Спомен
И морето го няма вече.
Апокалипсис от Йоан, гл. XI
И аз с една тръстика само в ръцете.
Нощта бе пуста, падаше луната,
пръстта миришеше на скорошния дъжд.
Пошепнах: "Споменът боли, където и да го докоснеш.
Небето малко, а морето го няма вече.
Това, което през деня убият, го хвърлят с коли
зад онзи рид."
Ръцете ми играеха разсеяно със тази свирка,
която стар овчар ми подари,
защото го здрависах с "добър вечер".
Онези, другите, не поздравяват.
Събуждат се, обръсват се
и почват своя работен ден на убийци.
Убиват, както се коси, както се оперира -
бавно и методично, и безстрастно.
Мъртва е болката като Патрокъл.
И никой не греши.
Поисках да изсвиря една песен,
но се засрамих изведнъж от хората -
онез, които зад нощта ме гледат
сред собствената моя светлина.
Техният свят, тъкан от живите тела,
от голите сърца, от любовта,
която и във фуриите обитава,
тъй както и в човека, и във камъка,
в тревата и водата,
и във животното, загледано
право в очите на смъртта, която
се приближава да го вземе.
Така вървях по тъмната пътека
и се прибирах в двора си.
Изрових дупка и зарових свирката в нея
и пак пошепнах:
"Ще дойде възкресението една сутрин,
както блестят дърветата напролет,
ще руменее пак туптящият утринен блясък,
ще има пак море и пак
вълните ще донасят Афродита
Ние сме семето, което мре."
И влязох в празната си къща.
"Тези лица не ги разбирам, не, не ги разбирам:
понякога те подражават на смъртта, а после пак
светват с живота на светулка, бледен,
с усилие ограничено, безнадеждно,
стегнат между две бръчки,
свит между две мръсни масички в кафенето,
убиват се едно с друго, смаляват се,
лепят се по стъклата като пощенски марки -
лица от друго племе.
Вървяхме заедно, делихме хляб и сън,
усетихме същата мъка на раздялата,
градихме къщите си с камъни, които имахме,
качихме се на кораби, изселихме се, върнахме се -
намерихме жените си, които чакаха,
познаваха ни едва, никой не ни познава
Другарите се преоблякоха в статуи,
в празните и голи столове на есента, другарите
убиха своите лица - не ги разбирам.
Остава още жълтата пустиня - лятото,
вълни от пясък, които чезнат в отвъднешния кръг,
ритъм на тъпани, безмилостен, безкраен,
очи пламтящи, които в слънцето потъват,
ръце с движения на птици, драскащи по небето,
които поздравяват стихове на мъртви,
застанали в стойка "мирно",
и чезнеш зад граница, която не аз определям,
а тя ме управлява,
и твоите ръце, докосващи свободна вълна."
Есен, 1936
(из "Слово за лятото")
15.
Светът потъва,
но ти се дръж, защото
ще те остави сам със слънцето.
-
16.
Ти пишеш,
мастилото привършва,
издува се морето
(из Шестнадесет хайку)
Георгиос Сеферис
