Monday, March 27

daylight


всичко лае пее смее се рови завива пътуват самите улици разгорещени от температурата на стъпалата които ако и да няма защо бързат
ние не
ние се носим нещо ни води си мислим пак весел лай и друг някакъв нервен на куче което мята уши от терасата пак се смеем на дрехите всякакви всъщност а никакви хората търсят нещо за себе си смеем се нещо по тялото нещо за всеки ден а пак се лепват на "официалното"

никакви реклами не ни заблуждават
само баничката с боза е запазила своето очарование и онзи руски акцент ни запита къде сме се изгубили защо не минаваме не си хапваме най-вкусните банички
с някаква тягост й обясняваме че сме отдалечени от мястото за незадължително бързо или просто хранене

не мирясваме цял следобед телата ни се разхождат ние сме все в същия разговор твърде приятен за да сменяме темата
аз и алекс все пак...дует в затоплящото се време
усмихнатото момченце ми предложи веднъж закономерно веднъж му отказвам
а после ме среща и всичко важи и пак отначало дим насред улицата доста набързо
смеем се на остарялото бяло кученце което дреме на прага зад зелена ограда а вътре от онези градински статуи за добро настроение усмихната гъсеница и някакъв еднометров скитник който не предизвиква никаква гузна съвест и опровергава чувството за реалност

после някакъв странен ни подава нещо което трябва да се опита и о ние ще го опитаме

слънцето е заляло къщите и едно зелено църковно кубе после камбаните пеят някъде зад гърба ни когато крачим а зад нас уморените сенки ще дойде в зелено нашето оживление

сладък и задушлив дим пътува към гърлата ни ето така ще дойде пролетта като през възпалено гърло свежия полъх на нещо добро...

точно сред не знам колко дървета в шума седнали върху якето ми толкова зелено и саможертвено така стоим гледаме долу пътния възел и разплитащите се на различни посоки коли и мотори които ръмжат алекс само това и чака

обмисляме план за чист хоризонт с гледка към магистралата движат се те се движат и в това е цялото удоволствие в техния видим устрем да стигнат до някъде

тогава си тръгваме
усмихнати
успокоени

ВСЕКИ БЯГА СЛЕД ЛУДОСТТА СИ


Всеки бяга след лудостта си
с перфектно завързана вратовръзка.
Кой след жените
кой след бара
кой след чашката
кой след поезията
кой след най-лудия на земята -
самия себе си.

Всеки има по една неприлична балерина
която бясно му танцува степ в мозъка.
Зала за карнавал,
където всички се провикват: "Ура!"
Където птичките летят,
а госпожиците гушват
първия преминал.
Игра на карти, на която печелиш възбуда,
но губиш сърцето си.

Всеки има един нов ден,
заключен с ключ в последната му мечта,
където има една нощ, изпълнена с любов,
и един лимон, изпълнен с удивление.
Където земята е рай
и всяка дума е молба
за вечно благосъстояние.

Всеки бяга след лудостта си
с ококорени от терор очи,
но с перфектно лъснати обувки...
Кой след къща
кой след някоя известна личност
кой след футбола
кой след някой роман
кой след най-лудия на земята -
самия себе си.

Джузепе д'Амброзио Анджелило

В превод на Юлияна Радулова

Sunday, March 26

еmpty

abandon


по неразтворените страници
впит аромат на мастило трудно ще бъде разлистването

без лицемерие

бял лист
срещу
бялото в мислите
успокоение
анонимност
на откровението
по пътя
към истината
случва се дори на мен

***

Светлина на дъждовна утрин, пребеляла в лицата на прозорците

прокапват думите помежду ни
в пепелявата дъждовна утрин

в тези мигове се стаяваш съблякъл сам себе си, прогизнал от влажните дни
нескончаемите скиталци обезсмислящи времето

изгубени
между реда,
осветен от деня и онзи тъмен, отгоре му,

който връхлита плътта и раздвижва рано ръката ти


написваш го

лягаш потресен, умислен,
сумтейки...


премисляш началото

разпиляно по края

по ръбовете на светлината

по пътя към Слънцето

мeжду бездомни и нехайни -
поръбени от собствената си потайност
в отворен кръг на ъгъла смълчани
обвити в сънища и шепот


Въртете се
проливни кръгли дъждове


Чие недоумение наводнява мислите ми всяка сутрин

***
нежелание неподвижно
дишам за мен
умирам за мен


не достигам прохода
обитавам тунела
към пропаст

бездихание без притоци на надежда
неподвижно
сме оширявали
най-реалния
 от страховете ни
че се задушаваме
с примката
на стоежа си



Saturday, March 25













прекъсната улица
сън във ремонт
блуждая в тъмното
търся път извън мен

Сен Джон Перс

Никой не усеща по-голяма сигурност, отколкото възлюбената в своя сън


***
2 -


О, сърце самотно на мъжа! И таз, която спи на лявото ми рамо, знае ли на бляна цялата дълбочина?
Царува самота и мрак сред безконечното ми мъжко пладне...Ала за възлюбената има извор тъй потаен като някой извор на самото морско дъно, там, където шепа златоносен пясък лекичко помръдва...

Страст, ще си отидеш ти, тогава бих познал оголеното женско чело. Нежен женски аромат мъжът усеща, нежна е жената в ноктите на разума...
О, скитнически дух, загнезден в нас, ще ни покажеш ли онези брегове, покрай които ти вървиш, и ако имаш нужда от благоволение, ще ни посочиш ли и гъвкавата женска шия чак до нас протегната.

И таз, която с моя дъх се слива и с голямо безрасъдство в моето лице изсвирва тънко, тя пред мен разкрива дългата бразда на прелестта си - от смирените устни до челото на индийско божество и ми отдава тя лицето си невидимо като обратната страна на бледата луна.

...
За мене ти си обещанието Източно и то ще бъде удържано във морето, ти си странност, въплътена във платното и веленовите страници на бляна, ти потрепваш с реята по онзи лък огромен на небето розово като барбун. И още повече дори - платното ти си сведено до същността си, до една идея - целомъдреното умозаключение за точната повърхност и за формата на всички корабни платна...

***

...Но става дума за човека!
И кога накрая ще се заговори
за самия него?
Дали ще се намери някой,
който глас да извиси?
Защото става дума за човека,
за цялостното му присъствие.
И ето че зениците
се разширяват
при вида на най-потайните
морета,
вътрешните.
Да бързаме! Да бързаме!
За него, за човека
да свидетелстваме!

Сен Джон Перс

Friday, March 24

20


III
Двадесет години

Назидателни гласове - в изгнание...Физическата наивност - горчиво смирена...Адажио. Ах!
Тоя безкраен юношески егоизъм и усърден оптимизъм: колко много цветя по света това лято!
Умиращи песни и форми..Хор - за упокой на безсилието и пустотата! Хор от стъклени нощни мелодии...Наистина нервите скоро ще се разкъсат.

IV

Все още си обладан от изкушенията на Свети Антоний.
Лудориите на подрязаното усърдие, тиковете на детинската горделивост, унинието и ужасът. Но ти ще се заемеш с тази работа: всички хармонични и архитектурни възможности ще кръжат край твоето обиталище.
Същества - съвършени и неочаквани - ще се предлагат за твоите експерименти.
В твоето обкръжение мечтателно ще нахлуе любопитството на древната тълпа и ленивото великолепие. Твоята памет и чувства само ще дават храна на импулсите за творчество.
А светът, какво ще стане с тоя свят, когато ти си отидеш? Във всеки случай - нищо от днешния облик.

Артюр рембо
"Младост"

ruminant

опустели стълбища
ситни листа
са единствените свидетели

все още голите
дървета
пестят сенките си

Отдавна никой не е минавал.

-
още малко трябва да се каже
празнините няма да бъдат запълнени,
а подменени с ново мълчание
между нас
песните и мелодиите
запомнени
в ритъма на нощта

друг полъх и стон
нов глас и спомен
избуяли сезони
в обещанието
ще се превърнат
...в Пролет

леката дреха ще бъде съблечена
всяка следа от боязън - заличена

-
събудени рано
връхчета
млада трева
се протягат
към пръстите ми

-
въпросът е...след всичко
влизаш ли в следващия ден
разбираш ли
следващия знак
Ощипване по реалността
с отправена реплика
поздрав и отговор
усмивка за непознат

някак не вярвам, че се движа
изобщо, че реагирам
трудностите се увеличават
погледа става мътен от слънцето
плувнало право в ириса

Monday, March 20

вече въздухът не ухае така
на зима
и минало

Въздуха е мeк и ефирен
носи се в невидим танц
с мен
над водата - къщите полята...
аз, ти...

Душите ни се превръщат в равнини.

докато си го мисля
ми обясняваш за
алгоритми

ние сме ритъма на нещата...
***

Sunday, March 19

Писмо от Будапеща

trippin


I’m a little pea
I love the sky the trees
I’m a teeny tiny little ant
Checking out this and that
I am nothing
So you have nothing to hide
And I’m a pacifist
So I can fuck your shit up
Oh yeah I’m small

Pea
red hot chili peppers


Не веднъж, когато се прибирам с тролей не ми взимат пари за билет. Не ме виждат.
По едно време взех да си мисля, че влизайки в 2ката ставам невидима. Ставаше ми малко мъчно, наистина само малко.
После разбрах, че да се търси хубавата страна на нещата няма смисъл...Понеже хубавата страна на нещата изниква като неочакван хоризонт, от онези,
които другите не съзират и винаги вярват, че той им предстои...Ами!
И така връщах се отново...Всичко посиняваше в кадъра, някак виновно, някак остаряващо във вечер...Улици, завои, строежи, момичета,
които ми се плезят докато ги снимам от бавния тромав тролей; прашните прозорци, задъненото с пушек небе...уморени хора завтечени към последното свободно място...
Стоя права в края и гледам как човекът в BMWто изнервен да кара бавно зад нас ме снима с някакъв телефон...И продължавам...
Толкова ми е тихо с цялата музика в мен, пазила съм си тишина за тези последни 20 минути, в които ще попадна в плаващия съд сини линии нови сини линии...
цели мрачни картини сега прежълтяват листата им и ме карат да се усмихвам заради всичко, което подминах...
Да, понякога наистина съм прозрачна...

Wednesday, March 15

Faithless


М.З.Шагал. Прогулка. 1917


*
Don't go
I didn't know you'd be here, and I wasn't meant to come.
I'd be sitting watching TV if there was anything decent on,
if I'd missed the taxi or found nothing good to wear.
But for some uncertain reason, some strange uncertain reason,
this is how it all it all began.
(Why go?) Why go, (when you could stay awhile)?
(Why go?) Why go, (when you could stay awhile)?
If I made some coffee, would you sit and talk some more?
I know words are usually pointless when you've used them all before.
The way your smile fills the room --
Stay awhile. Kick off your shoes. Don't go. Please stay. --
It always happened this way.
(Why go?) Why go, (when you could stay awhile)?
(Why go?) Why go, (when you could stay awhile)?
The way your smile fills the room --
Stay awhile. What's there to lose? --
The way you laugh, when I say, Don't go. Please stay.
Why go? Why go, when you could stay awhile?
Why go? Why go, when you could stay awhile,
when you could stay with me tonight?
Tonight?

Tuesday, March 14

Sage Francis


Song Title: Different
Written By: Sage Francis
Produced By: Sixtoo

"Nothing at last is sacred. Oh how the great have fallen. What have I done to myself? It's been way too long!"

We need to reacquaint. Things are different now, I ain't the same man I was.
Hi, how are you doing? I'm new and improved with even less to lose.
A collector's edition version of a virgin drink ordering cocktale teller
Gone way wrong...to the point of no rerun.

Over the edge and burned out before I even got my shine.
Holding my head in pure doubt.
Out of insight. Out of mind-
ful things to shout or rhyme about.

Yeah, I know I was supposed to change the world and all,
But it looks like the world got to me first.
If you can't beat em, join 'em...
Then hurt the team by beating yourself.

I'm different...in a different way. The only thing that stays the same is change.
While people claim their states, I state my claims.
Sage Francis made a name for himself. For the record my mother calls me Paul,
Which was my father's middle name, but Ray
Stepped in and raised me. It's crazy, but this is a game I play

called "Shut the fuck uuuuuuup!"

Don't bother calling me at all because I'm not answering.
Is that a voice-mail-bomb-threat or a broken promise I'm mishandling?
Gambling away my money issues, somebody owes me big bucks.
My career depends on explosive vacuums sucking me in and blowing me up.

Poetry struck a nerve in the listenership. Spoken word then got 'em all interested.
Now I don't have to serve ice cream to little kids, I serve emcees who think they're rippin' it,
And poets who think they're somehow significant. Meanwhile both are loud and ignorant,
And don't know how to speak to a crowd in an intimate environment.

I am different in a different way. The only thing that stays the same is change.
While people claim their states, I state my claims.
I'm a quiet natured player who outwardly hates the game. I shake what I got, which is a jingly pocket.
I do my mini-market research and make noise for myself when I walk quick.

I talk with authority while I question it.
When I ask, "Who am I?" I'm left guessing,
But if you're a poor man's version of ANYTHING
It is your self-perception.

Growing up in a microscopic town prepared me well for this petrii dish,
Where talk is invisible to the eye and they hate the guy they're speaking with.
I'm a real vegetarian: No chicken...not even fish.
I'm a real underground rapper: My tape quality sucks, my records are warped and my CD skips.

Lady Luck is a greedy bitch with itchy palms and a case of the gimmes.
I've got an outtie if she's got an inny, I'll clean her pipes and then sweep her chimney.
The beat that's in me is polyrhythmic. You're only 60 heart beats per minute.
A human second-hand-me-down-to-earth-guy who will thriftshop-lift his hiphop.

I may be getting too big for my britches, but I paid my dues when the cost was climbing.
If I burn too many bridges I'll never get off of this awful island.
As long as I've been rhyming, they only started listening,
Because for a while they didn't like how I wouldn't smoke the pot that I was pissin' in.

Plus I had no dead homies to pour out the liquor I don't drink.
You can flash your shiny objects in front of my eyes and I won't blink.
I'm motherfucking different. Oooohhhh yyyeeeaaahhhh...
I'm motherfucking different. Oooohhhh yyyeeeaaahhhh...

Monday, March 13

Нора Юга


Нора Юга е сред най-ярките представители на съвременната румънска литература. Авторка е на десетки поетични и есеистични книги, превежда от немски език модерните философи и писатели на XX век, сред които Хесе, Кафка, Томас Ман.



Моето име е Дугият

Не знам защо на конгреси, на симпозиуми, на срещи, които събират хората по интереси, непременно чувстваме необходимостта всички да се пъхнем под един чадър. Да си изберем една обща тема, в чиито очертания сме задължени да се движим, с един лозунг, под който да дефилираме. Кой набелязва темата за дискусия и кой определя належащия проблем? Под всеки етикет се крие един вид уравниловка, а аз си мечтая за едно събрание-събиране подобно на новогодишните празненства в студентските ми години, когато всеки носеше не това, което е поискал домакинът, а каквото най.много обичаше и умееше да приготвя най-добре. Би ми харесало да слушам как един поет говори за фадо, друг за терена на английските стадиони, друг за вятърните мелници, друг за мълчанието на дюните. Мисля, че така бихме научили повече един за друг, бихме се сближили повече и глобалното село...о, бях забравила, че се намирам в глобалното село и говоря за него. Ползването на стипендии в Германия през последните години ми даде възможността да се движа свободно и да вдъхвам жадно първите озонови слоеве глобално село. За мен глобалното село не е научно-фантастично пространство, както може би се струва на онези, които никога не са напускали нашата благословена родина. Щедростта на Запада – инициативите и тяхното практическо приложение – винаги започва от финансовите къщи и всички добри намерения, милването по главата и потупването по рамото са романтични проявления на политическите стратегии – следователно, повтарям, щедростта на Запада, който разтваря широко врати пред нас, също действа селективно, според ума и дрехите на гостите: толкова на руснаците, толкова на унгарците, толкова на българите, на румънците...Различията в статута се забелязват в честотата на преводите от един или друг език, в издателския интерес спряло една или друга литература. Отвъд този най-явен праг съществуват и други подземни води, които насочват количеството симпатия, което привлича към себе си индивидът, представител на дадена култура – тъй като в крайна сметка рецепцията се осъществява глобално; недостатъците се превръщат в качества на всички и при това положение не бива да се учудваме, че се говори не за отделни държави, а за Изток и Запад. Самотата на писателя в глобалното село, понеже за това говорим, идва от изострянето на усещането, че „Аз съм другият”, което не се чувстваше преди това съжителство, преди това опознаване. Става въпрос не толкова за примирението или възмущението на бедния роднина, а най-вече за дълбоката болка на човека, който не може да се изрази на местния си език и си дава сметка, че другите го смятат за глупав, макар самият той да знае, че е много по-умен от тях. Тук обаче нямам предвид английския, френския, португалския или патагонския език, а езика на нашата национална, етническа, индивидуална, наречете я, както искате, същност, която се интегрира трудно или никак в глобалната същност. Това лято, в едно кафене – намирах се в едно от онези състояния на оптимизъм, които ме обземат понякога – споделих с един приятел от Германия своето убеждение, че приликите между Изтока и Запада са скачени съдове, в които поезията на единия може да достигне до нивото на другия, за мен са може би най-силният аргумент, че спасението е възможно. Че кадемът се е прихванал! А моя германски приятел:”Santa simplicitas”, ти на кой свят живееш? Тук никой не се интересува какво прави другият. Мислиш си, че има предпочитание към руснаците, унгарците, американците или французите? Всеки явен интерес се диктува от политиката.Може да се каже, че политиката създава света и светът й се подчинява. Той е като река, която постоянно разширява разстоянието между бреговете си, но същевременно остава в техен плен. Тече привидно спокойно и пази в равновесие колебанието между повърхността и дъното, налагани от синусоида на вълните, като се повтаря постоянно. И историята се повтаря, ето една сентенция, която срещаме в езиците на всички народи. Прехвърчат искри и когато говорим на един и същи език. Живеем в свят, завладян от ужаса. 11 септември. Афганистан. Ирак. Кюрди. Чеченци...Осетия, човешко унижение, осакатени тела, пожари, опустошения – в името на властта, на печалбата, на свободата на животното в нас – тези безспирни оргазми на престъплението по всички меридиани на земното кълбо... Чувствам се съвсем объркана.

Четем книги. Пишем книги. Книгите съхраняват паметта на човечеството. Стремим се да не забравяме, за да не повтаряме грешките. Напразно проповядваме. В книгите си не преставаме да възстановяваме трасетата на смъртта, възкресяваме всичко – от жертвените олтари до крематориумите в концлагерите, заточенията, касапските куки, на които виси човешко месо, бетонните стени, през които моето съзнание не може да стигне до твоето и за чието събаряне трудно намираме достатъчно начини. Говоря за света, за историята, за големите координати на времето и пространството, две наложени ни измерения, които ни смазват, а нашия разбунтуван разум – разумът винаги се бунтува, нали така?- се мъчи да се освободи, но постоянно е принуждаван да се завърне в майчиното лоно. Защо бедният се интересува какво яде богатият? Защо богатият не се интересува какво яде бедният? Защо франкфуртския издател не се интересува как ухае парфюмът в книгата на Нора Юга, да кажем. Франкфуртския издател иска изчерпателен доклад за диктатурата в Pумъния по параграфи: опашките, студът, мракът, информаторите, цензурата, култът към личността, националният карцер, нощта, картите с отбелязаните места за преминаване на Дунава към Югославия, разстрелите. Защо франкфуртският издател избира книгите от Изток според тежестта на политическия елемент и не се интересува, олеле, поне малко, от отчаяната тишина, която нощем се крие в лабиринта от криви огледала на лунапарка, след като посетителите си тръгнат. Нима в очите на западния читател единствената заслуга на унгарския, българския или румънски писател е, че са жертви? Когато на Запад някой ме хвали, аз се чувствам същевременно обидена, защото ги интересува не аз, не индивидуалната, а глобалната ми същност. Започвам да се страхувам от глобалното село така, както се страхувам от политиката.

Западната литература, литература на хората с освободено съзнание, на онези, които пренебрегват комплексите, които вярват, че волята и разумът могат да преобразят света, е много по-ангажирана. Това е литература писана от homo politicus за друг homo politicus. Смятам, че всяка продължителна настоятелност, всяко прекомерно натискане на един и същ педал размива съдържанието и ограничава зоната на вътрешното вглъбяване. То е сигнал за тревога, че сме застинали в проекция. Прекалената намеса на политическия елемент в литературата ме изпълва със загриженост и безпокойство. Политическата доминация е тиранична дори и в най-демократичните си форми. По-страшно е, че политиката се превръща в еталон, в неконвертируема валута, които се налагат при оценка на литературното произведение, и то най-често в ущърб на естетическата му стойност. От морална повеля, от дълбока необходимост за човешката съпричастност, тя често се превръща в лесен трамплин за осъществяване на личните амбиции. Тъжно е да установиш колко източноевропейски писатели, въпреки своята посредственост и пълна липса на оригиналност, са ухажвани в западните среди заради коректното представяне на политическото „comme il faut”. Мисля си и за комичното несъответствие между търсенето и предлагането, сякаш някой горе ни се присмива. Когато Западът иска от нас политика, младата източноевропейска литература е до голяма степен аполитизирана. Отдавна премина онзи етап, когато поетите искаха да разкъсат булото на действителността, когато Мариус Робеску говореше за зажаднелия за реалност дух и Рихард Вагнер отчетливо задаваше въпроса „Какво е действителността?” По онова време действителността беше мумия, затворена в шарена кутия. Известно е, че забранения достъп ни подтиква да разбием вратите. След 1989г. Повярвахме, че сме навлезли в нова епоха. Но странно защо мумията без капак вече не ни интересува. Видимата действителност, най-вече обществено-политическата, все по-малко привлича младия източно-европейски писател. Дали защото вече не среща съпротива или защото не си заслужава усилието? Интересно е, че и западноевропейската млада поезия не е разкъсвана от политически апетити, нещо повече, не проявява интерес към каквото и да било съдържание, предпочита да си играе.

Нещо се носи във въздуха, някакъв мирис на отвращение, някакъв вкус на пресищане. Не заради това, което налагат така наречените обществено-морални благопожелания, политически стратегии, икономически императиви или бог знае какви други съображения, ще се роди онова райско пространство, в което ще можем да се срещнем, помиришем и вкусим. Смятам, че едва когато притеснението, че „Аз съм другият” се замени с гордостта, че „Аз съм другият” – разбира, се не в провинциалния смисъл на израза „няма да продадем страната си” – утопията ще се преметне три пъти през глава и ще се превърне в реалност. Аз бих поискала от потомците си да написах върху надгробната ми плоча (камък, паметник?) „Е pur si muove!”



***
Понякога беше вторник

как можеш да съществуваш
когато раят ти е прерязан на две
и бреговете му стоят един срещу друг
като вражески армии
искам да пиша сега
докато мозъкът кърви
тази писалка се равнява на бога
не искам да изчакам да се утаи утайката
не искам да изчакам да се издигна на повърхността
да достигна необходимото разстояние
откъдето се вижда по-ясно
бедствието и неговите останки
ето аз съм нещастна картонена кутия
от която са извадили обувките
и са поставили капака й на място
идва отнякъде някакъв непознат
иска да ми продаде ножове с намаление
аз опипвам щитовидната си жлеза и чувствам
непреодолимо влечение
момиче съвсем момиче беше
онова бяло видение
ектоплазма, която говореше по телефона
после челния удар на деня
когато телефонът изчезваше
с номера и с всичко
и се скриваше в някаква гора
сред червените
като сигнални светлини гъби
действителността ми се разкъса
изпод нея се показа муцуна на кон
самотен бегач без жокей
който продължава своя бяг до края
да бъдеш съвестен
да пренебрегваш дори болката
за да изпълниш задълженията си
понякога беше вторник
понякога беше сряда
тогава се покачваше живакът в термометъра
искаше ми се да сторя нещо перверзно
да изпразня думите си
в нечие мъжко ухо
до оргазъм
но всичко което беше възможно
сега е едно голямо прогорено петно
останало на калъфката
след като си заспала със запалена цигара
ако остана сама
като онази котка чиято кръв изтича
сред дърветата невиждана от никого
ще имам преимуществото на достойно унижение
счупен прозорец върху който някой
е залепил пергамент
ето пуша пуша като луда
преоткрих рисковете си
по-млада съм от върбова клонка
на цветница
виждам истината виждам стъклената ваза
в която водата е пресъхнала
трябва да гримирам
клепачите и скулите
смачканата торба по чието дъно
са останали ивици боя
трябва да се срещна
с някакви възрастни господа
да премина с жаждата си
през тяхното сушаво лято
идват сенките като ризи
чужди на нощта
идват сенките като черни влакове
от двете страни на насипа
млади мъртъвци тяхното чисто безразличие
заличава всяко обещание
сега когато вече няма алтернатива
когато пръстенът е изгубил камъка си
не се обръщам към нито една стихосбирка
не ме изкушава дори
кражбата на някой стих
това е моята гордост
загръщам се с нея
под бетонния стълб
скован и студен
през който течението преминава
без да го докосва
***


1. всяка сутрин огледалото
ми показва друго лице
това съм аз
от другата страна
идва сърната и се отърква о мен
вече нямам листа имам телефон
така може да започне поемата
като кръстословица като ребус
така в мозъка ти се ражда баобабът

2. "тук и сега
в най-безполезната провинция"
възлите на това въже трябва да се развържат
да го удължим
както разплиташ черна коса
в някоя коледна нощ
вино, тежко като дреха

3. страхът в обувките и ръкавиците
страхът в шкафовете
тялото обесено на закачалката
моят послушен страх
на всеки три квадратчета
играта на дама се топи като захарен памук
бог е създал света
за да не може да постави нищо на място

4. помниш ли стълбището любима
и бръшляна и останалите аксесоари
и телевизора с душа
на изоставено дете
и тишината на онзи акведукт
в който се преобличат водите на река йордан
само една кибритена кутия
само една безопасна игла
и си възвърнала куража си

5. постоянно шляпам във врявата
че съм останала там
където маковете и момините сълзи
са свикнали със забравата
както дланта оставя водата
да изтече между пръстите
между мен и гласа ми
бяла пауза

6. някой реагира враждебно
срещу това кубче лед
което се топи на слънцето
изкарах ви от търпение с моето звънене
отправям пожелания за здраве
очаквам провинцията
чираците идваха с калъпите си
подковаваха ме учеха ме да ходя

7.изкачи се на деветия етаж
и чуваш как небето скърца
къде остана моя любов
и не промълвява дума
в скобата в която е задрямал(а)

8. светкавица
ослепителна раната на кучето
което възстановява равновесието ми
думите поглъщат мислите
както аз ям този пъпеш
в пет часа следобед
с напълно ясно съзнание
лениво преминават дните жълти автобуси
от една спирка към друга
гумите се изтриват и стават гальовни
така настъпва тишината
в един старчески дом
бивша жена кърми бивш лебед
днес удуших една зелена птица

прокажен аскет на някакъв път в Италия
окото ти разрязва буцата сол
колко малко е съкровището на големия изкусител
колко малка молитвата на инстинкта


днес удуших една зелена птица
днес пръстът ми получи бяло петънце
минават дълги месеци с просълзени саламандри

но оставете веднъж завинаги
нощната стража
това е само едно дете което пее


сп. ''Съвременник''

ladybug

Кафето ме изпи бавно
облиза ръбовете на чашата си
и свърши

Кофеинът тържествува
Достига оргазъм в моето тяло,
но аз не усещам
мислите ми действат като морфин
Предавам се на непривичното успокоение
Упоена съм от сутринта, която между впрочем
е по-мъдра от вечерта

1979 Smashing Pumpkins
и си мисля
smash my head my love you are my lovin` wall You are my All

Криза

какво е това?
Ставането в 7...в света на обноските,
защитените научни трудове,
неразказани сънща,
застраховки "живот"
Хората, които се усмихват един на друг са непознати за мен
Смятат ме за още несъбудила се.
Това е кризата...Изпадането навътре
в убеждението, че си тъжно начало,
че не ти е позволено да танцуваш, а дъха ти се разплаща
с отрицания и несъстоятелни отговори
Неотстъпчивост - това е кризата,
непрозрачност, НЕрАЗлИчИмОСТ на стремежите и Не-стремежите

Кризата проличава, когато в магазин продавачка се опитва да обяснява
разлика между ските - "Ето, това са ски за добри скиори,а ето тези - за лоши!"
Всъщност не съществува разграничение с друга цел, то се появява, за да се
разпредели стоката, времето, благата, постиженията и Не-постиженията,
излишното и нужното...


Това е Криза - когато те отглеждат и култивират, когато те подхранват,
за да ускорят растежа ти...То е безсмислено, то е насилствено
То е животът на цвете - зависим, несамостоен,
безпомощна нужда от въздух и светлина -
преди да бъдеш откъснат без смисъл... за украшение...




хотел II


Струпвания на случайности...
Ще ти се стори ли странно, че прекарах три дни в хотел на име Тамплиер?
Едва ли!
Ще ти се стори ли странно, че разлятото ми тяло за първи път бе потопено
във вана пълна с гореща светло-зелена вода...съвсем само, съзерцателно
гърдите искат да се повдигнат, за да гледат мокрите колене, потъващи и повдигащи се съвсем бавно...
Едва забележима и все пак присъстваща...
Ще ти се стори ли странно, че една снежинка ще полети завинаги над облаците,
за да разбере, че вече не е песъчинка - отломък от загрубяла и суха земя?
Струвам ли ти се странно сред цялата белота?
Сигурно.
Но всичко това е случайно...Аз никога нищо не съм целила, прикрепям се за случая като малка подробност...
Никой няма да ме запомни.
Напускам този хотел, този свят...
Ще се усмихвам отгоре. Пусни хвърчилото на мисълта си...да го срещна в пътя си,
да се усмихна в теб

Wednesday, March 8

unpoetry

навътре в плътта си
нещо да кажа
от близо на моята кожа
спотаеното е толкова много
макар мълчанието
да предизвиква рани
извиквам
нещо трябва да споделя,
докато няма загрижени,
нито заслушани
и всички са разпиляни
на някъде

Днес света натежа
под снега
черните клони чертаят
хаотично картини
В безплодния свят
белотата се ражда,
която ще ни отхвърли,
както и да го стори

Защо?

По нас сняг не се задържа,
не ни прави
крайпътно красиви
естествено тъжни
Не ни разкрасява
почти прахообразен скрежец
се изплъзва, разтапя и ръси земята...

Нищо не ни е изваяло още
Ние се движим

И докато аз дълбая по мен,
докато създавам скривалище
Кой се движи към мен,
към това рамо
по-бяло от безпосочие

Потърси обръщането към някого
Издълбай по-дълбоко
и прегръщай останалото
Точно така,
прегърни раните си.

Точно там
обясни им потайностите

Виковете на едно тяло
се равняват сега
с мълчанието на едно дърво.


Днес света натежа
Този сняг няма да се стопи
тази нощ
Колко старателно трябва да очертае
покривите, первазите,
нощните лампи, сградите,
улиците, бордюрите,
в далечината хълмове
и небесата над хълмовете
и планините над всичко
Докато не изчезнат ръбовете

Тъга на овала,
белота приближаваща бреговете ти...
Не се отдръпвай
Излекувай раните си.
***


дълбини, в които
нещата се лутат
хората бъркат
глътката въздух
с дръпка тютюн
хората, които ни водят
са се довели до лудост,
преднамерена грубост,
грозно като ругатня
от устните ти...

В дълбините
на своите пориви
страдайте вместо мен
удавени в дим, ярост и крясъци...
Съвестта е бавна болест
осигурява своето спускате
към дъното на телата...
когато в дълбините
боли те
на кого първо казваш?
или ускоряваш
пришпорваш
истерии, огън, насилие
Кога в дълбините
гори те
липсата на съзнание?
До къде стига,
кажи, докъде стига
пожара?
***

Не мога да мисля повече.
Повече са от мен.
А аз съм сякаш
по-малко от една...
Наистина, някаква половина
спря да ме обитава...
частта от мен, което не издържа и тръгва,
която пътува скришом
от позиция "мъртва на място"
Не се насълзявам.
Не се владея.
просто оставам студена в себе си

Играя в студена пиеса.
Сто пъти се повтаря
една и съща реплика
и никой не забелязва,
не озвучава смисъла
Ултра звук, това което
е извън възприятието,
извън превода на значението.
Всяко мое усещане
е ултра звук
на планетата Вакуум
никой не чува достатъчно.

Говоря, замлъквам,
отронвам понякога...
и толкова вятър...
изливам се -
топъл дъжд от небесната купа
над сухите погледи,
които се свеждат надолу изплашени

Тази пиеса се състои
цяла вечност
На същото мраморно стълбище
в посока към зимата,
все надолу...

Фигурата и фабулата са ледени
непроменни...
репликата - една и съща
винаги.
Създал ме е звук
по-мощен от нищото...
това поне
със сигурност..

Sinead


SINEAD O'CONNOR
Black Coffee

I'm feelin' mighty lonesome,
haven't slept a wink
I walk the floor and watch
the door and in between
I drink black coffee
Love's hand me down broom
I'll never know a Sunday
In this weekday room
I'm talkin' to the shadows
One o'clock till four
And Lord, how slow
the moments go
When all I do is pour
black coffee
Since the blues caught my eye
I'm hangin'out on Monday
my Sunday dreams to dry
Now a man is born to go a lovin'
A woman's born to weep and fret
To stay at home and
tend her over
And drown het past regrets
in coffee and cigarettes!
I'm moanin' all the mornin'
And mournin' all the night
And in between it's nicotine
And not much heart to fight
black coffee
Feelin'low as the ground
It's drivin' me crazy
This waiting for my baby
To maybe come around

SINEAD O'CONNOR
All Apologies
(K. Cobain)

What else should I be
All apologies
What else should I say
Everyone is gay
What else could I write
I don't have the right
What else should I be
All apologies
In the sun
In the sun I feel as one
In the sun
In the sun
I'm married
Buried
Buried
I wish I was like you
Easily amused
Find my nest of salt
Everything's my fault
I'll take all the blame
Aqua sea-foam shame
Sunburn with freezer-burn
Choking on the ashes of her enemy
In the sun
In the sun I feel as one
In the sun
In the sun
I'm married
Buried
Buried
All in all is all we all are
All in all is all we all are
All in all is all we all are
All in all is all we all are
All in all is all we all are
All in all is all we all are

Sunday, March 5

2 bro`

bro`то пак ме инспирира
10x to ya del a.k.a. naze:)
***
студа сякаш ме упреква, сякаш се притиска и ме кара да шептя тихо, навътре, да ме стопля някакъв собствен глас, свикнал на несправедливостите през зимата...
говоря за онова, което ме кара да започвам мрачно дните си, да крия пръсти в ръкавите, да ги подавам после влажни и изстинали...да не поздравявам никого и да оставам сама...
вървя по тези сиви завои вече няколко месеца...изкачвам се много високо над града...но знаеш ли, мъглата също се издига, вселява се в някоя тайна мисъл и я пълни...пълни я докато не ме събуди сред някакви хора, в други стаи, по стълбите към някаква зала...
те не разбират колко ми е студено...те не разбират кой си говори с мен и защо се крия сама в дланите си...
просто не спирам шепота...студа въздиша моето име, а аз шепна в себе си своята ненавист...
тези мисли ще се стопят като мъгла в първите пролетни дни...тогава няма да шепна, тогава ще дишам...и ще мога да ти подам ръка "здравей" ще ти кажа...и като ме погледнеш ще бъде топло и пак ще се усмихнем на нещо глупаво... ще премине и тази зима..после отново ще съшием щастието си с лъчи и ароматен дим...със запретнати ръкави И никакъв сняг по лицата ни...само слънце и топли отблясъци
малко по малко...ще дойде лятото.

Saturday, March 4

Николай Райнов
МИСТИКА И БЕЗВЕРИЕ
(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.
Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.
Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за...

Като зеница свих се, твърде късно
Към този свиреп блясък пригодена,
И, вече на земята, жаркото си чело
Прислоних на ръката.
След това
Моето име се разпадна по-бързо
От нежната плът в гъста горчивина.
Забравила съм да броя, дишам
И се обръщам. Бях празнина,
Бях тъмен облак на своето движение. Така
Дочаках влажното докосване на мокра глина,
Което изпълни ме безстрастно, както водата
Нечия следа върху напуснатия пясък.

И сега какво знаеш за мен? Само нещо
За краткото желание да надживея себе си,
Само едно движение, може би плач, и форма,
Запечатана без намерение, във бързина.
И как да ти кажа, че съществува
Място, където по-реална от гласа съм,
Който желае да ме пороби, по-силна
От светлината, във която ти ме виждаш?
Мислиш ли, че ме познаваш? Докосни
Свободно това рамо: мен ме няма.

А моето докосване по-леко е: ето
Вече не си онзи отпреди малко. Знам те,
Горя на твойто рамо, преди огъня.
Преди пепелта, и преди и след всичко.

иван лалич

Friday, March 3

there 4 you






Vexation of spirit is a waste of time
Negative thinking, don't you waste your thoughts
Verbal conflict is a waste of word
Physical conflict is a waste of flesh
People will always be who they want
And that's what really makes the world go round
Unconditional love is scarce
("Till shiloh I shall not forsake thee")
Now and forever more
Forever more, forever more...
YEAH!


You see, you gave precious life to me
So I live my life for you...You...
You see, you've always been there for me
And so i'll be there for you...You...
You see, you've always had faith in me
And so i'll have faith in you...You...
You've always been there for me
And so i'll be there for you...You...

Hey!
You've always been good to me
Even when i'm not good to myself
You've always been fair to me
Even when i'm not fair to myself
You've always done right by me
So I will do right by you...You...
("Till shiloh I shall not forsake thee")
You've always been there for me, mama
So i'll be there for you, papa
You've always been fair to me, brother
And so i'll be fair to you, sister
You've always had faith in me
And so i'll have faith in you...You..

You've always been good to me
You've always been to kind to me
You've always stood up for me
You've always been there for me
You've always been...oooooh
You've always been...oooooh
You always did care for me...yeh
You always did share with me...yeh
You always been true to me
And so i'll be true to you...

Damian Marley

Thursday, March 2

накрая се завих със зеленото одеало!













на чисто

ей, така...на чисто пред себе си, без ново начало
възможен е чист път
възможен е тих ден
възможен е краят

пиша, за да съм на чисто със себе си.
за да ми е чисто после
за да бъда извън мръсните помисли
и точно там вътре
в неясните изречения и свършеци
да оправдавам стъпките си
по-стъпките си
едва ли някой би ме последвал
това е ненужно объркване

нещата говорят отвътре в мен
но понякога не искат да се удържат

думите тичат в дъжда
и после ми хвърлят мръсните си дрехи,
за да ги изпера, за да ги направя пак бели
и от бялото те да измислят смисъл
винаги
всичко
ако не от калта
започва от бялото

дори птиците.
питай ги.

пиша, за да си спомня птиците
за да мисля за полета
не за ново начало
в шумни непредсказуеми дни
обещаващи хиляди висини
такива съществуват само, ако мислиш наум за тях...

изговорено всичко е измъчена истина
недовършена истина
затова пиша.
за да съм на чисто
пред себе си
знаейки, че друг път няма,
че ново начало не ми се предлага...
възможни са тишината и думите
възможен е краят.

аз просто ще отмия калта
и пак ще ги пусна в дъжда...

а после много тихи прозрачни минути
в мен...

mart

Гал` ме зарадва с това:)

just another day and nothings any good

King Of Sorrow

I'm crying everyone's tears

And there inside our private war
I died the night before
And all of these remnants of joy and disaster
What am I suppose to do

I want to cook you a soup that warms your soul
But nothing would change, nothing would change at all
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder if this grief will ever let me go
I feel like I am the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I suppose I could just walk away
Will I disappoint my future if I stay
It's just a day that brings it all about
Just another day and nothing's any good

The DJ's playing the same song
I have so much to do
I have to carry on
I wonder will this grief ever be gone
Will it ever go
I'm the king of sorrow, yeah
The king of sorrow

I'm crying everyone's tears
I have already paid for all my future sins
There's nothing anyone
Can say to take this away
It's just another day and nothing's any good

I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow
I'm the king of sorrow, yeah
King of sorrow

Дори тя ме разбира. Всички, които пеят за себе си ме разбират.
Дали понякога искат да върнат сънищата си...за да кажат нещо на някого, когато не са успели, да върнат сънищата си, за да излязат от телата си ... да се случат отново в сънищата.

Дни на неведение и тъга. Дни, които нищо не преброяват, толкова мои, колкото и ничии...
Когато си онази прашинка оставена...да избърше сама себе си...или на вятъра...да бъде отвлечена без контрол на посоката

Средата...Къде е тя...

Тялото задлъжнява
Добавя ненужно
и заболява от своята
пропускливост
Кога го оставих?

Когато заживяваш отдалечен
не искаш ли една сцена
с дълбоки сини декори
зад теб
и нито следа от съдбата ти
Само Ти
само твоите пламъци
обхванали
бдящите и спасените
Само Твоя глас
намерил Откровението
Когато си толкова сам
срещу студения вятър
не искаш ли
искрената топлина на Вселената?

защо не задържах тази тъга по-далеч от мен
нетърпението й ме повеждаше
гласа й трепереше
и аз й отварях
приказвах й в студените нощи
за себе си и тя ме взе за приятел

с колко малко хора съм близка
така, както с нея...
дори се съмнявам, че съм приемала
друг вместо нея...
тя е незаменима

тази тъга буди доверие,
но с това доверие и всеки въпрос
и с всеки отговор нови мрачни догадки
и с всяко осветляване
нов безпорядък

и изгарянията

когато я спасих от бяла смърт
поех я в прегръдката си
почувствах се толкова объркана
и измамена...почувствах се като
нищожна тресчица хвърлена на езика на пламъка

тогава я чух да шепне нещо за мен на някого...
на кого ме е доверявала...това не съм разбрала.
издала ме е. само най-близък приятел е способен да го направи.
самотата ми е тъга в най-висша степен...толкова животворна,
толкова заразна и болестотворна, толкова горчива и неутоляваща
тя е моето единствено дело в живота ми...краткия, несполучлив и увяхващ...
за нея се грижа...от нея получавам напътствия, а после я крия...за дълго време
я крия в усмивката си, в движенията, в любовта ми към Него и Нея...
любя се с нея, движа се с нея, рисуваме двете, но тя крие ръцете си...
пътуваме в един и същи сън.

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO