Wednesday, May 31


вътрешният двор на това чувство е обрасъл и сенчест
прозорче светлина гледа към улицата
през очи от решетки
ръждясали
очите на чувството -
потърпевши
лекуващи се
в самотни
следобедни
часове
докато къщата спи,
а птиците не хаят
песента на водата
в хладната чешма
шурти
заличава часовете...


започва краят на отброеното време

тук във вътрешния двор на това чувство
жужи ново предчувствие
нашествие на врабци и синигери на пъстри цветя
и подхвърлени камъчета
в тоя забравен двор,
за който са чували само кварталните хулигани
кой знае защо
не посмели да се промъкнат още

не би им стигнал куража
дори да узнаят за моя вечен
следобеден сън,
в който лежа будна в един стол
и чакам нощта
да ме викне през прозорчето,
което гледа към улицата
с очакване
очите да останат без решетката на случая...
да излезе от задния двор
старото чувство

Tuesday, May 30

Monday, May 29


снимката направи Алекс

Sunday, May 28

смъртта е заразната идея на битието...

"Светът е като стълба: едни се качват, други слизат. - Не стълба, а колело - рече Палазов" (вж. Йовков 1983: 331; подч. м. - Цв. Р.)

Смъртта е заразната идея на битието. Страхът е болест.
Противоречията раждат и обезсмислят любовта
Надеждата идва от далеч, може би ще закъснее...
Но "никога не бъди нещастен", дори да останеш завинаги тъжен.
Не само клоуните се преправят. И ние го можем.
Размахай бялата кърпичка, за да те нарекат "убиецът".
Все пяк няма пазител на устоите.
Хиляди развои в стегнат сюжет, но нещо се прекършва...
и долавяш истината
Тя е с многото си лица - изсушени, измъчени, търсещи, объркани
Същностите си взаимодействат - една на друга с тъгата си...
Така създават повратност. След нея нека търсят поуките. Аз не им вярвам.

Има много посоки от любовта и смъртта, но почти всички водят назад
Импулсът се ражда заради своето прекратяване
Можеш да заживееш с него извън времето, а може и да докажеш
всевластната Преходност

И най-творящите чувства не могат да се вселят във Вечността
Вечността е негостоприемна и сред онова, което все пак е запазила
са нечии мисли, и ако те са поместени в Кръга(Колелото), то нищо няма
завършек...То всички сме Спасени.

Но кой страда?...и причините любов и смърт ли са?
ако да, то аз не им вярвам

Опозицията животворящо - мъртво е безплодна.
Но ние открай време стоим под Заветното дърво и за да не ни
уличат, чакаме нещо да се отрони, но не се случва нищо, докато змията
не се увие около глезените(и вярващия не падне на колене)

Субстанцията на истинното се състои в движенията на немощни ръце,
в обичането на Другия, в слизането от Планината - Тръгването.

Двете - любов и смърт...те не могат да се преборят, постигнат или преотстъпят
ТЕ са там, за да потискат. Просто чакат като стена, която някой да разруши (или
преосмисли), за да се превърнат в отломки.

Да, това е целта им, да се сблъскат с теб и да разколебаят цялостта ти.
После всичко е раздвоение, страх, агонизираща надежда...за някакво "бъдеще",
която ако продължиш да подхранваш наистина ще ни сполети...до унищожаването
само защото сме вярвали и сме търсили начините - да обичаме правилния, да живеем
достойно, за да избегнем нещото, което още не се е осмелило да приеме някакъв образ.

Нещото там някъде...стремлението...себенадмогването...
пресичането на границата (със или без някого)
Подсилването на образа - с още една доза смелост, с някаква преднамереност - високо нравственото
да оцелее...
Кой е Вършителят?

Само Колелото продължава да се върти неумолимо и загадъчно мълвящо отговорите...Независимо как ще кръстим издиганията и паденията,
как ще отговорим сами на въпросите. Няма смисъл. Има въртене.

Saturday, May 27

edit

обкръжава най-самотните острови
граблива вода
граблив морски звяр
вплетен в най-тънките мрежи
ревящ за спасение
и все така поглъщащ
малкото кораби

---

измит плод
оставен на слънце
от едно дете
през едно лято
на 92-а

останали са почернели
семенца
точно там
непокътнати
все така
забравени

-
тънки сговорни бръсначи
са се запътили
към сърцето

---

земята е плодовита
но потъпкана

-
цяла армия
очи на прелюбодейци
и егоисти
очи на простаци
и оптимисти
я замярат със погледи
а тя се надява
на малко спокойствие
на тишина и различие
в голямото сиво плато
там в ниското на върха

-
липа
вече не й късат листата
защото тя ги прегризва
сама
от суета
от болка по миналогодишен дъжд
целунал стеблото й
тя прегризва сама
целува прекъснато
задига семената
на други поникнали
и ги сдъвква
безпричинно
-
плодовитост на инат

-
аромат
на смляно кафе

-
един сън
агонизира
в будното
състояние
на настояща пролет
и отминала зима

лято е
противоречат ми
цяла година
обиждат ме
изоставят ме

няма ли кой
да подостри
това малко моливче
няма ли някое листче
да погледне с разбиране думите
-

морска треска

-
вода около самотен остров
в света на изпитите

Янтра, опасваща река

Нужно е малко...да усетиш погнусата - от всички и всичко;
противопоставянето им с природата, тази, която е вън и вътре в тях;
да усетиш, че трябва да стигнеш до оня бряг, на който плачеш и пиеш сам,
на който ще оставиш всички прикрепящи към земя човеци и спомени - вещи;
да замълчиш и тръгнеш напред, виждайки ясно дълбокото дъно, забравяйки
мекотата и аромата на майка си и любимите си, да станеш сам сиво заоблено камъче
в нищото, във вечността...

Понеже си толкова раздробен и ронлив бряг пред тази спокойна река, в която се къпят
риби, птици и звезди, която говори единствено с вятъра и небето...
Имал си нещо да кажеш...но всъщност - не...
Исках просто да намерят раницата и бутилката, която съм се мъчила да отворя,
дъното, до което съм искала да достигна, но не съм успяла.

Разплакваш се, хвърляш камъче в светлозелената ромонлива вода
Кръг се изписва..
Опитах отново да отворя бутилката...ударих я силно в камъните и премазах показалеца си
и без това не умея да посочвам вярното...
смях между сълзите
сълзи ме давят, не рeката, която обичам.
Отварям бутилката и сладко-горчива пяна се разлива по ръцете ми...
Помъчих се...Помълчах...Реших да споделя всичко на нея...
"Янтра, казвам й, искам да пия за един мъртъв човек"
Излях част от съдържанието на брега и отпих...
Разделих се с още едно от лицата си - неспособното...
Дойдох за сладкия мирис на тинеста хладка река, дойдох да се изповядам,
за да не спя повече с тайната..
Тайната е горчив лунен камък...Дълго търсен и никъде намерен...


Янтра, дойдох да Ти кажа...колко бях безполезен аз - смъртния,
аз - слабия, аз - самотния лунен камък
Слънцето ми блесетеше твърде много...затова поисках да го гледам
отдолу - в ръбатото речно легло...да легна там и да я няма повече
тази ужасна болест и нищета
Осъзнах, че ми трябва нежност, че искам да утоля жаждата си
от нечие топло гърло - любов и нищо друго...
Но сега разливам се завинаги - заради един мъртъв човек,
който искаше само да cи отпие...


"лунни камъни са всъщност, които градят основите на илюзиите,

както се казва – тях не ги е виждало изобщо човешко око –

освен, ако не ги е целунала
нямата
заспала негова пета. "

ЕРВИН ХАТИБИ

Friday, May 26

носим миризмите си



носим миризмите си
а не говорим на един език
поемаме грижата
насочваме вниманието
говорим си прямо
пресичаме заедно
и си тръгваме сами
докато носиш миризмата ми
и си чужд
докато те попивам с поглед
мълча
не говорим един език
не сме поели грижата
да се научим
да бъдем внимателни
сговорни
чисти в мисълта си
на тръгване



винаги заминавам
с едно различие в повече
с една недоизказана дума
от непознат нему език
носейки миризмата му
искам да си отрежа косите
без крака
без ръце
никъде да не ида
скривалището е разкрито
челото ми е екран
за сънища самоубийци
сън-предател
ти е казал
как да ме изоставяш винаги

как пресичам
и не понасям обонянието на мисълта
за теб
просто искам да те изтрия
да пресека
блъскайки автомобилите
да остана без път към теб
ако е възможно
но не е



в какво се крие този твой чар?
чар значи черна магия
знаеше ли
"левият път"
не искам да чакам
нарастването на луната
за да се отказвам от аромата
на ръцете ти притиснали моите
в мекото на леглото
се задушавам от желания
и се събуждам разубедена
и живея сънено
неразбудено
незапочнато

избирам фенерите вместо теб
избирам да танцувам и пукам коляното си сама
избирам
да не съществувам
чрез теб

но все някак си същината се връща
към себе си
към фенерите които избират
светлините ми с твоите хълбоци мързелуват до късно
опитомени да прощават

Wednesday, May 24

СОНЯ МАНОЙЛОВИЧ

Най-лесно е да се нарисуваш


Най-лесно е сама да се нарисуваш
на път, разбира се, на път –
като точка, плътен кръг.
Ни дъжд, ни слънце, ни въздух.
Всичко пълно тук е празно –
отблясък
къща върху гърба.
Но нима да умириш
с удари по вратата.
От къщата всички в миг излитат,
остава само едно овално око, уплашено
изблещено.
Това пък най-лесно се рисува.
Усмивка, която ни трябва.
Сияйно колело, молитвена мелница
мели ли, мели сдъвканото
нажежено до бяло,
ясно е,
ще мога да обичам,
но не и днес.


Сега


Да скоча в зрака. Да се изпаря, не мога.
Във водата да потъна, в корена дето никне, не ми е позволено. Стърже огнен гребен, живея затрупана самичка.
Всичко се скрива в себе си, облизва се и гладно, и сито,
царува разумът

Tuesday, May 23

.... ... ... .

нещо винаги си отиваше...


искам да спя в самата несигурност
да се нося в топлина като тази
предчувствена непозната
да говоря с шептящия глас
като на чужденец - да ти промълвя
после - да обясняват ръцете ни

тази откритост -
по нужда
отворен прозорец
в задушната нощ на май
телата ни се превръщат
в поле осято с светлини, класове -
неродената нежност
мисълта, че сме непознати
ще спре да препречва пътищата
да ни затваря очите
да залоства прозорците -

ще ни даде нов въздух

някой винаги идва
ненадейното откровение

ръкописи II












50км отиване и връщане

притеглящ хоризонт
порозовял от допира си с мрака
говори тихо разсъблечени неща
които никой друг не чува
все така гледам всичко
оставащо зад гърба ми
и му се посвещавам
отварям сърцето си с поглед -
затварям го в светлина
пластове улеи цветове
раждане на нюансите

но ние пътуваме
и все наобратно
и аз винаги пропускам да сляза
и да поема
привлечена от синята линия
на границата с нощта,
където се прощават
най-дългите сенки с ивици розова светлина

градът на греха

...Няма полза от това да се захлажда въздухът звуците се променят саката и куфарчетата препускат към своите крепости и залостват вратите, и си проверяват сметките, и не обръщат внимание на крясъците и не се опитват да мислят затова кой всъщност владее града на греха

...и не ще има мисъл и нужда от нея
инстинктите ще поемат, нажежени до бяло,
звярът в мен опитах да удавя в пиячка
и кървави схватки
той се завърна
той се завърна и вие.
той се смее шумно. той е луд

от чиста сладка омраза към всичко това...



...и градът на греха тя е голяма, злобна
повлекана повалена на гръб и молеща
да я обладая. и аз я обладавам с всички сили
и я обладавам отново и тя все още ме моли

Frank Miller`s SinCity

Friday, May 19

same old shits

дръж ме...дръж ме...

препускам
хвани ръката ми - гласа на жълтите жита
е моята майка...
а баща ми е вода..вода...вода...
... детето умира от жажда...

изоставеност

---

ще изляза от този филм?
Ще се опитат да ми откраднат главната роля..
Нещо като да те съкратят...

дори не знам още какво е...

Не подозират за този луд, шарен,
въртящ се кръг и за музиката в основата.

Дори не са се сетили да ме попитат!

А лентите непрестанно вървят
и опасват моментите в цялостта им
докато не ги задушат..до разпадане.

Пъзел...Пъзел...Пъзел

И хитрост, и игра, и умение, и гласът,
и всичките ми видения...и смехът...
Не мога да ги откажа.
Нито да намаля...

Познах тишината
и преиначен във мрака
плачът
и в другите още - мъртвите погледи
и претърсващ те студ
Най-студено е щом си себе си
в свят, където щастието е оприличено
на стръв.

---

Black Coffee

Първото отваряне на очите
Събуждане, което чакам...
Утро изкъпано с гореща вода
и топлината на съненото ми тяло
А после може би чаша кафе...
За да зарадвам деня,
че отварям и може да влезе.

Не бих променила нищо..
и не бих забравила, това, което знам.

Сутрин с повече мълчание...
горчива глътка..
аромат, който прониква

поглъщам

това спокойствие скоро ще бъде сменено...

очите в цветни рамки
импресия в цветовете на всички отражения...

Светлосенки хвърлят
събудените ми клепачи...

---

Идва момент, в който разбираш, че НЕ СИ
по средата на нищото.

Поглъщаш зелени хълмове
част от които може би ще станеш някой ден,
за да накараш някой друг да осъзнае наличието си.

Изписани на хоризонта картини заобикалят
стените на мястото ти,
но не ги затварят, НЕ СИ зазидан.

Напротив, света е отворен към теб и отварящ очите ти,
стига да нямаш популисткия инат
да се придържаш към правилата.
Аз поддържам изключенията...
и се намирам на точното място.
Там долу са къщите, там - долу е реката,
а аз покачена на камъните
виждам в реални размери просторите оцветени в зелено.

---

Дойдох тук, за да разбера, че мога
Разходих се между тях, за да се убедя, че искам...
да съм неподправена...грешна...
даже погълнала всичко пред себе си,
но все още недовършена.
Скалите ще бъдат почва някой ден, а зелените хълмове

-
Облаците се събират
приканвани от вятъра, който доскоро караше листата
съвсем леко да трепват.
Но са си обещали буря, преди последното си пътуване.

Разпадането е раждане на спонтанния дъжд.
Необходима и чакана смърт.
Колко бързо застанаха над града,
почти безкомпромисно облякоха сянка на сградите
и оставиха слънцето у дома,
да топли стените на небесната къща със своето сияние.

Само аз ли виждам това?

А защо хората бягат?

Не понасям страха.
Съвсем малко и облаците ще проговорят на своя
ням и проникващ език.
Нека вали.
---
Мухата кацна до мен.
Тя има избор в безкрая.
Тя притежава въздуха.
А аз просто вдишвам животоспасявайки.

Прегърнах паметта си
и престанах да й се сърдя.
Защото има място за още...

Мухата е черна, с прозрачни крила...

А хората влизат нашарени, изпълнени с подробности,
с объркани в пейзажа сърца.
Още са малки...
И се движат на групи.

Мухите летят в чистата си свобода
без никой до себе си,
необвързани с привличащи хормони,

свързани само с умението им за Живот над всичко.
ще са острови на сушата,
която е напоена от реката на(от) миналото.
Започвам!

Аз участвам в това и вървя по дългия път...

---

Колко ли време е минало?...
люлката...първите написани думи...
дългите разходки...
лодката на безкрайния сън,
в който изживяваме вълшебството наследено от живота...
или от граничните полета на смъртта...
колко време е минало от първите трепети,
от докосването по детското чело от ръцете на лудостта...
които ме обрекоха.
колко време е минало от първия ти поглед надълбоко в мен,
там където не подозирах, че съществувам...
колко ли път съм избягала от тогава до днес...
колко дълги заблуди, колко ненужни бягства...
колко миражни пристанища...
колко колко?
колко време е минало от въпросите до отговорите...
и дали ли сме си ги изобщо...
колко залеза?
колко дълбоки езера ще съберат сълзите ни на отиване...
а до връщането...
колко...колко ли ни остава?...
за да се признаем истински...
за да се осмеля да ти дам тези думи от мен...
тази която се отрече от всичко
и забрави как да усеща...
теб.

---

                                                               



Събудих се с гръмотевици. Дъжда опипваше прозорците, целуваше ги със студените си устни от сини капки....
Знаех че тази дълга нощ ще свърши и че сутринта топлината на завивките ще се стопи, за да се вдигна, за да бъда отново гола, макар и облечена в дрехи.
Тази непоносима свян към света ме е направила мълчалива, а друг път - раздразнителна. Крещя, имам всички основания, но пак съм осъждана.
Не затова не искам да живея тук. Причината не е в това, през цялото време си критикуван, но това вече е прието и нормално, в границите на безконечния човешки спор.
Сигурно раста, но не неусетно, напротив, усещам го и то толкова силно. Като крайна фаза на метаморфоза, която се отделя от родителското тяло...Но моята метаморфоза тепърва започва - с край?
И няма загадка. Има нещо непримиримо в погледа ми, то е растяло там и е станало различимо и силно...Има някакава безмерна тъга, на която не са й трябвали причини да расте. Имам нужда да управлявам себе си. То е като някакъв експеримент, като някакаво екстремно изпитание- да хванеш собствените си юзди, да подкараш големите им истини и да ги пуснеш по магистралата на чуждите интереси- за да видиш ще издържат ли...или ще спрат...Второто е толкова възможно и близко, винаги достъпна цел е да се провалиш....А аз искам да пътувам далеч.И сама. Искам да съм сама в своя път. И чак сега разбирам момчето,което яхна своите истини и се раздели със привързаността, за да провери себе си.
Съдим хората, но незнаем че скоро поемаме по един и същи път- по различни начини.
Мечтая да отпътувам с колата преди дъжда да завали, да пътувам сама със звуците на музиката(джаз), да усещам дъждовния въздух,след това да виждам капките стичащи се по стъклото, накрая да се прибера сама в своя дом, в своята черупка, да запаля свещите и да се потопя в мисълта за случилото се...След като усети себе си цял, човек изпитва истинската нужда от взаимност...И аз искам да опитам и от нея, по много, искам да пътувам...И ще го направя.
---
Още

и скалата ми се стори най-страшната мъртва душа на света.
астинала над сивия път...
въжето-металното въже и ръката ми -те се спасяваха един друг,
защото допирът все по-рядко им се случваше.
Високо, стръмно. Опасността без своята маска,
зарязала преструвките за предпазливите и вкопчила се
в замаяното тяло, което изпитва живата сила да преодолява.
Металната тръба, скалата, въжето,краката,
небето, отдолу пак далечния път-високо...
А скалата мълчи.
Точехме се, гласовете ни настигаха,
препираха и бързаха напред...
Напред към малката цел,обградена с голямо изпитание.
Имаше нещо адски тъжно в престореното викане на имена,
във тревожните въпроси..."Напред, напреед!".......
Главата ми заслиза по последното стъпало на съзнанието
и когато стигна заключи входната врата,
за да остане само импулсът,който в тия моменти
значи сигурност за душата.И можех да стана скалата -
смъртта вече не плашеше, можех да бъда въжето,
осигуряващо продължение на започнатото, можех да бъда пътя
и да пусна препускащите звуци да се срещнат в странна мелодия...
Можех да бъда светулката сочеща посоката, можех да бъда......
И имаше нещо ужасно тъжно в тази неограничена възможност...
Тъга към която се пристрастяваш,тъга,която сам няма
да си простиш в последствие,тъга,която ще ти пусне
въжен мост - средство за страх,но и единствена възможност
за ...Още.
Думата,която крещиш в най-истинските и първични моменти,
думата,която ще даде...
Разлива се съзнанието по протежението на реката,
шумът приспива всяка мисъл.
Чувствам,че политам...
Чувствам,че ще мога, преминах...
А това е непоправимо.

---

Да се страхуват родените!
---
Километрично дълги погледи
увеличен радиус зеници
Всички гледат през удивителни,
само аз ги маркирам.
Но цветно.
Радикални промени в сълзливо
ежедневие.
Появяват се-
Скачат хищници
и дланта ти налапват
и хапят...
Погълнах устата си
Не мога...Не зяпай!...
Отключи ми затвора си...
ще излъжа решетките
от стомана престорени...
Разбирай ..и питай ме...
върти..и оплитай ме...
Неразумно е.
Свий в ъгъла...
Хвърлям одеждите
нали не са първите...
Крещи ми премеждие
а аз крия посоките
обърквам ти даже и грешките
ще се сърдиш ако поне не опитам
никога не ми се е случвало да крада
а може ли някой със опит мен да задигне?

---


главата гори
във огън свисти
и клетките капят
една по дена
на въглени стават.

главата гори
от мисли без смисъл
от полет
без писта
от кацнал в безвъздушни среди.
самолет...
ката-строфа...
заривам всичко
няма добър ден,
денят не е дошъл
за мен.
а само меки звуци
с твърди частици-във тях
и по между си...

не ме познавай
зарежи ме
заплюй
частта от себе си
останала у мен
и си тръгни.
ти все си тръгваш от сърцето ми
и във леглото ми се връщаш
като стих...
за лека нощ.
---

спиралите увиват тънки ръце...една в друга...другите в една...
студът влиза под кожата.
ставам бяла цялата.
ако можех щях да подпаля мокрите си очи.
ако можех щях да разрежа вътрешността на любимата си играчка,
да я напоя с мен и там да посея
някакво бодливо растение.
да...това щях да направя...
създавам изкуствена почва за неукрепналите си корени....
умирам от страх.
въртя се докато спя...не мърдам докато съм будна.
не смея да вървя напред
не искам да виждам в бъдещето.
няма го него
както всички е отлетяло на юг в лесния свят...
разбирането е толкова досадно...и постоянно присъстващо.
уморително е да знам, че греша...


присъствам на собствените си процеси...
обезщетението отива на страната на врага.
оставам сама...

далече живея от всички блага.

оставам сама.
и оръжия няма...


разкъсвам звезда.
и строшена на прах магистрали си правя...

обичам обичам...и правя любов...със безкрая.

спиралите повличат и мойте ръце...
въртим се и ставам с тях толкова цяла....

---

премълчавайте си докато можете
после пустини оформени
безследно ще изгубите
гласовете, шепотите...
звуците
те ще са вашите спомени,
които вече не могат да извикат
щастието обратно.

слънчевата диря е белега на времето,
а нощта е най-дълбоката му рана...

Никой не може...
Да излекува глаголите от спреженията им,
когато са под влияние на човеците.
все едно да спреш машините.
никой не може да се лиши от нуждите си...
Никой не може
да иска по-малко.
сексът...дори, когато никой не може...
ще останем нишки само, за да се преплитаме
а любовта ще е пъстрия възел
на осмисленото съществуване..
А кой може съществуването без грешки?

---

Черна стая
Черна вода
мястото, където с радост се напивам...до болка.

не помня, не виждах...бях първа за себе си
и бях единствена, пак там - в дълбочина...

едни биха нарекли цялото ми съществуване
парад на разврата...
а то всъщност е събиране на разпаднали се частици.

тъмнината попи болката, която се вози в съня...
те пътуват през мен... и се връщат хиляди пъти.
само аз не навестявам заради задължение който и да е.
който и да ме обича.

ще опипам тялото си някой ден.
и то потънало в белези
само ще е белег
по тялото на света.

--

вече мисля за света
като за стара снимка
която мога да скъсам
щом реша да го спра
----

имаш ли всичко
не можеш да стигнеш
началото
тогава, когато краят
пропада в теб...
----
прегънах на ветрило чувствата,
за да се редуват, да не сеят хаос.
А той отново се ражда, притихнал,
но скоро пак цял...
Умирам...Умираме...
и правим го с жар...

безразлично живеене.
за да оставя мене след себе си....
Никой не може.

сънувам...
и като сън...
за който трябва да забравя.
ще чакаме

Thursday, May 18

comme une image - Look at me!


виждаш ли тези лица?







лолита :)

и още вдъхновяващи


Амира Касар

Сандрин Бонар







Изабел Юпер

осмели се...

осмели се като помрачено небе
след дълги слънчеви дни
да валиш

това откъсване
ще бъде като скок на високо

Светът се готви за буря,
в която да плуваш ще бъде най-важно

Бреговете ми се мокрят вече
чувствам глас на жена,
която ме приканва

сега зелените цветове ми отпускат по малко живот,
но докога ще съм на този сал от думи
скрепен от чуждо доверие и подкрепа
не е ли това пустинята, в която ще се срещнем...накрая?
или това е било неразпознаваемото начало,
пътуването непред е пътуването обратно
какво могат да значат всички трудности...

докога ще разранявам стените си в неговите
ронят се части от мен
буреносни малки облачета готови да обгърнат
всички предмети наоколо

не искам повече вещи наоколо
заменят ме

не разбираш ли
не искам да съм замествана

всъщност изобщо не е лесно
сблъсквам се

Притъмняло е. Ще вали.
Ще е хладно и самотно
Ще е без музика
Ще болят стъпалата
очите ще блестят от дъжда,
ще разговарят надълго и нашироко
с небето, за да си изяснят
какво ще е времето

-
във филма Ана беше дала вместо своя номер, телефона на метеорологичната служба.
"ще превали и прегърми"

да, така ще е
целия свят е подготвен
но не и аз


---


ръката, която няма да поеме никой

нищи бъдещи спомени с лекота
не запаметява допир
подпира се
плава във въздуха
помахва на някое куче
и заспива в джобовете
разрошва косите
гали очите
разранява пръстите
прегръща ме през кръста нощем
къпе се в болни мечтания
заздравява
или отслабва понякога

ръката ми
е моят ням приятел
превеждащ ме през съня
отблъскващ деня
отмахващ с лекота

ръката ми описание на котешко протягане
душата ли опитва ме...опитваме...

Wednesday, May 17

St. light


говоря за светлините в нощта, когато пиша
отблясъци от червени влажни бонбони...
фенерът който ми свети е от света на игрите
сладка ягодова близалка
топъл фосфор нежен разливащ се като невъзможно пламъче
по езика...на тялото?
хората вгледани цял ден в ужасяващият ти кратък етюд
в който нито си знаеш репликите, нито си с подходящ калъф
маскирани се хипнотизираме един друг
и се лекуваме параноично - стряскайки се
ту него, ту нея, ту не издържам това...онова
никой не го е еня за посредника на доброто
за онзи който е загрижен до дъното на безсолния си айран
и не мисли за нищо друго
ангелите?
НЕ така се появяват те...най-малкото не им светят близалки в тъмното.

прибрах се. отключих си.
покатерих с длани коленете си, увесих носле
почивам си...от неизвършени добрини
от нежелаещи нишката хора

те се губят дори и така вкопчени
изгубват пламъчето
дори се оплакват от него
то запалва фитила носещ смъртта
на дните

друго в думите си не бих убила
все пак не пожелавам безсмъртие
никога
не съм способна да постигна целите
но ги виждам...набелязвам с невидим молив

невидима музика неизпълнена песента й остава на сцената вместо нея
значи трябва да се заместя ... значи си търся ... за същата роля???
не...никой не бива по моя начин . и то нощем
недопустимо.
хумаността е като висок праг...направен на точното място
отклонението, а не предела...
падането - вероятността да сгрешиш,
не случайността...

мисля, че е достатъчно късно
не ми е мъчно, че така сама си говоря в тъмното,
не ми е мъчно като го гледам как спи...
да, брат ми...спи...
пази покоя на моето безсъние
моят страж, който пази недоразвитата скрита мисъл

все още ближа, но по-бавно...студено, настръхнало, босо, говорещо вътре, упорстващо
защо се противопоставям на съня? защото мразя механизми
така е...и нека поне за миг изкуството си остане сляпо за външния свят
филмите ще тръгнат към разкриване на декорите - без глупави пояснения от режисьори и не дай си боже актьорите...няма да има анализи ...
живота ми в тези последни мигове тече като субтитри от френски филми

но само технически...тук съм сама...няма какво да ме крие и стопля
все едно и да бях на улицата, светофара или в дъжда пред заключена входна врата
наистина е толкова вън от инстинкта, че се чувствам като бездомен импулс
носещ идея която се съсипва от лошото време...да..само заради него
наистина не е решение да настина така нелепо

-от колко време така?
благодаря, че попита...2-3 години ... не са много...
втежняват почти осезаемо разноцветната костница...така ли се казва онова безлично място от камък, в което лежат непогребаните герои...нали си имат вечния огън
пламъчето, което изпускаме, понеже не можем да си позволим да го имаме след смъртта си

никакви сценарии повече...светя с изтънялата си близалка...
облизвам я все по- бавно...като някой, който иначе би ми станал приятел...държа се добре...понеже ....
- не ми казвай, че има причина!
...добре, прав си...няма...това е. знам си го аз. и преди ми казаха - без концепция накъде?
---
умовете летят много ниско над земята приличат по живота и мислите си на тревата
но са ловки като животни и незабележими като истински чувства
това са те...малки среднощни сияния, които гасят сърцето и му присаждат мярка
- жалко!
...прав си...
ще легна
- до теб може ли?
ако видиш в тъмното червена близалка - аз съм....




(още тъмно)


(още мълчание)



- ти беше.

знам, носиш ми онзи букет - от мрак и сухи листенца
да чувам уханието, да разпознавам не пръстите ти...а това, което е дадено
носи се и диша за да стигне до мен...знам...тръгнал си...знам, не стоиш просто така

разресвам косите на нивите...ароматът от окосена трева е плач...
благоуханието е посечено...разресва вятъра моето откритие и го прави по-дълго и меко
такова, каквото ще го забравя....
парченце от мен е отрязано
а сега и дъжда ме втали до очакване - как ще седна и пиша...не мислех за друго, затова пътувах...затова трябваше да видя безизходицата на другите...за да си впиша уют в собственото видение, да си повярвам, да си измисля навик - как се прибирам, събувам...на бос крак, с уста пълна с топлина и сладка течност как вдишвам
умората замира...става равна и безпосочна...става равна...и е някъде долу
аз се нося ... търся мрака и изсъхналите шептящи листенца...понеже не получавам вече писма и не пиша...понеже всички са в механизма...аз се прибирам - вън от тях - точно едно погалване - през мен - отваряне на всяко капаче, клапа, клепач, кръгче - око.... преглъщането на миг светлина и събуждане...това завладяващо безсъние спящо в бръчката на челото ми, докато съм сред тях...и напомнящо за себе си с всяко ново навлизане...

аз бях


---

Из “Снежен Леопард” (1990)


1.
Върни се у дома от тъмните води
Върни се у дома от урагана
като първокласник с червена
чанта на гърба, върни се
у дома. Обърквайки каквото
бе, объркан.
Дните са като един.
Редове буркани с кръв и слуз.
Важното е да не помниш
Важното е да не помниш тази сутрин
покрай заблестелите води, истинска
като представа!
Някога имаше невинност и наслада!
Някога имаше безразсъдна чистота
Човекът е миг
Човекът е под от пясък в търговска палатка
Човекът пренася малки деца и кънки
нагоре-надолу по хлъзгавите зимни пътища с копнеж
по хладната светлина, върни се у дома.


2.
Съществува отчаяние
толкова силно, че не се вижда: дъх
в студени дни
умора, изоставена мечта
То се слива с кръга на водата,
който държи телата ни в плен
То обсебва нашите спомени и връщания
Неговите описания са в непозната форма
Неговите жертви противостоят
на спасението. Неговият знак е нуждата
То е лишено от жестове
или изписани знаци: миди от малки животинки
инкрустрирани върху варовик.

Съществува отчаяние толкова неизбежно
като леда, бялото проблясващо небе на рибите.

3.
За да унищожим тези, които обичаме
ги превръщаме в марионетки от
Нощен театър. И те се бунтуват!
Ние стоим като клоуни!
Маскирани в съня те приличаха повече
на себе си. Тихо стъпващи котки. Силни,
непокварени. Те ще ни измамят.
Онова, което наричаме време ни мами.
Аз например съм човек
който продължава да се скита нагоре-надолу
в късата добре позната отсечка между блокове
с тежката партитура в чантата и
надигащото се отчаяние от това
да бъда себе си. От невъзможността да бъда
друг. Октомври е, с метален
въздух, метално небе и напъдени
любовници, които крачат в парата на
дъха ни. Гледаме ги,
не бива никога да ги губим отново.


4.
Както в молитва
малкото момиче стои
с протегнати ръце
във водата, и изплува. Така нашите лета
си отиват: в сянката на високи
дървета, и другият бряг в светлина.
Димът от сауната броди чудесен
по склона
Мъгла се носи над водата:
Онзи, когото чакаш, не ще пристигне
Онзи, когото чакаш, пътува другаде
Росата пада, ябълките падат
Момичето все още си играе на брега
както когато бе малко
“Но не виждаш ли? Това съм аз!”
Завалява силно сняг:
Намираме се в непознати дълбини
в недостатъчна светлина, но дори
това, което се вижда е красиво.
Пукнатини, вода. Съдове
от треска и сол.

ТУА ФОРСТРЬОМ

Monday, May 15

обява

тя търси:

корав


твърд

як
жилав
затвърдял
вкокален
втвърден

упорит
непоколебим
неподатлив
непреклонен

издръжлив
несломим
безмилостен




10x 2 Nickolette:)

Sunday, May 14

откъси от "Манифест на канибализма"

"Само канибализмът ни обединява. Социално. Икономически. Философски.
Единственият закон на света. Интересувам се от това, което не е мое. Закона на хората. Закона на канибала."

"Дрехите доминират над истината, един непромокаем слой между вътрешния и външния свят. Американското кино ще ни разкаже играта."

"Никога не сме били кръстени. Живеем с правото да спим. Нашият Христос беше роден в Баия. Или в Белен ду Пата. За себе си никога не признахме раждането на логикката."

"Началото на прогреса е белязано от каталози и телевизори. Всичко е само машини. И кръвопреливане."

"Миграция. Да отлетим от скучните страни. Да избягаме от градската склероза. От консерватизма и умозрителното отегчение."

"Трябва да тръгнем от крайния атеизъм, за да стигнем до идеята за Бога."

"Преди Бразилия да бъде открита от двама португалци, тя беше открила щастието."

Освалдо ди Андраде

сп. Лик, бр. 5 / 2006

Иван Лалич

Ръждясалата игла

Тогава обикнах нощта, обикнах я заради вятъра
Разпреден в тъмните иглички на боровете,
И удрянето на кепениците на прозореца в здравата къща
От която останаха темелите и зелената ръжда на
бурените.

Когато вятърът си отиде, щурците останаха
И дъха на мама, вдясно в тъмнината, благ и кротък,
Потъвах във съня като в сапунена вода,
Бързо и меко, без бразди по повърхнината.

Лета върху рамото на планината, сред шишарките;
На вятъра под мургавата кожа растяха малки кости.
Във къщата зеленоока гости идваха,
А аз обикновено бях изцапан с борова смола.

Есента - това беше градът. Улици леко стръмни
С арка от детски смях помежду къщите.
Малки движения в сянката на големия свят,
Който потреперваше върху нозете от глина.

О, ние бяхме много. Бяхме кротки питомци
На зеления живот, който еднакво ни обичаше
Всички още граждани в пашкул, корабокрушенци,
Сърни и разбойници, меки още като сепии.

А всички бяхме в мрежата, като солена морска жътва,
Която лигаво просветва в прохладната дълбочина.
Едно лято дочаках в ранимия град
С уста пълна със страх, като сдъвкано стъкло.

И тогава намразих нощта, намразих я заради страха
Разпреден в отекването на крачки по улицата
Заради зрялото детинство, издраскано до кръв,
И разлетелите се пера по ръба на черния дъх.

Мисля за онези, които са се родили когато и аз,
Но които сега са дълбоко в смъртта си.
Всички тези кротки питомци на зеления живот,
Които със смъртта си ме надраснаха, неочаквано,
нежелано.

Наистина ли само за миг станаха по-зрели,
Преди да увехнат като макове
Под купища развалини с очи, пълни със страх
И прах, изненадани, защото не са го искали?

Не знам. Но аз останах, да раста нататък
С техните погледи, като с ръждясала игла
Под кожата на тила си; и все пак, бавно,
Пак обикнах нощта и нейните меки звезди.

Останаха и горите, и големия вятър,
Разпреден във игличките на отсечените борове,
Градове руменосиви, във които ще отида,
Мачкайки с влажна длан малко познатия бурен,

И с малко страх между два прешлена на гръбнака;
Остатъкът от чужда смърт, която минава съвсем
близо.
И залюляни мостове в мехурите на далечината,
Накъдето вървя, доста силен, в оредялата редица.


Певец и цар

Ти трябва да бъдеш по-силен; а и моята съдба е
Да издържа и тази песен,
този огън, с който седем пъти се опасвам,

И те гледам във очите, вечно малко разногледи,
Очи, в които просветва и угасва гнева
Като нетраен метал
Във ветровитите дворове на твойте леярни.

И така да те обхождам както дъжда пустинята;
И двамата сме очаровани - ти силният,
аз по-съзнаващият себе си,
И играта продължава с всяка песен

Всяка песен, във която ти жадно разпознаваш
розите
И тънко изкованото злато на вокалите
А аз - смъртта си -

Винаги когато във пространството между две думи
Буди се едно царство, непознато,
Внезапно развълнувано, въоръжено, като мравуняк
От случайна искра пробуден;

Най-сетне, царю мой, безсилни сме и двамата;
В песента, която нас така ни свързва, се възправ,
Едно небе и една опасна земя от нас ненаселена,

А познатите звезди всяка нощ са малко по-далече


Нощен полет

1

Все още вслушвам се в шума на твоя корен,
Дърво черно;
беше насрещен вятър,
Задъхваше се въздухът от музика, земята -
от дъжда,
Нощта бе перфорирана от огън, който се
отдалечаваше,
И времето, което се усмихваше на себе си във
огледалото
Като жена преди любов.
Студено стъбло,
Пътниците спяха в сянката ти, както някога
След мене сякаш и като върху пустинен пясък
Сред пътя, сгърчени от утринна роса,
Която като вар гореше, чиста, върху кожата.
Сам ли бях?
Бавно се придвижваше годината,
Проточена от летните съзвездия там някъде,
Около населената страна на мига,
И равнината кули наводняваше и златни
куполи
На предната черта на хоризонта, още в
тъмнината...

Сам ли бях? Къде бе грешката,
В кое движение, в кой сън, в кое ли
намерение?
В кой вятър? В кой ли огън? И в коя земя?

2

Зора, зора върху моторите!
Виж, тънката червена лава там през
процепа на свода
Е озарила ведрината, тя пресича погледа
на всички спящи
С нажеженото си сечиво;
редът се сменя,
Идват други гласове, непозлатени още,
И вятърът е мускулът на видимия въздух,
Океан висок над птиците, заплашващо пространство.

Още шумиш, дърво черно, не се решаваш
може би
Да изчезнеш и да се изсипеш като пясъка
От бездна в бездна;
и така те помня:
О, везна, която се разколебава
малко преди поражението
На равновесието,
съвършена без моето участие в мярката.

3

Пътниците сред пустинята в зори изтърсиха росата
И пясъка от роклите; укрепнали във въздуха,
Придобили сенки, продължиха пътя.
Гласовете им,
Аз помня, блясваха като вода
В бистро утро.
Знаеха те: пътят им е дълъг,
И продължаваха нататък, вече свикнали с
целта.


Нощес за миг отгоре прелетяхме,
Те бяха още недоспали, още недовършени;
Сега далече са, събуждат се и вслушват се,
И може би са вече преди нас.

Зора с насрещен вятър и без музика;
Така те помня, дърво черно,
Тебе и ония четири англе над четирите
мотора,
Четири ангела измислени, които
Не помнят нищо.


Портокал
на Добриша Цесарич

Земя и огън, въздух и вода
В плътта на плод искрящ и съвършен
Остават в този миг: да бъдеш зрял.

В студения листак кръжи спокойно
Звездната система.
Есен е.
Да бъдеш цялостен
София

търсиш връзката
улицата
пресичаш
хора размери сърца

ветрилото на деня
е неоткриваемо
а в теб - вечният задух

Мийковци

речни камъни
водата минава през пръстите
брега се рони
гущерче нещо гони
дървен мост
тревата и букетите й
в ръцете ти

гледам
напред е все по-високо
все по-зелено
облаците родени
от сутрешната мъгла
люпят сенките си
вече бухнали

набъбнало небе и пак камъни
и пак реки опасващи ивици бряг
мокри ръце
топли погледи

напред е все по-зелено за мен

Friday, May 12

влакови композиции

***
Губя нишката
нищо вече не е събитие
нищо вече не е само случване
вродени нервни импулси
внезапна зависимост
нищо вече не е просто опит
когато потърсиш нишката
в дрешника те поглежда око -
кълбо неоплетена прежда
Нищо не си губил
Никой не те е търсил
Неразговорливи вървим в пътя си
врязваме погледи
сблъскваме неутралните свои
съвести отговорности

...
в бялата хладна баня
къпем се заедно
с едно отворено око
загубили дрехите си
разплетени
бримка по бримка
в годините
съблечени
понеже са мръсни
забравени
понеже сме сънени
загубени
защото не са съществували

отказваме да потърсим

излитаме като светлина
през прозорчето и решетките
оголяли
смълчани
по вятъра
роним листата си
пием виното на нечии устни,
а после щастливи до усамотение
вгледани в пътя си,
който го няма,
който ни търси,
но няма намиране...
загубил ни - нас - своите нишки
лица, капки вода,
есен втресена
в сини вени
влюбени до побъркване
търсещи непотърсеното

о..
кръв в очите
сълзи в шепите
докога
болезнено растене на косите
посегнали
да се завържат
на загубения влак -
човек - вагон
за спящи
и за сънища


Много ме боли
от умора
краката ми се откъсват
този натежал джаз ме хваща за скулите
опъва лицето ми и говори за мен на другите
отпусни се..ще мине ... вечния танц на водата лекува
сякаш не знае
това момиче идващо с влак трябва да върне силите си
когато слиза на гарата започва дъжда
когато той я докосне ще свърши света
с някакво безсмислено движение
той ще я спре
посрещат я ветрове и облаци
не и любов
не и ръце
не и джаз
разглобено тяло
обичащо онези които го даряват със безплътие
които ще си тръгнат, за да се върнат
още по-смислени в живота, още по-олющени
и блестящи и потънали в себе си, за да ги извадиш
някак си
уморихме се
вървяхме пешком твърде дълго
търсихме нещо определено
винаги е така с търсенето
все си разубеден

сега вече съм вкъщи всичко е тъмно
поглъщаща прегръдка за безсилието
усмихвам се лисицата и нейното униние
ще се слеят с въздуха, който затваря очите

колко Я обичам...обичам и другата
белите им кожи живите им думи кръвта им
колкото и тежко да се носим една в друга
колкото и течения да се завърнат
пометат облаците и донесат градоносни сънища
бъдете спокойни
от умората е... от търсенето е...
любими мои....

искам някой да се разходи по тялото ми
всъщност
но той е с друг влак...
на друга гара

и там ще вали щом пристигна
разубеждението ще си търси нов дом

вътрешни малки усмивки


-

а иначе :
Хенри Дейвид Торо

Monday, May 8

В чаша на портокалови резенчета
пия горчиво
второто турско кафе
за деня
небето смени
своя цвят първо в светлата ,
после в тъмната гама
и вятър пое мисълта
гледах брезата как се извива
слухти
наближава ли буря
или аз я усещам
в бяг нещо я стресна
и спря
за да отпивам спокойно
от чашата с портокалови
резенчета
турско кафе
на прага на вечерта
:)

Sunday, May 7

свободно

птиците зелени звънци
бързат да известят

а моята песен
попива в устните и небцето
недоизмислена и
вгорчена

смъквам този камък
обрасъл в тялото ми
снемам
целия крясък
измивам косите си
с тази песен
отмивам очите
от смълчаната съвест
невидяна и непотърсена

птиците пеят
спокойно
възторжено
слънцето ме огрява
научих гласа си да се стаява
сега -
въздъхна за последно някакъв спомен

една птица излетя от шепите му
волно дихание
облякло отново крилете си
ти си част от много стара легенда
изгорена с апокрифните книги,
но магично завзела ума ти.
Краят на кръга е господството над твоето минало и ти ще си спомниш
още невидяното, което няма да ти се стори чудно
Ти си откъснат от другите,а те са свързани с теб.
Няма да знаеш, че ще надминеш себе си, потиснат, подбуден от страх, а той е къща на духове построена с твоите основи...Легендата няма да се пвтори...но и ти не можеш

[-]-[-]-[-]

безизразен
безотговорен
безпосочен

такъв съм аз
в смелостта
и в срама си

не ми отиват
длъжности, а роли
не са ми нужни правила и догми


обезверен
беззвучен
блокирал

такъв съм аз
под дъжда
във съня ти

защото не искам
да ме оставиш без думи -
дори и в смъртта ми
---

танцуват черни чадъри
този мрачен ден долива дъжд
в праха на улиците си
не ме оставяй на прага
на мълчанието си
подай ръцете си бели
да погалят раменете ми
Пеги Лий ще ни пее:)

Saturday, May 6

растат ми спомени
пред очите ти става всичко
и аз не го крия
ти ме направи прозрачна
от трепети и възторзи
от копнеж
по невъзможното

споделеното
сънят,
в който се връща
майския ден с дъжда
и посоките,
за които съветват те
локвите
и котки се промъкват,
за да разпознаят стъпките
на мяукащия джазово любим

един перваз и котешките сънища
ни свързват,
това което сме съзрели
заедно потърсили в намереното -
чувствен стих за взаимността,
дъжда и егото

и всичките науки
тук пред мене да излеят
мъдростта си
аз пак ще се завърна
към "грешката",
която ни отвърза възела
...на самотата

и помня захарта,
но искам ти горчилката
и може повече от всичко да поискам
не говори алчността,
а вдъхновението
под капките на минали вълнения,
но и сред мрака на деня,
от който ми наливаш светлина

все пак слънцето било е в нас,
а то не изоставя плодовете си

през този май цъфтя,
ухае ми на теб дори небето

разтапя се на шоколад следобеда
и нещо ще подпалим да гори
искам да го гледам
макар и да остане само дим...

парченцата

твърде много слънца
обещаващи дни
дните значат щастливо,
но тези лъчи над мен са фалшиви
единствено на луната не се сърдя,
че е лъжкиня, но не понасям двуличието

или

.двуличие
.много
.щастливо. слънца.
.лъчи. дни.
.обещаващи
.значат.
0 луната
.лъжкиня
.не.се.сърдя.
.ненавиждам.
.единствено.
.фалшивите.
.над.мен.

П
пастели
плът
пъзел
планина
понеделник
плавно
път
пламък
полет
пумпал
писък
призрак
правя
песен
прилив
памет
писък
платоничен
порой
палеж
пиянство
помощ
публика
порой
плитко
пълно
порно
пипала
прозорец
помитам
приятел
прокълнат
поля
памук
панама
пара
проза
пазва
пук
паф
пиф
по
приказка
писан
помислен
паваж
посока
пссст
палец
петаче
пиано
пи
па
парченцата

Wednesday, May 3

And she closed her eyes















понякога не те ли събуждаше
черно перо на високопланинска птица
дошло с нощния вятър и писък

понякога не ме ли сънуваше
като заместено зрънце нар между зъбите
като страх на пеперуда
горещина и размах

ти си буря аз - знак
кой кого предвестява?

перото е в стаята
аз до леглото ти

ще се събудиш ли

ще те събудя ли

---


вълнолом на желанията

добиеш ли смелост
ще скочиш


***
вятърът пак търси голи петна
ръце шии глезени

чувствителен студ се подмазва на топлите кожи

загръщам се все повече и все повече чакам
хладният допир успява

април приласкава студено
гъделичка с ръце от червени косъмчета
които игриво дразнят челото

ще дойде автобуса
като майка търпеливо ще ни износи
като спасителен кораб

вън жертви на вятъра
вътре смълчани зародиши

близнаци нямащи нищо общо
но пък разрошени

:)

You are the  inspirator
noise of knowledge no more
come inside

Tuesday, May 2

друг ден

беше забравила всичко
за една сутрин зарастнах
обикнах вдълбания белег
и поблагодарих
на кого трябва да се благодари
че раните се забравят
че изричаш думата извинявай
заровил най-дълбоко
писъка на животното
което остави в капана
безпомощно


---
Sade is the one
после слушах красивото й послание
впивах поглед в плътните устни
наслаждавах се
тя пееше, че не сме страдали напразно
и нищо странно, че й вярвах
защото аз съм любовта и насилието
защото аз съм страха от безсилието
и аз съм слънцето което изгрява навътре
опрощаващо и опростено

Monday, May 1

зеленини залези започващи вечери























"Неосъщественият ангел на света"

Риби под леда

Отлагаме завръщането в прах,
езикът на хората, които страдат,
идваме направо вода в устата.
Тези очи, дълбоко вътре, като тъмни
огледала, настлани със страх.
Далеч от разума, насаме със злите си духове,
колеблив листец,
в нежни страсти потрепват рибите
на разблудната белота.

О, вие дъщери необичани и безгласни,
но така вълшебни, врязвате се
в чистата съвест на водата, а сетне
без родословие тръгвате
по пътя си ловко, сякаш писък
на родилка, с едно кръшно
заглъхване, о водни зверове, сияещи
и неми, и възхитителни, и плашещи.

Дали е вече нощ или тъмната страна
на Месеца? В недрата на такива вирове,
където вършее светът, зъзнейки от
светлината, пречистена от чисти
елементи, мечтае една душа, докато
в тишината на кристално ледената нощ се чуват
кучета от другия край на света.

Приказка за самоубийци

Всичко е прочетено
и написаното преди него:
преди Боговете самоубийците са били вече тук!

Как само са смирени тези предци на безкрая,
нищо на сила не вършат,
тъй както се рушат мостове
в нескрита светлина падат,
трудно ще разберат това мъдреците.

Подобно на оргазма актът на самоубийство
е най-пресметнатият във висините.
Разбирам самоубийците, които може би
накриво са поставили нещата -
като бивши бесни любовници си тръгват,
оставяйки ни сред съблазните на гласовете.

Остров

От години търся остров
за своето тъмно име.
Жадните дни на този забравен
бряг прекарвам с Кавафис
и неговите храбри младежи.

Вечер на една ръка от мен
завесата във полумрака се люлее,
и от морето се донася тихият звук на кораб,
чийто хълбок се белее като рибен,
оставям книгата и голото си тяло
още топло от пясъка, като Божии гласове
се разплискват вълните
в своята привечерна мъдрост.

Цялата наша съдба се опалва
в топлата пепел на едно неясно разбиране.
Всичко е в този миг и извън него,
нищо няма да ни се случи.

Гърло

Личността е само което е
агнешки безпомощно!
Белград си плава!
Вкусен като агне, Белград плава.
Добро момче, Данилов, съвсем добро.
Също като речния пясък, не е сторил никакво зло
на Белград.
Без него жените не са рози, не са дивни зверовете.
Тази снежна виелица в гърлото е осезаема,
ако се гледа със сърцето.
Варварите не са снежни лавини в своята
последна похот.
Варварите са онези, които никога не обикват.


Превод от сръбски:
Мая Ристич, Цветанка Еленкова

Списанието

!

Какво е това метафора и само в литературата ли ни е нужна?
Камелия Иванова

Метафора - пренасящо назоваване от същност към същност, което се изтегля над своята пряка семантика. При това метафората е не просто заместване на едно значение с друго, а осмислена двойственост, осъзнато прехвърляне на качества и атрибути. Например когато човек казва “от дъното на душата си”, придавайки на нематериален обект физично качество, той използва метафора. Душата е мислим феномен, на когото не са присъщи физични характеристики, което означава, че е лишен и от пространствено измерение и граници. Това променя и семанатиката на думата “дъно”. Тя е използвана не в своя пряк, а в косвен смисъл, като този косвен смисъл е изграден на основата и се извежда от прякото значение . Душата не може да бъде възприета чрез нашите сетива, като чашата или цветето. Ако това беше възможно, то тогава ние щяхме да използваме езикови конструкции в техния пряк смисъл. Но кой е вижда душата или кой е успял да усети дъното и? Та тя е обект, който не може да бъде мислим и представен в образи сам по себе си, защото се изплъзва на мисълта и не се показва на сетивата. Тя е чиста същност, която е неосезаема и надмислима. Метафората ни помага, не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваеми.
Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото. Тя ни дава достъп до онези обекти, за които имаме само предчуствие, които едва се виждат, които са извън опита и сетивата. Имануел Кант нарича тази вродена способност на духа аперцепция.
Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Метафората, основавайки се на познати и конкретни неща, като ги съчетава по нов начин, ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност. Тя прави абстрактното достъпно за представата и опознаваемо. За да си представи нещо, човек трябва мислено да го отдели от околното, да го изолира и да го види в неговата самостоятелност. Колкото по- постоянно е присъствието на обекта, в колкото повече отношения влиза той, толкова по- трудно е да бъде отделен и изолиран. За неговото опознаване спомага синкрезисът на метафората, която се ражда от уподобяването му с някакво друго близко на него и познато на човешкия ум отношение. Колкото и векове да си задава човечеството въпроса за това как изглежда Бог, отговорите все се появяват в познати му форми - дали това ще е белобрадият старец, живеещ на небето (в детската представа), или ще е огнен стълб, слязъл над планината (в историческото детство на човечеството), това са все познати от опита образи.
Метафората ни въвежда в света на светлината и поезията. Самата поезия е метафора, която осветява със своята светлина прекрасното. В поезията метафората води съзнанието, по нови, непознати пътеки, възбужда въобръжението, дарявайки го с наслада и познание. Тя утвръждава пълна идентичност на немислими в едно обекти. И в това е поетичната сила - поезията засиява тогава, когато метафората излезе извън конкреността и истинността, родена от опита. Когато, основавайки се на истината, надхвърли нейните граници и отведе въображението извън познатото, извън близкото, извън зримото, осезаемото, мислимото. Метафорите, изграждащи нови картини, даващи нови переспективи, водят до въздигането на Аз-а и до неговото развитие.
Излизайки от мрака на пещерата, човек навлиза в горите и полетата, за да се превърне във “върховен законодател на природата” (И. Кант). За да обхване всичко и сам да бъде всичко “Аз-ът - това е всичко” - казва Фихте и ако обърнем своя взор към поезията, ще видим, че това е една безкрайна поетична истина. Там Аз-ът е неизчерпаем извор на светлина и сенки, на красота и болка, на символ и познание, на мъдрост и послания, на радост и съмнения. Извор на всичкото и събиращ всичкото. Даряващ живот и пръскащ тъмнина. Познаващ и познаваем - отново с помощта на метафората.
И ако допълним Фихте, Аз-ът и метафората са всичко.

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO