Wednesday, December 28




















летаргично настроени клепки
неуслужливи движения
плътта в мрежите
на нещо, което гаси
живецът

и днес предпочетох
да наблюдавам
дълбокото в себе си,
преди окончателно
да е изчезнало

Арестувам миговете,
но в цялостта си
времето е толкова
злонамерено!

---
Замъглени представи,
вместо бдителност,
любознателност,
вместо поета отговорност
Не се съюзявам с правилните
Отклонявам се по неведомите
пътища на забравата и утехата...
Нещо ми тежи твърде много,
за да запомня новото...

***
по следите
на някой,
който никога няма да бъда
се спъвам
се търся
Отказвам се
Винаги.
По следите на нещо,
което никога няма да стане
оказвам се близо,
но само в ума си
и никой не вижда
наистина никой не иска.
---
проследи нежеланието ми
и ще откриеш какво искаш
***

не съм ли
плод на видение
смях в огледалото
стих в тъмното
гласове
в здрача
познати
и прокълнати
поради
едни и същи причини

не съм ли
твоето момиче
което докосваше
винаги
за да се увериш
че го има
това което достигна
видението
илюзията,
че си вкусил от него

не съм ли
плод -
къща на червеи
след твоето тръгване

---

сега съм само
това, което
"се осмелих
да наричам себе си"
хапче за по-лесно отричане
твърде горчиво
във мислите ти
няма лечение?
сякаш си ме изгубил
недей да вярваш на призраци
на сънищата ми
които разказвам
на следите, които оставям

болезнена съм цялата
в мен и във теб и във всеки

така идва истината
заболяла от светлина
и несвързани сенки

Monday, December 19

сиво

Вървя празно поле бяло
Граници няма, освен, ако не ослепявам.
Имал ли си скоро това чувство, че си сляп и бродиш сред непознати,
че всяка дума заглъхва или се удря в тебе обратно, с удвоена сила?
Говоря дишам празноти Отдавна
Лъжите са като...призлява ми...
Отново нахлуха всички. Никога не са знаели, че искам да съм много сама, за да съм себе си.
Защо ли го казвам, ти знаеш много повече...
Колко малко ми трябва, за да забравя запомненото, колко механично вече изтривам всичко,
ще се усмихнеш горчиво на това мое умение...Остават само изображения - изкривени и осветени
Кое е значимото в дните?
Кога пада нощ в мислите?
Имаш ли отговори?
Продължавам да синея в студа...на спирката с всичките чакащи хора.
Не чакам нищо. Наречи го както искаш. Имам избор.


Преобръщам всичко в думите
Не ме е страх да прекрачвам представи, да разделям хора, да разграничавам времето от теб и себе си...
Какво ако таиш сълзите си? Те все пак не са грешката.
Една незначеща празна усмивка е шамар в лицето ми. Ти ли ще бъдеш този?
Метафорите ми са болни, възпалени от прекомерно използване, от буквалното им сбъдване и създаване твърде навътре.
Стяга ме юмрукът на мълчанието.
Колко студено е станало...
Сега пак ще облека дебелите топли лъжи....ще разхождам безличното, погрозняло лице, а то услужливо/към обществото/ ще се усмихва, ще се разсмива шумно, ще потвърждава и отрича по равно, за да е изгодно на всеки... жалко наистина.
Не знам колко дълго ще вървя в празното.
Дори да се върна и залича следите си или обратното, никога няма да те приближа пак така - оголяла и полудяла от погледа на луната, забравила за една нощ...
Искам да не си спомняше за мен, да можех да спра кървенето...Да бях игла и конец или покривало за Истината...Но не мога.


Повече от това да виждам не мога...

Очите са дар и прокоба
за мен, него и за избраните
Ние няма да бъдем запомнени,
а само света през очите ни

Взирам се до болка,
прониквам и мисля,
кога ще ме заговорят дърветата,
кога улиците по дължина ще се слеят,
докато не ги забравя всичките,
докато не разбера, че Някъде
е един мечтателен хоризонт,
един страшно приближаващ се хоризонт,
който идва да ме притисне до стената
на една мисъл:
че аз не се движа
И винаги в това безпосочие
съм била щастлива със своята зависимост
от тъга, сини, студени пламъци,
в които да тлее и последния спомен
И винаги съм искала само едно -
тих кръг, незабележим,
без очертания,
в който усещаш окръжаващото
като висока, прозрачна стена
отвъд нея - всичко друго:
ледени утрини,
разгърнати вечери,
театрални завеси са всички,
перуки и осветление
-декор-
в мен е салонът
и главното действие
винаги е непредвидимо,
защото съм просто свидетел
зад стъклото увеличително...

Friday, December 16

Thursday, December 15

# * # * # *

В безумна, синя вечер е града.
И улиците, стихнали - почиват.-
И къщите разкъртени. В студа
и хората - измръзнали и сиви.

Тежи ти, казваш, тая тишина.
-Сърцето ти е топло и тревожно.-
И питаш ме: нима не е възможно
под лунната и електрична тишина

да светят други, по-просторни къщи,
и други - бодри хора?...Тишина.
Пред сивите стъкла мълчиш намръщен
и гледаш вънка бялата луна.

Александър Вутимски

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
* * * * * * * * * * *
всяка сутрин
гледам реката
мисля за мен
мътилката и водата
не мисля за никой
движението напред - безразлично

не е оставил стъпките си
следите си е прикрил добре.
всяка сутрин се залъгвам...с
ВИДЕНИЯТА
навсякъде
бродят
и се мислят за сънища
стъпвайки по земята
облечени в тела
и във фасадите на сградите

прозорците имат очи
стените чуват
щом не зная мълвата - за мен е...
внуших си достатъчно

Можеш ли да си самодостатъчен някога?


бавни озлобени дни

от студ
прозрачни капчици в косите ми

кажи, с кого говориш,
докато се съмняваш в мене?

+ - + - + - + - + - + - +
? % § (*)

НЕ МОГА
да разкажа историята
орбитите й вече избухват
край мен
разпиляват датите
затова дати НЯМА

: =>
НЯМАМ вяра в яснотата
осветлението
фактите се раждат
във мъгливо време

и ги изоставят.
.
след това как да призная случването ми след теб и друг не се е случвал също.
аз съм всеки. сред исканията ще отхвърля само едно. най-искреното.
.
+ = -
не бива да повтарям приравнявам лъжата в себе си
трябва да я създам една и съща завинаги
да живея стъпвайки по дъното
оцеляла благодарение на слепотата си
по случайност
по-грешка
...

заблуждавай тялото си,
че не те боли
че гората, в която се губиш
такава е била винаги -
червена, неясна, с топли листа до коленете...

на онзи бряг
в студените води на Севера,
отказа ли се от мен?
кажи, отказа ли се вече от мен?
Ами, ако продължим да бягаме?...
.
бавен озлобен ден
изтръгна се...
мрачината дойде да ме вземе отново
иска ме за себе си, иска да не знае краища и ръбове
но няма да й дам кръга, овала, почернялото си слънце
в ямката на шията го крия
няма да й дам очите си
заспива до мен, но аз - гърбом,
жестока, безмълвна, питам само на светло
нощем нося вината и крея

тя броди изоставена повече и от мен
мрачината...моята сянка
---

Wednesday, December 14

Instant!

дрън дрън

бледо бяло се протяга към прозорците
будя те, за да знам, че съм се събудила
предполагам, че в този вид сигурността е красива,
точно сутрин да знам, че ме има, чрез теб.
това е хубаво
макар пак да оставам незабележима,
а ти подвластен на сънища
ставаш късно

тръгнах си рано
в мъглата
мъгливото тяло
знае, че ще мина през него
то...аз...нещата без начало

стъпваш ли, където не виждаш?

вкъщи.
не е моментът нещата
да търсят значението си
за теб няма значение
този единствен
настоящ момент,
в който съм в едно тяло с водата
и усета за горещо

в един затворен
и празен
уютен дом
крепен от топлина и музика
се връщам винаги
това ме връща винаги

там тук сега
където няма никой друг

безпосочен
тих егоизъм
движението и тласъка
на сърцето ми

в теб, нея...
а времето
безсилно да ме отбележи в хрониките си
-
белея се между редовете в черно - мислите си
тя ми праща праща ми живота си в ограничение от 128 символа,
които й броят дори усмивките!
и все пак, усмихвай се, по-често, Ели!
-

The Cure пеят lulaby,
а още не е свършил съня
и е светло само отвътре
ще продължа с отворени очи
до самото начало,
онова, което си спомня,
или някое друго, което само
ще напомни за себе си

Monday, December 12

Рембо


Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме.Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът, вечните мъки. Вижте как огънят се надига. Изгарям - както и трябва. Давай, демоне!
Привидя ми се обратът към добро и към щастие: спасението. Но как да опиша видението, щом адът не търпи възхвалите! Това бяха милиони дивни създания, сладостно духовно съзвучие, силата и покоят, благородните амбиции - какво повече?
Благородни амбиции!
И това все пак е животът! - Да, проклятието е вечно! Човек, решил да се осакати, е прокълнат навеки, нали? Виждам се в ада - значи съм там. Това е катехизисът. Роб съм на своето кръщение. Родители, вие сте виновни за моето нещастие. Виновни сте и за своето...Наивен нещастник! Адът нищо не може да стори на езичниците.
Това е животът все пак. С времето насладите от проклятието ще стават все по-дълбоки. Престъпление, бързо, нека пропадна в небитието, в името на човешкия закон.
Мълчи, о, мълчи! Ето укора и позора : Сатаната, който твърди, че огънят е скверен, че гневът ми е чудовищно глупав. Стига!...Заблуди, които ми се подшушват, магии, фалшиви ухания, и детинска музика. А като си помисля, че истината е в ръцете ми, че виждам справедливостта : аз имам здрав, непоклатим разум, готов съм за съвършенството. Гордост!
Кожата на главата ми се съсухря. Милост! Боя се, Господи! Жаден съм, колко съм жаден! О!
Детството, тревата, дъждът, езерото с каменно дъно, и онзи лунен зрак, дванайсет щом удари... В тая доба дяволът е в звънарната. Богородице! Дево Марийо! Ужас от моята тъпота.
Там, долу, не са ли порядъчните души, които ми желаят доброто...Елате...Устата ми е затъкната с възглавница и те не ме чуват, това са призраци. А и никой никога не мисли за другия. По-надалече. От мен се носи мирис на изгоряло. Истината ви казвам.
Халюцинациите са безкрайни. Това е, което съм имал винаги : никаква вяра в историята, забрава за принципите. Но ще го премълча: поети и визионери могат да ми завидят. Аз съм хиляди пъти по-богат, ще бъда скъперник като морето.
Ах, да! Часовникът на живота спря преди малко. Вече не съм в тоя свят. Богословието е нещо сериозно. Адът наистина е долу, а небесата - горе. Екстаз, кошмари, сън в гнездо от пламъци.
С какви лукавства само ни мами полето...Фердинан, Сатаната, препуска с дивите семена. Исус върви по пурпурни тръни и те не се гънат...Исус вървеше по гневната вода. Фенерът го осветяваше - изправен, бял, с кестеняви къдли, на гребена на изумрудна вълна...
Аз ще разбуля всички мистерии: религиозни или природни, смърт, рождение, бъдеще, минало, космогония, небитие. Аз съм майстор на фантасмагории.
Слушайте!...
Надарен съм с всички таланти. Никого няма и все пак някой е тук: не бих желал да пилея своето съкровище. Искате ли негърски песни и танци на хурии? Искате ли да изчезна, да се гмурна да търся пръстена? Искате ли?
Ще ви направя и злато, и цярове.
Вярвайте прочее в мен, вярата облекчава, напътства, лекува. Елате, елате заедно с децата си, нека ви утеша. Нека излея за вас сърцето си - чудното си сърце!
- Бедни хора, труженици! Аз не искам молитви. Само вашата доверчивост - и ще бъда щастлив.
Да помислим и за мен. Не ми е жал за тоя свят. Провървя ми: не страдам повече отпреди. Животът ми беше само сладки безумия и ето това е жалкото.
Ха! Да направим всички възможни гримаси.
Безспорно ние сме извън света. И повече нито звук. Изчезна чувството ми за мярка. О, моят замък, моята Саксония, моята върбова гора. Вечерите, утрините, нощите, дните...Толкова съм уморен!
Би трябвало да имам свой ад за гнева, свой ад за гордостта. И ад за нежностите. Цяла адова симфония.
Умирам от умора. Ето го гробът, отивам при червеите. О, ужас на ужасите. Сатана, шегобиецо, ти искаш да ве сразиш със своите чародейства. Аз моля. Аз моля!
Един удар с вилата. Една капка огън...
О! Дано да се върна отново в живота! Да хвърля поглед към нашите безобразия. И тази отрова, тази целувка - хиляди пъти проклета! Господи помилуй, скрий ме, едва се държа!
И вече съм скрит и все пак не съм.
Ето огънят пак се надига заедно със своята жертва.


***
Някога, доколкото си спомням, животът ми бе пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина.
Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.
Опълчих се срещу правдата.
Побягнах. О, магьосници, о, нищета, о, ненавист, на вас поверено бе моето съкровище!
Успях да прогоня от съзнанието си всяка човешка надежда. За да удуша радостта, се нахвърлих връз нея с безшумните стъпки на хищник.
Повиках палачите, за да гриза, загивайки, прикладите на техните пушки. Повиках бедствията, за да се задавя с пясък и кръв. Нещастието бе моят Бог. Проснах се в калта. Изсуших се на вятъра на престъплението. Надсмях се над лудостта.
И пролетта ми донесе ужасния смях на лудия
Но напоследък, когато бях вече готов да изпусна последния хрип, реших да потърся ключа от някогашния пир, на който апетитът ми може би щеше да се възвърне.
Милосърдие - ето го ключът. Това вдъхновение доказва, че съм бълнувал.
"Ще си останеш хиена и прочие..." - извика ми Демонът, който ме бе увенчал с прелестни макове. " По-добре да умреш с това твое настървение, с твоя егоизъм, и всичките смъртни грехове."
О! Вече съм отишъл твърде далече. Но, скъпи мой, Сатана, заклевам те: стига с този бяс в зениците! И в очакване на няколко дребни позакъснели мерзости, аз ти изпращам, на тебе, който обичаш у писателя липсата на дар да описва и поучава, тези няколко отвратителни страници от моя бележник на прокълнат.

Saturday, December 10

Така вали почти през...



Така вали почти през цялото време.
Не знаеш колко дълго ще можеш
да вървиш сам, в студа, защитен
от тъмнината, която сега е лицето ти
Не знаеш...криеш ли се през цялото време
или се осмеляваш
Кого чакаш?
Времето
или сам себе си
и за какво -
за продължение
или отрязък
или край
безболезнен
но
смислен
изразителен край
---
Той ще продължи
Знам, че ще продължи без мен
все така, все същата топлина на тялото му,
все същите въпроси към мен
и никакви отговори
разграничителни и упоменаващи
какво ще е в бъдеще.
Нямаме бъдеще...
Аз поне не го чувствам така
има грешка във времето
греша с този студ в очите си
всичко, което задържам
не е правилно

Със специалното ми отсъствие
и никакво коледно настроение...
просто стоя в клопката
и сама овързвам
ляв десен крак
за да има препъване
за да има рани

сама ги създавам по ръцете си

Сърцето ми е като някакъв тумор
помислих си днес в банята...
Трябва да го махна
и паметта ми не трае

съхранява ме облак
разпилява ме дъжд

вземи ме с теб ако решиш да пътуваш
в себе си нямам нужда вече да търся.

Thursday, December 8

Sylvia Plath


July 20, 1957, Cape Cod
Ted is wonderful: how to get it down? All of a piece, smelling lovely as a baby, a hay field, strawberries under leaves, and smooth white, browning to tan, with his great lion head of hair erupting. ...

---

Blackberrying

Nobody in the lane, and nothing, nothing but blackberries,
Blackberries on either side, though on the right mainly,
A blackberry alley, going down in hooks, and a sea
Somewhere at the end of it, heaving. Blackberries
Big as the ball of my thumb, and dumb as eyes
Ebon in the hedges, fat
With blue-red juices. These they squander on my fingers.
I had not asked for such a blood sisterhood; they must love me.
They accommodate themselves to my milkbottle, flattening their sides.

Overhead go the choughs in black, cacophonous flocks ---
Bits of burnt paper wheeling in a blown sky.
Theirs is the only voice, protesting, protesting.
I do not think the sea will appear at all.
The high, green meadows are glowing, as if lit from within.
I come to one bush of berries so ripe it is a bush of flies,
Hanging their bluegreen bellies and their wing panes in a Chinese screen.
The honey-feast of the berries has stunned them; they believe in heaven.
One more hook, and the berries and bushes end.

The only thing to come now is the sea.
From between two hills a sudden wind funnels at me,
Slapping its phantom laundry in my face.
These hills are too green and sweet to have tasted salt.
I follow the sheep path between them. A last hook brings me
To the hills' northern face, and the face is orange rock
That looks out on nothing, nothing but a great space
Of white and pewter lights, and a din like silversmiths
Beating and beating at an intractable metal.

---

April 18

the slime of all my yesterdays
rots in the hollow of my skull

and if my stomach would contract
because of some explicable phenomenon
such as pregnancy or constipation

I would not remember you

or that because of sleep
infrequent as a moon of greencheese
that because of food
nourishing as violet leaves
that because of these

and in a few fatal yards of grass
in a few spaces of sky and treetops

a future was lost yesterday
as easily and irretrievably
as a tennis ball at twilight

. . .

...

Tuesday, December 6

р с


вече нищо не помня..
лицето ми се е променило,
пейзажът е друг,
ниски и високи
всички са високи
само ниска трева
само тя дочува
тази песен
и всичките песни
ако успявам
да мисля за тях постоянно

ще кажат
че полудявам
ще кажат
че аз не чувам
че не съм ги чула да казват
ще се оправдават
всички стоят високо
без да помръдват
кажи ми това ли им е отсъдено
защо ние с тревите
в ниското
защо само шепоти
и знамения


вече не помня какво се е случвало
преди водата да залее съня ми
преди преди
няма преди и губя оставащото
много много студ се топли
в болните мисли
задлъжнявам
увеличават се само
списъците на листи
списъци със причини
причини
за безредици
и бедствия
и застудяване
в празната стая
в празния град
бил ли е друг
бил ли си в него
свой
твоят път
бил си всъщност по него?

без глас
ме оставят
полу-глас
казват
и там красотата
в мисълта,че не биха
ме разпознали
сред другите
било хубаво
знаеш ли
хубаво е
и всичко
с цвета си
и всеки с мястото си
и височините също
дори те са простени
стига да не пречиш
на шепота на сърцето

на сърцето ми
легнали
не едно
не две,
а три
щурчета
приспивни
от най-тихите

кажи сега
че е лято
или че не ми вярваш
много вече много несъвпадения
на не-спътници и не-видения
и не-сънувам-а-тъгата ми се учи
да рисува
хубаво
като дете -
дървото без корени,
цветята колкото къщите
и някакви хора...
едвам се крепят на телата си- клечици


shh!!

ще сгънеш ли едно квадратче от хартииката си за мен?
така, че вече да не е прозрачна...с остри ъгълчета...
това ще са очертанията...
ще го оставиш ли на някое място, което само ти знаеш?
ако с времето го затрупаш с неща и то се прегъне, смачка,
изцапа, напои с други цветове, добие друга форма...
сигурно ще се сетиш за мен тогава...ще го потърсиш и няма
да го познаеш...
и все пак, то ще си е още там, където си го забравил,
където си го оставил, на мястото, което само ти знаеш...
там ще са очертанията на две-три думи, които исках
да ти кажа, да затворя в лист хартия, да ги пусна на свобода
в писмото...което никога не ти пратих...
Днес е мрачно, дори да се опитва обратното...пак е мрачно.
пак искам да знам къде си и колко сам...пак създавам
едно мислено квадратче да прибера пожеланото...
свий хартиена фунийка и пусни вятъра през нея...
чакам да ми кажеш...
това чакам да чуя...

Monday, December 5

статия от "Съвременник" 2002


Луис Армстронг : "Ритъм, братко, мой, ритъм"

Уили Диксън: "Чезненето от любов е първият блус. Дори и когато човек се чувства освободен, отърсен от тази мъка, от това страдание от любов, пак идва някой друг и той отново попада в същата стара примка. Но онова първо чезнене от любов е мъка, човече, то е завинаги. То кара много хора да вършат много неща"

Букър Уайт : " Ама, разбира се, блусът е чувство. Но с него можеш да напишеш истината...Казвам ви, трябва да подхранваш съзнанието си през цялото време. Винаги мислиш за нещо. Понякога се чувстваш добре, понякога зле. Но блусът винаги е за някой, когото обичаш, или за някой, който те изоставя.

Първис Спан : "Когато някой ти каже, че е трудно да се живее, а ти си стар и сам си убеден, че е така - това е блус. Когато някой ти каже "Моята любима ме изостави и ми взе всичко, което имам" - това също е блус. Когато човек търси надежда и не може да я открие в нищо - и това е блус...

Уили Диксън : "...върховното определение на блуса е по-дълбоко, по-дълбоко от болката. Блусът е пряко становище, позиция за живота, за онова, което става около нас. Когато онези хора преди години пееха старите песни за житото, за влаковете, те работеха, те имаха своята цел. Блусът винаги е имал цел и блусът винаги е казвал на хората разни неща.
Мъдростта на блуса е във верните неща на живота, изразени в думи, песни, вдъхновение, чувства и разбиране. И когато хората имат това, можете да кажете, че те познават блуса.

Били Холидей : "Казват,че никой не можел да изпее думата "глад" като мен. Или думата "любов"...Може би е тъй, защото много добре знам какво означават и двете думи. Навярно имам достатъчно гордост да не се срамувам от тях, достатъчно смелост, да не искам да забравя..."

Борхес II

Легенда

Авел и Каин се срещнаха след смъртта на Авел.
Вървяха през пустинята и се познаха отдалече, защото
и двамата бяха много високи.
Братята седнаха на земята, запалиха огън и хапнаха. Мълчаха,
както мълчат уморените хора, когато денят залязва. На небето изгряваха
звезди, коиго още не бяха получили име. На светлината на пламъците
Каин видя на челото на Авер белега от камъка и изпусна хляба, който тъкмо
поднасяше към устата си, и помоли да му бъде простено престъплението.
Авел отвърна:
- Ти ли ме уби или аз те убих? Вече не си спомням; тук сме заедно, както преди.
- Сега знам, че наистина си ми простил - рече Каин, - защото да простиш значи
да забравиш. И аз ще се помъча да забравя. Авел бавно рече :
- Така е. Докато има угризения, има и грях.

Из "Възхвала на мрака" 1969

ТИ

Само един човек се е родил, само един човек е умрял на земята. Да твърдиш обратното е просто статистика, невъзможно събиране. Толкова е невъзможно, колкото да събереш мириса на дъжда и вчерашния си сън.
Този човек е Одисей, Авел, Каин, първият човек, подредил съзвездията, човекът издигнал първата пирамида, човекът, изписал хексаграмите на Книга за промените, ковачът, вдълбал руни върху меча на Хенгист, стрелецът Ейнар Тамберскелвер, Луис Де Леон, книжарят, родил Самюъл Джонсън, Волтеровият градинар, Дарвин на носа на "Бигъл", един евреин в газовата камера, с времето - ти и аз.
Само един човек е умрял в Илион, при Метавър, при Хейстингс, при Аустерлиц, при Трафлагар, при Гетисбър.
Само един човек е умрял в болниците, на кораби, в гнетяща самота, в [...] на навика и любовта.
Само един човек е видял необятното утро.
Само един човек е усетил на небцето си свежестта на водата, вкуса на плодовете и на месото.
Говоря за единствения, за едничкия, за оня, който е винаги сам.

Sunday, December 4

have a nice day Mr. ... You:)

днес: започва в жълто. всичко да е светло...със усмивка. и тези, които не видяха
/Здрасти, Венци, въпреки, че подминаваш :) противоположни посоки, нищо лично :)/
също са някак странно осветени от обстоятелствата, от периферното зрение...
shadow huntaz - figure of speech
топлина вътре във формите
източници навсякъде
добър ден добър ден!!! уча се да говоря. уча се от разлики и откъснатости

Friday, December 2

Аненски

Черен силует

Докато с тоя раснещ страх в душата
живеем още, с изтерзана плът,
днес помежду си и сами сърцата
се лъжат и изстивайки, мълчат.

Притиснала стъклото снежно с гръд -
среднощ ни дебне болестта позната.
И само на Кръга коварен двата
му края търсят да се приближат.

Разяден съм от скър, с тревога гледам
да вникна в тоя свят с мираж неведом...
Изчезва той - и само блясък блед...

Тревясал парк...залостена врата...
И сняг вали...и черен силует
скован в гранита на огледалата.

Инокентий Аненски

"Успоредно с навлизането в живота и поемане на отговорност за него откриваме, че когато е започнал за нас, другите са си отишли и трябва да живеем нашия радикален живот[...]сами и само в нашата самота сме истински.
От това дъно на радикалната самота, какъвто неизбежно е нашия живот, постоянно изплуваме с една по-малко радикална жажда за компания. Бихме могли да намерим онзи, чиито живот да се слее напълно, да се взаимопроникне с нашия. За тази цел правим най-различни опити.
Единият е приятелството. Най-възвишения от тях е този, който наричаме любов.
Истинската любов е само опит да се разменят две самоти."

Хосе Ортега-и-Гасет
"Човекът и хората"

" - Работата ти е шбана. Защо я работиш?
- Няма друг начин, да го еба.
- Вярваш ли в Господ?
- Не.
- В какво вярваш.
- В нищо.
- Значи сме квит."

-
"Между яснотата на живота и простотата на смъртта сънищата, болестта, екстазът, всички тези полуневъзможни състояния, които сякаш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцедентни решения в уравнението на познанието, пораждат причудливи степени, различия и неизразими фази - понеже няма име за нещата, сред които човек е САМ.
Тъй както коварната музика съчетава волностите на унеса с последователността на изостреното внимание и постига синтез между моментните вътрешни състояния, така и колебанията в психическото равновесие ни позволяват да забележим някои отклонения в съществуването. Ние носим в себе си такива форми на чувствителност, които не могат да се реализират, но могат да се породят. Това са мигове, убягнали от неумолимата критичност на времетраенето; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те отлитат. Но те са поучителни уроди - уродливи форми на възприятията, преходни състояния - зони, където познатите верижност, връзка, подвижност се променят,; територии, където просветлението произтича от болка; силови полета, където страховете и стремежите очертават странни ОКРЪЖНОСТИ; материя, изтъкана от време ; бездни, буквално изпълнени с ужас, любов или покой; неархимедови области, странно сраснати помежду си, които оспорват движението; постоянни гнезда всред мълниеносни образувания; повърхности, които се продънват и спояват от нашето отвръщение, огъват се пред най-незначителното ни намерение. Не може да се каже, че те са реални; не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосявал, не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската крехкост на света, която съвсем не е свързана с алтернативата битие-небитие - това би било твърде просто!
Учудващото е не че нещата съществуват, но че съществува такъв в такъв вид, а не в друг.
Обликът на този свят е част от цяло семейство лица, които, без сами да знаем, ни предоставят всички елементи от безкрайната общност. Тук е заложена тайната на изобретателите."


Пол Валери


-
"В беда съм. Света се контролира от компютър управляван от 7 жени : с кафява коса, с руса, със синя, с черна, със зелена и една без коса...Станаха ли седем?!
Любовта е толкова...трудна. Като конно надбягване. Като парфюм. Като мъгла. Кат целувката.
Цигарата я изпушваш и я загасяш. Но това в главата как го загасяш?"

"Мисля, че трябва да започваме живота си стари. Немощни, с всичките си болежки.
И приятелите ни да са немощни - стогодишни.
С всеки ден ще се подмладяваме. Ще има какво да очакваме.
Тогава си казваш, че...има надежда.
А после като стигнеш до 20 години, до 12, до 10 - всеки ден ще е наистина нов ден...
И това вече е чудо! Накрая вече си бебе и не знаеш, че животът ти завършва.
Просто си сучеш от майчината гръд и после умираш."


"Тя е толкова прекрасна" / Шон Пен /


"...И тогава ми дойде нелепа идея. Един ден всички ние, безполовите, ще излезем от дупките си и ще направим парад. Аз дори намислих какъв цвят ще бъде флагът, който ще носят нашите знаменосци в предната редица, широка колкото Пето Авеню. На него ще е изписана една-единствена дума с огромни букви от по метър :
EGREGIOUS
Повечето хора мислят, че тази дума означава "ужасен" или "нечуван", или "непростим". Но в нея се крие далеч по-интересен смисъл. Тя означава "извън стадото" Представяте ли си - хиляди хора извън стадото?!


"Ние не сме в състояние да се избавим от мимолетните зли помисли на човечеството. Но можем да се избавим от машините, които ги привеждат в действие. Давам Ви свещената парола: Разоръжете се."

Кърт Вонегът

" Казвам, че трябва да бъдеш ясновидец, за да станеш ясновидец"

"Той /поета/ стига до неведомото и дори ако, обезумял, най-сетне престане да разбира виденията си, той ги е видял"
1871 из "Парижка бойна песен"
Артюр Рембо

" Замини
остави,
Верността,
Разкаянието
ще те последват"

Гьоте



кубинския парк...?! neverland


В кубинския парк с мокрите пейки в януарската зима през май сме си направили среща...едно кратко посрещане
ще си намокря дънките, а ти за кецовете скъпи ще се разтревожиш, а пейките ще изсъхнат през нощта, която с тебе няма да запомним...
Странно беше, защото за слънцето отидохме - гърбовете да си изпечем, да спретнем тен и все пак...здрави да се върнем.
Отидохме, за да потърсим, онова, което не достигна във живота ни...
Изпускали сме толкова много целувки, като влакове...Като влакът, който ще се върне чак след слънцето на третия сезон
В кубинския парк пейките са изсъхнали...А слънцето се е показало за кой ли път...
Дъждът ще заговори с дрехите ни и пак ще се ядосваме за неизпуснати неща...
После пак без да се целуваме ще се прегръщаме...и редовното "Сбогом" - точно по разписание, след третия слънчев ден, може би ще си направим среща?
- Не, по-добре в пет!

Колко години минаха от тогава??

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO