
зеленото на зимата
и тъжното на множеството
и спокойствието в самотата
съм.

След всичко

След всичко
крьвта ми е зелена
Солен свят
се топи
и няма да избегне дьното
А аз летя
над всички сьнища,
защото този ден ме сбьдна
в липсата на ден и нощ
В смисьла на крьглото,
което ме завьрта и ме спира.
Живея и се сливам сьс зеленото...
и всички останали - малкото

Никога не ми бе отговарял по-ясно...

Тежък черен велур е небето,
което покрива косите ми.
Дъждът ми подари целувката си -
хиляди капки плъзнали в мен -
арогантни, студени
като метални
потънаха
без да ми кажат...

Забулих лицето си
в нощ непрогледна
и си тръгнах
сама
уморена

В ръцете ми - две празни шепи
един студ се промъкна без дрехи -
моят товар, че аз съм
самата...
че мразя неща, а ме товарят
с Нещата;
че искам да изговоря
свитите чувства;
че искам да се разпкунат прецъфтели
от болката;
да влюбвам,
да давам и връщам....
Но няма кой да ме чуе...
И какво да ми кажат..няма.

да забравя/да си спомня?

Искам да забравя пьтя за вкьщи

и после да го сьнувам

Тогава ще знам

в какво да се впусна...

човекът от луната

човекът от луната
...
той е пиян в картините си
боите му са опити от цветовете на мисли
които ще си идат със вятъра
и няма да има нищо по-прекрасно от топлия
летен вятър понесъл поредния облак към жадна земя
гладна земя има
жажда за дъжд има...за онзи, който усеща лунния смисъл,
онзи който потапя своята четка по тялото ми без дори да го знаее...
без дори да разбира как рисува в душата ми...
лунни нюанси и пясък в ръцете ми идват и си отиват.
той ще остане..
човекът от луната...които стига по-далеч
само аз знаех

Тъжен фрагмент

тъжен фрагмент в тъмно мастило

дъно на цвят - една мисъл,
че те видях зад точката на единомислието,
а после себе си дописах


тъгата прерисува и двама ни

плаващи редове

плаващи редове
на сълзи
и възбуди...
на заблуди
в син ъгъл

неправилно
истините се сбъдват

бъди търпелив с мен
защото объркан
е
цветният стих
сътворен в меланхолия
и приспан във мечтания
хълмове
рамене
и обятия....

мека
мека и топла ръка
ще запише диханията ми...
може и да не съм аз тази...
а какво ми остава
освен да узная...

да скрия?
не...
плитчините са също красиви
бреговете
на чистото сливане
да съберем
или в тях да се разбием
с тъгата си
заедно
и с щастието
сами