Wednesday, November 30

black treez all around

видях коминочистач
едно дете от спирката ми помаха
и май това беше
другото са изгубени неща
и оплаквания за тях
ксерокопия на мисли
разказ за Мънк, който не знаел
какво е смъртта,
затова се признал за виновен
и други интересни факти
с художествено значение по-скоро
изобщо защо не отидем да обработваме земята
вместо да чакаме да срещнем коминочистач
или хлапе да ни се усмихне
какво чакаме без стремежи

не искам срещи в пустинята
и разговори за изгубеното
искам да видя плодове,
трева, дървета навсякъде
някъде да се вкореня ли искам??!!
и да благодаря на ръцете си затова

Tuesday, November 29

lyrics . . .

Take my life
Time has been wishing the knife
I don t recognise
People I care for

Take my dreams
Childish and weak at the seams
Please don t analyse
Please just be there for me

The things that I know
Nobody told me
The seeds that are sown
They still control me
There s a liar in my head
There s a thief upon my bed
And the strangest thing
Is I cannot got my eyes open

Take my hand
Lead me to some peaceful land
That I cannot find
Inside my head

Wake me with love
It s all I need
But in all this time
Still no one said ...

If I had not asked
Would you have told me
If you call this love
Why don t you hold me

There s a liar in my head
There s a thief upon my bed
And the strangest thing
Is I cannot get my eyes open

Give me something I can hold
Give me something to believe in
I am frightened for my soul please, please
Make love to me, send love through me
Heal me with your crime
The only one who ever knew me
We ve wasted so much time
So much time

Aceyalon - dispell this spell

A masterpiece in every sense of the word, Acey poured his entire heart and soul into one of the most awe-inspiring albums ever made A Book of Human Language [Aceyalone]

Music please...

You want to know the reason
You want to know the reason
The reason is we gotta have those guidelines
I'ma break the guidelines
I'ma move the barriers
I'ma cross over the barricade
And we gotta have balance
The reason is balance
The reason is everything gotta be weighed out and smoothed out
And be in perfect harmony wit' each other
You know want I'm saying
The energy gotta be there
You know what I'm saying
The reason is the hurt
The reason is the hold
The walls, the windows, they got eyes, they got ears
The jabberwocky, the test of the manhood
We got the grandfather clock
We gotta have time
We gotta have the reason
We gotta know the march
We gotta know about the faces, face the faces
We gotta have the hunt, the hunter has to die, the hunted has to die
So we have the thief in the night
We gotta have the thief
The reason is the thief
The reason is it's all human language
It's all human language
It's for you, it's for him, it's for her, it's for all of us
It's human language
That's the reason
You wanna know the reason
That's the reason

okay listen up gentlemen
veterans vitamins specimen Letterman
tell a friend pedalin'
amphetamine medicine Medalin
hematology skeleton trojan velatin
reverend see no evil since Solomon
origin motherland
must I begin babbling?
amphibian oblivion
i'm livin' the life of ten men following a mannequin that leads you
straight into a brick wall you shall fall like Berlin
you believe in oppression lesson learnin' Zen
gatherin melanin oxygen
wonder if this never could truly never be comprehended
i bled so sick when down to a mic and a pen
it's the greatest show on earth

the audience is manipulated by the benevolence kind (?????)
poison keen justify recollect sunken boisterous wallow
devoted dominate vanity vanguard assimilation
accusation aggression stolen light picture convexity contrast
prepare aware
humanize imitate overpower initiate
dispell this spell
transgression transcend transmission
lurking avarice secluded passe mundane fleeced
dim obscure evangelistic prophet
evoke revoke dominion legend load
flamboyant judgemental swift vex sex decadence and solitude

maybe i should warn you before i storm on you some more
disarm you and reform you
don't wanna harm you or alarm you
but nobody's leavin' here till they stop breathin' and choke
ever since i was a child teethin' and able to speak i spoke heathen
under this tent's the greatest show ever seen ever heard
from the evergreen to the neverland ranch you never dreamed
but you slept and i witnessed it
it's over your head it's way outta your grasp now
you're outta weed outta cash outta gas and you're outta style
outta place and you're outta line and you're outta touch and you're outta
and you're outta turn outta tune and you're outta wind
and you're one outta ten who must be outta their goddamn minds
i'm outta reach i'm outta you're element out of the ordinary outta sight
i'm a outsider
it's outta my hands i'm outta this world on the mic
and this is the greatest show on earth

Aceyalone sends his wishes to all the frightful night out on the (????)
under the stars electric traveling bazarre/bizarre packed w/laughter
how far do you have to go to see the half-man amphibian show
sarcasm at it's best but of course the exhibit's droppin' right into your
neighbourhood parking lot structure
colorful gleamin' beamin' neon ferris wheel
the kid in all of us fool
you want a ticket what is magic a woman being sawed in half
and live to talk about it you'll see her spine gyrate
we'll have a gypsy read your palm and tell your fate
we'll have the great bandini's opening act a spoon bender
he'll do his thing kid shook his coat and he dropped a fork
ta da!

it's a concrete forest of course it is of course it is
the lamp posts are the oak trees the street tops are the streams
the natives all stay inside their huts until that bright sun beams
then slowly they crept out to get some air
some argued some screamed some beamed some slept
som re-tatched some wept some hobbled some betrayed
some planted some begged some parted others laughed
some paniced some breathed some movement by the trees
somebody some magical logical something in the loom
some whom shall i say someone is watching every step you take
some doom is waiting for you in the shed
some thought some book some other's point of view
some bled some bland some music by the band
some danced some stood some drunk some (?plight/plotted?)
some plant some growth some joint some exotic
some gather in the end and they bought the farm
some dared some (?apple?) some charm some scared
some hands around your neck some place some (?scapel?)
some trouble some fallin' from beginnin' to end
but never could understand
the greatest show on earth

it's the greatest show that's ever been
it's the greatest show you've ever seen

We all hurt sometimes. Don't we?
We all get hurt sometimes. Don't we?
We all laugh sometimes. Don't we?
We often pass the time. Don't we?
We all get mad sometimes. Don't we?
We all can flash at times. Can't we?
Have some piece of mind?
Don't we need to seize the time? Don't we?
Life is FUCKED up
But it can be
Some people just lucked up
Because they can see
The shit is chaotic in disguise
Guns and narcotics for or demise
And don't forget the lies
They pump you with
I rise to the occasion without a scratch or abrasion
Just a hop, skip, and jump
Away from a rock hit and a drunk
No loitering here
Aye y'all can't hang out after dark here
Excuse me sir but you can't park here!
I mean tell your dogs that they can't bark here
I mean the world is moving baby
But you gotta just Hold on
But Sometimes you can't just hold on
You gotta just let it go
Let, let, let, let, let it go


От вчера знам: времето се смени за мен, преобърнах ден с нощ и не запомних сънищата си, не им понесе светлината.
Пиша това с една цел - да докажа, че не се връщам назад...Да призная сега, когато още никой не ми задава въпроси, да съдя себе си в този момент е невъзможно, защото преодолявам една стена, в която прекърших ценното за мен, в мен...Посветих повече от допустимото, там, където то ще остане, за да изстине, до вледеняване, за да се разтопи - като първи сняг в шепата на дете...
Пред мен няма нищо, освен потвърдени или изпуснати думи. Зад мен - кадри/на себеотричане, на взаимоползване, на събличане, на "вървя пеш рано сутрин, питайки се, защо, откъде се прибирам", премълчавайки в мен, защо още съм тяло и трябва да го разбирам - чрез него - болезнено....
Рано сутрин е. Още тъмно...а аз знам, че сега нямам посока, че твърдя затова каква съм само в мислите и никой не би се почувствал замесен, ако сама аз не го вплитам в причините
Грешка. Самовнушение. Влияя на себе си повече отколкото на който и да е друг. Пожелавам си разбиране, на което малко са способни. Не бързам, когато всяко действие изисква динамика
Задръстени са ми дихателните пътища - емоционално
Докосвам се с въздуха сякаш, но не завися от него.
Говоря напрегнато, заобикалям собствените въпроси,
загърбвам всяко решение, слушам музиката, докато не усетя ръцете й да ме променят.
Ще спра...Ще довърша реда....Ще му кажа....колко много е искал да съм сама, как ме доведе до тази пропаст с неизменна усмивка, упорство, без да ми стори нищо, с пълно незнание аз коя съм и това, че НИЩО не свеждам до заключение, а само се вплитам във невероятното и случващото се като нишка...с цвят неутрален, без който не се забелязва промяна, в това как са изтъкани нещата
Аз съм в иреалното, заоблачено с аромат на зима БЕЗВРЕМИЕ и отдавна не бях търсила, и отдавна бях свикнала да отлагам, подкрепена от най-унизителното търпение...потискайки нуждата ми да стена, сгушена между стените на мрака, тихо мислейки за мелодия и пригласяйки на тишината...сложно е...
Исках само докосване истински. исках разкритие, умисъл, да се дописваме...
Много сбърках. живях с очакване. съвсем сама. по-зависима от всякога, пристрастена без да зная, защо ми харесва...С този вкус на устните, който забравих с годините, с него искам да започна и целувам отново, да пия още, да впивам язвително, устремена от думите
Времето е пречупеният гръбнак на Реалността, която дочака само това от мен - отричането

Monday, November 28

не помня дали съм го поствала ...

Вървя ограбен път
Защо да спирам
когато няма
да го срещна
няма да възникна

скършен риск във крепостта от спомени
с обмислен стон дарявам всичките излъгани
и пак съм сън
трошащ се из основи
и пак без сън
неспособността ме моли...

недейте да корите
твърдата свенливост
това, което притежавам:
една илюзия - че се разбирам
един възторг - че ме отричат

Прекъснатата пълнота на чувства
обуславя слабостта ми, безпосочието...
Един тигел разкъсан
пилее същността ми -
панталонът на безплътието ми се е износил

Поглъщащи очи признават името ми
развързани коси - искреността ми
вързах на опашки,
невинност, плоскост, възрастта която някак си не проличава -
високите огради на виновност, която си стоварих...

И мисля пишейки и вливам си безсрочие...
Кога порастват спомени,
кога превръщам се във корени?

Пътят и вървежа са времето, в което
съдя и се моля,
вливам неразбирането
и му ставам истина, която никой няма да догони


в плен съм
но не бягам
мълча като идиот
за да не се разпознавам
сред другите
които каквото и да казват
все няма значение
ето...колко си приличаме пленените
замислите ни за бягство
са замисъл за скриване от някого
и вместо всичко потъваме във показност

Кръгли кораби

кръгли кораби има ли?
има ли "плувам към теб"
или водовъртежът ти
се усилва към центъра мен
няма значение накъде е течението

"забравяте,че се намирате
във вихрите на бурите!!!"

и когато се докоснем
водата властно ще проникне
до нашето откъсване

кръгли кораби има ли
за да се спуснат по водните улеи
дори да се разпаднат на трески
спасителните лодки и останалото
заради нуждата да се хванем за клечица
преди да издъхнем и да се спасим...

Saturday, November 26

Галина Николова

"Твърде много мълчим. Той - вслушанн в себе си, аз - вслушана в него(Погрешна стратегия, драга.Любовта е война, погрешните стратегически решения предхождат пораженията. Както и да е. Това - само в скоби.) Мълчанието се превръща в ритуал, в който всеки доизмисля по малко другия, за да може да живее с него в отсъствието. Той ме измисля такава, каквато няма да му липсвам. Аз - такъв, какъвто го сънувам често. И двамата мислим любовта през нещо предишно - добро, лошо, мъртво и погребано или живо и люто, в паметта, като трън, знам ли.
Всеки мисли сам, без другия. Затова казвам любовта, а не любовта ни.

Една нощ го напусках. Докато той спеше, душата ми покара крака, заякнаха бързо. Колебаех се, вслушана в равномерното му дишане. Тогава ме попари гняв - как може да спи, след като ми е казал такива неща? Как някой може да заспи върху огромната купчина думи, още живи, мърдат неспокойните им крайници, сгърчените им тела в конвулсии, как? Тръгнаха пълзешком във всички посоки, задърпаха ме. Толкова многокрака душата не я подозирах. Почти успяла, той се пробужда. Не достатъчно, за да види (грозна гледка - тя плаче), но достатъчно, за да прегърне, да промърмори студено ли ти е, ръката, която придърпва одеялото, завива...Сепват се краката, застиват на място, изтръпват, обръщат се кръгом...

пак го направи.


Той помни колкото му изнася, аз...Твърде много подробности, най-вече думи, но също и жестове, от които може да ти прегори сърцето. Той се присмива на това. Нарича го самовъзпитана, зле маскирана склонност към мазохизъм. Аз наричам обратното липса на ухо или око, което да ти е отворено към другия. Въпреки това му завиждам.
Искам да мога като него"

мислили са върху една жена и са живели с различната, не са го разбрали, не са знаели колко много можем да си приличаме, как можем да го изпишем пълно със съвпадения и в същото време толкова далеч една от друга, далеч от него, далеч от света на хората. толкова далеч, че са вниквали в него, докосвайки за свидетелство облаците, парчета от листи, понякога дори оставяйки след себе си думи...за кого ли...за себе си ли...за тези които не можем да забравим, за тези, които съдим в ума си и допускаме в къщата си, в къщата на сърцето, най-лесно запалимото....от какво ли...от самия допир...със ставащото, неставащото, съществува ли тогава и къде е погребана логиката...за бога...за твоя или за моя...
какво значение има кога си бил сам този кактус в корема си. само това се чудя.
тя е невероятното ми желание да кажа всичко
затова го е написала :

"Да бъда с тебе или да не бъда с теб е мярката на моето време.
Знам любовта е : тревогата и облекчението да чуя гласа ти, очакването и споменът, ужасът да живея занапред.
Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии.
Има една улица, по която не смея да мина.
Вече ме обкръжават войските, ордите.
(Тази стая не съществува, тя не я е видяла.)
Името на една жена ме издава.
Боли ме една жена в цялото тяло."

p.s. Боли ме един мъж в цялото тяло."

отговор на Писмото

още една случайност, без изобщо да съм си вярвала, че някои ще се занимава с моите сантименти и състояния...по-скоро мислех за лекарска помощ, отколкото че някой ще тръгне да ме разбира.
нали се сещаш...достатъчно апатия съм събрала, за да затворя кръга, но не искам...затова кръга сам дойде да ме пита ще го затварям ли, или не.
и аз казах не.
и той се съгласи.
какво е да съм в теб?
измислям си сънища от толкова време искам но не знам с кой влак влизам но нямаше даже прозорци да разбера от колко време я няма светлината и всичко е всичко е ужасните ЧУВСТВА които просто не спират да нахлуват и напускат ... не ми дават да направя нищо друго, освен да ги пускам на въздух.
това е.
искам много да съм там където се разхождаш, знаеш ли.
и също искам да....но не мога да го кажа
камъните и ливадата
и бялата пейка
и същите облаци
каквито искам да видя
на фона на всичко...и времето
изобщо да няма значение чисто пространство за звезди думи без обяснения
всичко - са много малко неща, които ми липсват.
чудя се, ако се върнеш и ме видиш случайно някога ще познаеш ли в каква топлина е обляно съзнанието ми...колко малко е длъжно да споделя света и как трудно го прави...без т.. (не се четеш)
изобщо контрастите в небето си говориха с мен тази вечер...а цял ден се разхождах с Ели, цяла нощ се заливахме от смях, вместо със сълзи(тях си ги преглътнахме по обясними причини, просто пихме бира, дявол я взел липсата, която изпитваме една без друга) не знам...нишките се прекъсват, но в природата им е да са преплетени...
затова всичко е шарено и там при теб, и тук при мен, и навсякъде...навсякъде може да бъде всяко едно място в даден миг на вдъхновение всички точки на планетата се сливат в една и това е то. това е то всичко е там.
в теб или мен
дали имат значение хилядите листи в милиардите книги, които са си всъщност бели в името на естетиката...която не е наше хрумване
истината е наше хрумване
идеите ми са видения отражение на очи и думи на думите ми в очите ти някога и тези които просто ще видиш докато мълчим ... през времето
моля се за чисто пространство....
знам една алея дълга колкото света, вървейки по нея е винаги есен
знам едно място, там ти се присънва пролет и се будиш по първи петли - излекуван

Tuesday, November 22

Patti Smith lyrics

We do not eat
flower of creation.
We do not eat,
eat anything at all.
Love is, love was, love is a manifestation.
I'm waiting for a contact to call.
Love's war. Love's cruel.
Love's pretty, love's pretty cruel tonight.
I'm waiting here to refuel.
I'm gonna make contact tonight.
Love in my heart.
The night to exploit.
Twenty-five stories over Detroit,
and there's more
up there, up there, up there.

stoned in space. zeus. christ. it has always been rock and so it is and so it shall be. within the context of neo rock we must open up our eyes and seize and rend the veil of smoke which man calls order. pollution is a necessary result of the inability of man to reform and transform waste.
the transformation of waste
the transformation of waste
the transformation of waste
the transformation of waste is perhaps the oldest pre-occupation of man. man being the chosen alloy, he must be reconnected—via shit, at all cost. inherent with(in) us is the dream of the task of the alchemist to create from the clay of man. and to re-create from excretion of man pure and then soft and then solid gold.

all must not be art. some art we must disintegrate.
positive (anarchy must exist.)

november has come

ей сега като вървях насам ...
и валеше сняг. наистина като онзи дребен снежец с едва оформени и различими снежинки.
гледах нагоре и една влезе в окото ми.
помислих си, че ще стана изведнъж зла и студена.
аз не мога да се разтопя, едва ли...
ужасно ми е студено...макар да обичам това самотно вървене.
и престанах да мисля за малкото си любови.
това страшно ли е?
без парашут се приземих от мястото на безтегловност тук - където всичко има име и цена...и аз трябва да ги зная...
да наизустя хиляди неща и да бъда "себе си" колко отвратително изтъркано звучи това себе си, което ненавиждам и бих ползвала за стръв...само риба да бе останала...
речно студено ми е.
водата носи камъни. те се утаяват някак в мен.
нямам отговор на "защо"
За нищо нямам отговор.
само знам, че има моменти в които съм като пухче от памукова нива отлетяло с юлския вятър далеч.
а друг път тежа повече от теглото си. повече от всичко.
една луна, на която няма нито живот, нито вода, нито каквито и да било признаци за нещо...
но се усмихвам...на теб:)


от сутринта някакъв черно-бял филтър се спусна над всичко
Бавно започнах да се обличам - цвят след цвят, обръщах се
с унес и после сякаш ключе на механична кутийка с мелодия
се въртеше някъде там на гърба ми...около какво се въртях,
какво пееше в мен? Само знам, че приемах да се повтори...
още веднъж.поне още веднъж да ме измъкне от безусловния
тъп ритъм я-де-не - с-та-ва-не - бър-за-не
С нов пулс се движа навън
и настъпвам леда,
плъзгам се по огледалните улици
надолу нагоре наклонени
И се питах къде ли съм тръгнала в този замръзнал град, в този
стъклен ден на ноември...колко много от тях не намесвам в живота си
Непознатите се тълпят, препускат в коридорите между сняг лед
тротоари виещи се особено
Колко различен път е това. Колко различен е този път.
Как се усмихвам в себе си
Черно-бял блед леден е въздухът и мъглата протегнала
своите длани безкрайни ...
като някакъв звън вървежът ехти - стъпки - спомен- за мен
Колко самотност събрана в лявата ми страна, в празния
топъл джоб плахо отпускам ръката си...
заговорих студът, но той уплашен отмина
това е историята :)

Sunday, November 20

Джузепе Унгерети


Нямам желание
да се потапям
във кълбо
от улици

Такава умора
на раменете ми

Оставете ме така
в ъгъл
и забравено

не чувстваш
освен топлината добра

Аз съм
с четирите
от дима
на огнището



На никое
на земята
не мога
да се задомя

При всеки
който срещам
се чувствам
на което
бях вече

И се откроявам винаги

Превод: Теменуга Захариева

Thursday, November 17


Ришард Криницки - МАГНЕТИЧНА ТОЧКА


пътуването може да бъде търсене на себе си,
да бъде бягство от себе си или да има характер
на покаяние и наказание.
Болеслав Мичински, Пътувания до преизподните


как възниква, от падане? от падане
на колене? прималяло от страх или приведено
в смирение? от прекъсната фраза,
търсеща милост - или милост даряваща?
от доверчивата вяра? от подозрителната вярност?
и срещу кого,
срещу какво се надига,
срещу кого изтичва, стихът? надеждата?

или страхът от сбъдване?

1967; 1980

* * *

и зиме, когато стадото от преспи прииждаше с внезапен пристъп
от счупено стъкло,
и лeтe, когато клепките на плодове се склапяха над цветовете
(пороят плисваше стремглаво сякаш се срутваха стени)

пътуването продължаваше като пропадане от мост: без-
крайно, макар и хванато в съня и разписанието на фрази,

които не би могъл да изречеш.

* * *

гол, събуден внезапно на опашка за хляб,
внезапно гол в храма на урок по религия,
в четвърти клас на урок по това, че земята е кръгла,
събуден внезапно на непозната гара

събуден внезапно,
за да се лутам?

да вървя

* * *

Да отхлупиш за морето клепача на потъналата лодка.
В подземията на детството
през процепите на забравени слова,
да разсечеш с мъждива факла възела на здрача. Неясни в изказа си,
да отминеш пясъчните дюни на очи.

Докато уловен в кавички, в чужд сън, на кожата в затворническото
в кръвотечението на въздуха или пустинните пера на чуждосвоите
подобно лодка на клепач, на моята планета, как да разнищя тази кожа,
как да развържа този поглед.
Най-много има ни в разделите.

Препълнена от тишина, когато пълна с тишина помагаш да узрее взора,
зора розовогърда, с благодатна пот бе пълна тази голяма нощ, утрина
бе тя и утро.
В двуустните клепачи, в двуоките виелици на земята
трептяха безлюдните гледци на пътя.
По шлейфените копия от дим. Вълкът и облакът отново

се побратимиха.

* * *

моето царство не е от тази енория
царството ми инвалидство е от друго бягство
от раните на бягството съм син на принудително пътуване
по безпътството на пътищата си разпъвам шатри
око на горък полунощен плач
око в безсъние среднощно
оченце в главата на глада оченце в главата на потеря

настръхнала е срещу мен треската на всякоя врата
и призракът на гледката

на границата на умората при тебе да заспя
при теб оголена до шепот и до поглед

на стръмнината на умората при тебе да заспя
при теб оголена до сетните очи


Навлизаш все по-дълбоко в тези отворени врати
врати отварящи се вътре в тебе


отварящи се толкова затрогващо
тела от трепет
трепет неразделен на две от меч любовен
като водата
която теб умиращия с всеки свой дъх и поглед
обгръща с девичето си листе
оставяйки те и да си отидеш

и се затварят пак в себе си
във същността си
в несъществуване

двери? дървета?
с чертите съвършени
на омъртвели в тебе преди векове


Ако открехнеш вратата на перцепцията,
всяко нещо ще ти се яви, каквото е:
Уйлям Блейк


На Хенрик Ванек

Поезията е
като преливна кръв за работата на сърцето:
макар и донорите й да са загинали отдавна
в ненадейни произшествия, кръвта им
продължава да живее - сродява чуждите кръвообращения

и вдъхва дихание на чуждите уста.


Ледно пламтящият стих на Иван Гол*,
розата, все още не себе си, все още на път е
нейният лъч към очите ни - а вече помръква

звезда на дъха на име Дуинска Елегия**,
не-розата - като кръв бяла и като сняг червена,
роза на розите, чието име не е ирония

на съдбата, не самоубийствена, нито убийствена:
има я само когато не служи за нищо,
сбъдва се само когато отрича - розата,

не-розата, роза на розите, на сърцето отвъдчовешко,
толкова по-съществуваща, колкото по
я няма.

* Rozentum - болничен стих на немския поет Иван Гол от цикъла
Traumkraut (Билки на съня). Б. а.
** Дуински Елегии - Поетичен цикъл на Райнер Мария Рилке. Б. пр.


В памет на Тадеуш Пайпер

Който избере самотата - не ще бъде сам.
Който избере бездомността -
ще има стряхата на света над главата си.
Който избере смъртта - ще продължи да живее.
Когото смъртта избере - ще умре

съвсем малко.


На г-н Збигнев Херберт
и Пан Когито

Езикът, това диво месо, израстващо в рана,
в откритата рана на устни, които се хранят с фалш,
езикът, оголено сърце, гол бръснач,
сам по себе си беззащитен, намордник, задавящ
избухването на думите, зверче, опитомявано
от човешките зъби, нечовешкото, което расте в нас
и ни надраства, червен флаг, който изплюваме,
плюейки кръв, раздвояване, което ни впримчва,
съблазняваща с правда лъжа,

е дете, което, учейки се какво е истина, лъже истински.


Приятелят ми за когото знам единствено
че е различен
си ляга и покрива лицето си със вестник
откъсвайки се от света
тялото му се преобразява в тялото на някой
който в този миг му се присънва
или за когото той умира
вестникът го е покрил като саван
целува го по устните
устните му смучат набор
наборът кръвта му

от кръв прогизнал
вестникът се свлича на земята

и се завръща при себе си
бял като хартия


Ако е вярно, че е много по-трудно да понесем едно страдание от
благородни, отколкото от ниски подбуди (хората, наредили се
на опашка от полунощ до осем часа заранта за едно яйце, много
биха го направили, ако трябваше да спасят един човешки живот),
то тогава
добродетелта от по-низш порядък може би се съпротивлява
срещу насилието, изкушенията и бедите, отколкото
добродетелта от по-висш
Симон Вейл, в превод на Чеслав Милош


Разочаровах ви, когато спря да ме вълнува
играта с думите, безрадата гримаса
на робството.

Чувах железен смях
и смях оловен. Във гърлото
растеше съсирекът от немота. Ням,
чувам ням смях,

от който вече само


Гражданинът Р. К. не живее
със своята жена (нито с някое от нещата,
които притежава): не живее от перото,
трудносмилаемото си перо, марка "паркер",
засядащо му в гърлото: садо-
(гризе крилата
на своето перо, марка "паркер")
мазохист е (с перото си се мъчи да вдъхне дъх на трупове
от миналите дни, за да
се гаври с тях): роден (не знае
за какво): макар в семейство
на работници, паразитира (върху
езика): почетен
кръводарител (не тече ли в жилите му
чужда кръв): противник на нашата
присъда смъртна: минавайки през границата
се опитал да контрабандира: акта си
за раждане, колективния си
организъм и перото ("паркер"): не
си записва хрумванията, разбира се теле-
патично (има смок във
телефона) и развращава невръстните
часовници: преди заспиване брои до 19
84 (на нищо вече не разчита?). Живее,
макар че не е ясно

заслужил ли е този свой живот


Докъде се мъчиш да отлетиш, сърце,

все още ли търсиш


Наистина животът ти сякаш сън е,
пътуване с влак, разходка по оцеляла алея:
недоловимо трае, невидимо се променя:

издължава се - и - пробягвайки
само по нему известни пътеки -
неумолимо те доставя
в някой минал следобед

или поколение


Животът ни расте като тревогата, като страха,
животът ни расте като опашката за хляб,

животът ни расте като тревата, мъха по камъните и праха,
подобно паяжина, скреж, пълзяща плесен,
животът ни расте неумолимо като кашлицата и смеха
и не зависи от войни, спогодби, преговори,
от разведряване, промени в климата, от ООН-е,
от скритата експлоатация и явна тирания,
от наглостта на черни лимузини и бездушни съдии,
от слугите на низостта, от поданиците на нищото,
от тровещите вестници, присаждането на сърца,
от комбинациите тайни и явните лъжи,
от издевателствата над нашите светини,
от земни трусове и замърсяване на атмосферата

животът ни расте неудържим, през пепелищата,
през най-дълбокия ни сън,
извън нас и през нас, които
сме блудните му синове,
животът ни расте тъй както скрито хвърчат цените,
подобно science fiction,
като кръвното налягане,
като страха от закъсняване за работа
или от погледа открит на някого в очите,

животът ни расте като плода, като глада,
животът ни расте подобно флората и фауната -
но не като омразата, желанието за мъст
или жадуването на възмездие,
и даже да не е наясно какво би искал точно
животът ни желае да живее

по човешки


Единствено мое отечество.

Единствено мое отечество си ти, мълчание,
в което са скрити всички
напразни слова;

немите облаци,
въздишките, погледите,
пощенски гълъб с писмо,
пропаднал без вест;

единствено мое отечество си ти, тишина,
с мъртви езици;

като човек, сполетян от пожар,
изгубил всичко, което гори,
като беглец,
заловен близо до лагера;

макар да не съм вече дете,
нито твой пленник,
знам, че дори в изгнание
ще остана в теб, реч,
а ти ще бъдеш във мене
като подпухнал език: сърце,
което ще ме държи жив дотогава

докато не.



тук, в един от световете?
Паул Целан


Верен мой път, съхрани ме, спаси ме,
от лъжата моя и на мойта епоха.
Бди над мен, Ангел Хранител,
но води ме ти, Бели Облако.

Отклони мълниите, дъжд проливен,
непорочна истино, озари ме.
Не ме отминавай ти, гълъбице,
изпращаща знак от висините.

Прости греховете ми, вечерна зора.
Не ме пробождайте с копие, сънища зли.
С безумства не ме благославяй,

събуди ме, утринна молитво.


Всичко се сбъдна,
нищо не ме отмина.

Кой ще ми прости.


Виж, с истинска светлина
витражът свети

едва вътре в храма.


за живите мъртъвци,
за неродените и неродилите се,
за братоубийците и самоубийците,
за робите
и за жертвите на насилието,
за възвеличените и за унизените,
за бедните и за нищите,
за забравените и за тези,
които искаме да забравим.

Да се молим
за човешката смърт.

За премахване на смъртното наказание.

Да се молим не за победа:
да се молим да устоим.

Осмеляваме се да молим за Твойта
закрила над нас.

Молим Те:

бъди милостив,

чуй ни

и изслушай.


Вятърът отнася парченца
от неясно изписан лист:
забравена дума? сън?
моето нямо ти?

трепти на върха на езика.


Невидими очи
гледат с очите ми,
невидимо сърце

ме държи в дланта си.


Какво от това, че успяваш да бъдеш човешка,
че обичаш еднакво
и своите, и чуждите деца,

какво от това, че можеш да бъдеш мъжка, женска
и дори женствена,
че без някого не би могла да живееш;

какво от това, че си единствена,
открита за всички, справедлива
щом заради теб трябва да гинем;

какво от това, че понякога нищо повече от теб
не ни прави по-живи,

че си безсмъртна,

какво от това,



Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога

постъпваме така и с истината.


За авва Агатон казваха, че три години държал
камък в устата си, докато не се научил
да мълчи.
Книга Съдии


Не призовавай. Не викай. Заспи.
Не отправяй молитви напразни.
Не плачи. Над твоя град, виж,
над града ти е паднал мракът.

Кой ще се спаси, кой ще загине
знае само мъглата ранна.
Кого ще застигнат Ериниите
- и на кого позорът ще падне.

Не се моли, не проклинай.
Не викай насън: Ще нападнат.
Късно е. Удари часът.
Вече са тук, Касандро.

Вече влизат, Касандро. Не ридай.
Дори мен не оплаквай.
Над града ни зарево и печал
над нас мракът.


Жената обръща огледалото
с лице към стената: сега в стената
се отразява мъртвият сняг,
скрипти под ботушите подковани.
Огънят се сгъстява.
Нищото затъква щикове.


* * *

Не знам имам ли право
да говоря, да мълча, да докосвам
раните. Моля се. Без
слова. Той



Барбара Садовска чете стиховете
на своя умъртвен от палачите син.

Не достигат местата,
но едно остава празно:

е тук.

Кървят в нас
Неговите рани.

D.A. X.1984

* Деятелка на "Солидарност", майка на пребития от
милицията студент Гжегош Пшемик. Б. пр.


Понякога чувам гласа си
в чужди стихове: вече не ми е жал
за това; самият аз
съм станал днес чужди уста. Чий ли глас
звучи сега в мен,

онемелия от гняв и отчаяние


Добротата е беззащитна,
но не безсилна.

На добротата не й трябва сила.
Добротата сама е сила.

Добротата не трябва да побеждава:
добротата е


I. 82


Двойка гълъби на безлистния клон,

ако прелетите
наболели и гладни над гълъбова Варшава,
сами ще стигнете при моя Маестро

Пан Когито,
Принца на Поетите.


Какво правиш, охлювче, на балкона ми,
толкова етажи над земята!
Да не се връщаш от Фиджи?
О, как можах

да не те позная, Иса, веднага.


"Много да спиш и да четеш свети Тома от Аквино."
Или поне веднъж
да се наспиш до насита, да намериш лек за очите си,
да напишеш писмо, без да задраскаш ни ред,

да четеш, да четеш.


В страната? Да, останах в страната.
Разни са видовете и местата
за изгнание.


Малко казах.
Ще успея ли да поправя
грешките в стиховете си?

* * *

Останах, за да споделя участта - а все по-често
търся усамотение. Поне в това
не съм самотен.


ниско кръжи гарван невидим
виждате ли го?
Ханс Арп

Клинописът на гарван върху снега:
- Още не съм издъхнал.
Ти, който четеш това,



- Благодаря ти, че дойде. Бях
болен, страхувах се
от думите и хората. Но вече...

- Дойдох за малко. Приятелите от чистилището
помолиха да те предупредя. Недей
нощува в къщи утре. Пак...

повлича в две посоки
въртопът на разсъмването
и съня.


Не се оплаквам, Господи,
и стихва сърцето ми:
това, което исках, е пропиляно,
дай ми сега сили да понеса

това, което не искам.


На Збигнев Херберт

Зачертано началото, на отсрещната
страна: белота,

между тях толкова много живот,
неподвластен на изразяване -

- все още е листче хартия: смачкана,
пламти в пепелника

вече малка безкрайност? нищо?
пробляснал лъч и тъма

1974; 1985

* * *

Тази година
не родих плодове

само листа,
които не хвърлят сянка

страхувам се, Рабби,

страхувам се, Господи,

че ще ме прокълне гладният,

по безкрайния път
към Йерусалим


* * *

но струваше ли си да унижаваме речта свещена
Збигнев Херберт

познах повече добро, отколкото зло,
дадени ми бяха на помощ
крехки ръце и взор,
относително бистър ум,
гени на живота и страх,
време за неправди и време за покаяние,
език и реч:

грешния език,
с който не искам повече да говоря

свещената реч,
за която
не се чувствам достоен



Запечатай това, що говориха
седемте гръма...
Откр. 10:4


с покрита глава,
стоя с камък в устата
пред стената от огън
и забрава

към помощниците
на смъртта

снеми от мен пепелта,
снеми от мене товара на тази
не моя вина, дай ми да пренеса
на отвъдния бряг

раните: покаянието,


разсъмване с цвета на Сена,
цвят на пелин и жлъчка

* * *


нека зараснат, но тази една, безтелесна,
оголена най-болезнено,
непозволяваща ти да живееш - а все тъй
държаща те жив, тази единствена,
завинаги незавехнала, на теб само
дадена, нека остане



Блясък, гаснещ йероглиф от лъчи по зида -
и повтаряно в упор безпомощно заклинание
"Kilroy was here", подобно на скална
гравюра. Във вдлъбнатината на мрака, бездомен,
разстила своя картон да преспи. Никой,

отразен на стената.


Някой, Каспар Хаузер?
О, не, някой подобен на някое от моите други,
непостигнати аз, ням Минотавър,
сънувах или той ме сънува
тази нощ, в своето вкаменяло пътуване
през лабиринтите на подземна железница, през пластовете
от бандажи и сгур.

* * *

Моето лудо куче отдавна е мъртво.
И в това си приличахме, мисля, усетил
как нараства тревогата в мен,
когато стигам до мястото, дето някога
ме е срещнало злото.

* * *

Никакви Carceri d'Invenzione, ни лъч светлинка в тунела:
а все пак, след седем минути бродене в овъгления мрак,
покрай стените на пълен с прави ъгли коридор,
още по-малко знам как да се промъкна незабелязан

през най-близката вечност.


Дванайсетте мъже край сложената за предопределенията маса вече
знаят, че
един от тях ще предаде, а друг три пъти ще се отрече, преди веднъж
два пъти, ще си остане докрай неясно) да е пропял петелът. С тях,
тях, в самата среда на своята безкрайна единичност - майсторът и
учителят. Този, който е неподвластен на числата. Синът на
Име. Синът човечески. Преди миг е свършил с разчупването на
хляб, сега, за един навеки последен път, вдига чашата с вино. Лицето
остава скрито за нас. Оросените му с елей коси излъчват небесно
Малкото думи достигат до нас в преводи и интерпретации. Бдителни,
непрекъснато донаправяни, след толкова много войни неизвестно


Сив скреж от шепот, вкаменелост от отчаяние. Кой ще чуе
стихващия псалм на земята, нямото викане
на планети, сбогуването на галактики. Черни слънца
падат в себе си
в нечовешко


заглавия не съществуват

и аз се връщам сутринта
толкова рано
и толкова късно

двусмислени разговори водя с дъжда
помогнал ми да разбера

Той извиква още още...

да се разбера
безкрайно опознаване...

Мокро е в душата ми
какво ще се изплъзне
какво да уловя...
Усилва се...не стихва...
Вече втори ден...
А аз вървя...

Не се надява никой
днес да спра...

"Свобода, от стихиите благословена!"

Бурята ме кръщава отново
Ритуално мълчание - нов ритъм
гърмежи, които лекуват, които плашат
и утешават новото в мен...

Вървя...И този път знам, че не трябва да спирам
в ничие "ранно" утро
и в ничие "твърде късно"

веднъж вървях по улицата и хората бяха колкото и сълзите ми...
сигурно много...
безпосочен вървеж...а душата ми пълзи по високите стени на тъгата...
опитва се да прескочи...толкова съм уморена от бумтенето на сърцето си.
краката ми се движат механично..
погледнах встрани и видях светлина на входа на театъра, видях хора, които влизат...
и бавно се качих без да знам...
влязох в салона...
почти празен още
червените седалки се разшушукаха, защото отдавна не бях идвала...
ужасни са...всички гърбом, а знаят, че плача почти неутешимо..
винаги има едно мъничко почти, което ще се появи ... или в джоба ми, или от едно случайно докосване...
аз съм спасена, защото съм тук...
а после сцената, декорите..
не знам какво гледам.
само знам, че съм намерила своето място.
там, някъде в последните тъмни редове има светлина за мен.
затова и търся наметалото. То е за малко момиченце...А аз останах мъничка.
Не е ли странно?....
Знаеш ли че има гара Тъжен?...
Искам да ида там.
Преди няколко години пътувах с онзи, който ме обикна. Стояхме прави във вагона и гледахме през отворения прозорец...Едно лято, което ще ме запомни се появява откъслечно в паметта ми...И една малка къща, по средата на нищото. По пътя от Велико Търново към Трявна...
Къща от дърво...Без прозорци....Съвсем малка, съвсем рушаща се...
Сещам се после за писмото му "Спомняш ли си онази къщичка, покрай която минахме с влака...онази дървената, на края на поляната. Тя нямаше решетки на прозорците. Всъщност даже и прозорци нямаше. Само две дупки. Като очи. Сигурно доста духа в тази къща. Вятъра минава през дрехите и докосва с ледените си пръсти всяко тяло осмелило се да се опълчи срещу му."...Да, спомням си...Спомням си тази къща, която беше в средата на зеленото...като къщата на думите...изоставена.
Но аз вярвам в топлите ветрове...В яснотата на звездите, погледнати от едни такива прозорци...От две дупки....
Виждам толкова ясно, толкова вярвам...
Спя с отворени очи сега. Обикалям стаите. Чакам да се срещна някъде по коридорите. Не гледам встрани, за да не ме заговори огледалото. То винаги ти наговаря куп лъжи, а после...
Само да си открия наметалото...Ще минавам и ще го развявам като голямо черно крило.
Тази сутрин, когато се прибирах след поредната безсъница си мислех, че съм един малък прилеп...твърде мрачен за дневната светлина, а нощем препил от нея и ослепен.
чувството не може да бъде описано.
По-късно ще изляза да поснимам с камерата. Миговете. Миговете са неизброими...Красиви пъстри възелчета с мъниста значещи ден, нощ, път, луна, ъгли, кръг, който да се извърви, сезон...един сезон побрал всичко...в мен.
Аз трябва да се разхождам покрита от черното си крило...Аз трябва да бъда непроницаема сега. Колкото никога не съм била.
Аз ще играя на най-слабо осветената сцена...тази на съвестта, онемяла от изумление...пред овързаното ми съществуване, пред разплетените ми стъпки, пред разпадащото се на прах отчаяние и събиращо се като дъждовна вода в очите ми отново...и отново...повторенията ми...никой няма да запомни.
знаеш ли...не искам да бъда запомнена. Искам да бъда кратка като поета глътка въздух и издишана...Ще изчезна...и едва ли някой ще забележи нещо странно. Аз изчезвам в много и различни смърти...И после...Само написаното ще е там да ми разкаже...какво съм мислила...защо съм побегнала. После и то няма да значи нищо.
Няма значение...Плъзвам се в моментите на близост...и усетя ли студ и огорчение, и разстояние ... изтичам като пясък през пръстите...Блещукам известно време, докато мокрите стъпки на някой не ме изличат безследно. в това е силата ми...да се появя, то значи да изчезна...
После не бива да има празнота. Не бива да ме търсят.
Къщата без прозорците...Ветровете ще ме разнесат...
Гара Тъжен...Село ЗимЗелен...
"Елица...Елица пак се е изгубила"

Tuesday, November 15

и всичко започна от подути лимфни възли

1:19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.

не разбирам...просто вися във пространството - някъде над земята, с неясна представа за слънцето и телата ...въртят ли се, около мен или плоски са...
назначиха ми ново лечение, 3 пъти в седмицата сред другите. 72 човека.
съвсем жестоко решение за моето положение.
сега искат да ми втълпят език и желание да бъде познанието наизустено.
нещо като имунизация за навън. нещо като свидетелство за първи клас.
да вървят по дяволите.
не разбирам, когато не спиш 40 часа и аз не се вмествам в тях,
нямам достъп до теб, никога няма да имам до теб, теб, допир - какъвто го разбирам аз. достатъчно паталогично ли изглежда.
искам деветия живот на котката...
преди това скокове от високо. много. и всичките незапомнени.
няма значение наличието на страх, смелост, различие.
все така сама съм с последната си възможност
дали ще откъсна кончето, което виси
или ще го отрежа - за по-лесно,
или ще ти поискам огънче
три дни имам да реша
на четвъртия ще използвам животът си
или той ще е само спомен за теб...за близките...за непознатите...за поучаващите...
за неподозиращия, който иначе би се спрял на мен.
не разбирам прогнозата, градусите, знаците на природата...
защо прочитам есен в чертите на зимата...
да затрупа планинския чистия сняг
да се излекувам най-сетне

Monday, November 14

~ ~ ~

слушам мислите си в един властолюбив, тъжен ден,
отново неразбирателство, отново презрение и глуповата битийност
Навред, всепоглъщаща смърт прибира добрите, които тези около мен
никога няма да достигнат...
Съзнавам разпадането им и не ги гледам вече, предпочитам моето
разочарование да запазя за себе си...от мен те нищо не са спечелили...
Преставам да вярвам в този унизително кратък процес...Просто не се
надявам хората да се съберат, извън рамките на пререканията
И извиквам мълчание, и вглъбеност за себе си, защото нищо друго
не ме спасява.
Това живеене осакатява, а е толкова прозирно...Просто не искат Цветовете.
Съжалявам ги искрено


Хладно ми е когато трябва да направя промяната. Знам, че аз съм различната и причината да не продължавам нечия любов, а да я улавям, да я презирам заради двуличие и привидност (или страха от тях)
Гореща земя посреща нозете ми, тя е скарана с мен, отворила паст за мен, но знам, че е време да се отдръпна, защото неизменно другият ще ме погълне. Той е такъв.
Аз съм замислена и изтъкана от нужди да чувствам, да зная за себе си, да се впускам, да ЧУВСТВАМ.
Студът ще ме придружи и хладното му присъствие ще покаже най-важното, че аз съм тази, която пламти и върви към Огньовете...Някъде отвъд

без угризения

Нямам угризения
Облаците са чисти и дъждоносни
Ще измият съмненията
Но аз ще продължа да се нося
над всичко без длъжности
Правилно ли е да гледам
право в очите му,
когато не знам какво ще позная?
Тежки свързани звуци
говорят простора е всичко
и дишам защото и виждам
и слушам
защото знам че винаги има
защото очите излъчват
аз ли съм в тъмното, в което
остават отворени
не знам, но го искам
и музика...цялата музика
през телата и умовете ни -
ново и чисто пространство
и в него доверието
не казвай, че това не е правилно.
объркваха всичко
опровергаха признанията


бяло петно

Гибли мина от тук
който видя ми повярва
тъмни облаци прах
донесоха вятъра на разрухата

Изреченията ми нямат връзка.
Не знам какво губя - началото или края
ще ми се да не зная
и пак
от само себе си вяра
в добрия път
и много дълбока тишина,
с която да се усмихваме

първите стъпки на тревата
са дълбоко в земята
ако сърцето е влага
аз ще попия
Ако е суша
кой дъжд ще дочакам?

Хвърчащи листи от април..том 1. :)


Дъдли отиде на разходка, за да потанцува с птиците. Те са грациозни, пърхащи високо във клоните, а той весел и тумбест, прави осморки, стъпва полека или се върти със скоростта на вятъра.
Колко от ясните дни са щастливи?
Дъдли обича и бурята.
Той се страхува само от езерото и онези властни, охранени лебеди.
Дъдли е тромав, но усмихнат и винаги прескача цветята по пътя си. Никога (дори по погрешка) не яде бръмбари, само ги доближава внимателно - те са му другари в споделянето.
Дъдли е много потаен с чадъра си в дъждовните дни. Тогава бърза, отива на чай при пчелите, които много държат да го приготвят с меда си.
Пчелите са чели ужасно много на езика на слепите, затова са мъдри и добродетелни.
Знаят всичко, не само защото го виждат. Ето защо, Дъдли им вярва.
Да, нямаше нужда да се страхува от друго, освен от езерото.
Дъдли се облича в жълто през зимата. Той е най-добрата компания за игри.


бримчици изпуснати безпомщни нишчици но здрави възелчета ме започват през сезонът ми се струва подходящ да завали


температурни различия в същностите на тези които мислят че обичат
горещо ми е под клепачите водите на моето тяло са изкипели отново


Тишината на всяка трудно събудена сутрин ме пробожда като острие във гърба...
очите ми тежат твърде много, за да видят дори и в ума ми някого
това ми напомня, че ще остана вечно сама...през дните до свършека
Тези сутрини, в които катрана на моето тяло прави съзнанието ми черно и безнадеждно като тежест, като затискащ груб плат
Всяка сутрин е събуждане на дъното...когато душата в шията ми едвам се извива и опитва да ме накара да дишам
безразличен часовник
със собствено мнение
само аз знам кога
идва време за чай
бяла чаша със чинийка -

изкривен песимизъм
в синята пижама
на баща ми
Дали да не боядисам
косата си синя,
за да си спомня как се усмихвах
на раздвоението

усмихвай се до мен. това е нужно. повече от всичките думи.
Стой замислен. Ти си другият.
А аз си тананикам вяло във сладникавото щастие - просто да не съм сама
когато губя даже спомените за обидите, разширява се кръга.
стой със мен. навън е твърде шумно.


живеем в издълбаното, без да ни тревожи сивото
И какво ако ние дишаме, когато скалите тук са най-красивите?!
Способни сме единствено да гледаме нагоре...към небето и релефите.
Но себе си не можем. Цветовете ни са твърде ниско.
Той е някъде там, под онези дървета, разхождащ се.
Той е там, отново унесен в своите мъжки(и някак си мои) спомени
Сяда на пейката и не чака, когато се взира на някъде
И в сенките на ония чимшири, в своите нощи бездънни се губи...
Но аз знам, че е там...И съм в своето нещастие някак спокойна.


Прелиствани страници - толкова пъти - умирали думи
и пак възродени да ме изострят - да ме опълчат
сама срещу себе си - са готови

готова на всичко съм аз "неспособната"
безръка за редното и навременното
за другото имам криле
и очи,
които далеч да докоснат
хоризонта потънал във синьо...


слънчоглед поникнал сред леда
на една отдавна изгаснала мисъл
изстинал цвят гледа към облаците


ще те обичам, ако си забулен в тайни
като загадки ще търся думите
Ако не говориш, а ме водиш...
Ще те обичам, даже да не ми разкриваш всичко
Безкраят е това, което ще открием в тайното и очевидното

не ми ли вярваш?

едноминутно чувство за изгубеност
кома в лявото предсърдие


по гласа ще ме познаеш


Затворени очи казват истината
и тялото е категорично,
и в себе си даже съм сигурна
искам да бъда,
но другаде
Дори всеки ден да се местя
Дори да съм гол охлюв
Дори да нямам земя под краката си и надежда
Дори да не знам къде води другата пряка,
да завия в непознатото най-сетне!

"My name is Question and Who Are U?"

Хората без лица обличат времето безвкусно
в разгулните си и "премерени" дела
Кралете се разхождат голи
Осъдените са такива като мен


Кибритени клечки


Крада ли образите, за да живея? Красотата не търпи лишения
Не мога да ги побера, но непрекъснато опитвам да съм дъното,
с което всичко се докосва...


Аз съм стръв за сънища
Аз съм сън за сънищата си

т остават в зелено
т листата си тръгват
а съвсем красиви
и съвсем преднамерено

вместо клепачи
вместо устни
вместо пръсти
вместо вагина
листенца вместени
в нежност
Болна листопадно сама
Изоставени клони е сърцето разлъчено
Есен пиянска

9 прозореца
на таена светлина
предпочитам праха по завесите, бих се вглеждала в силуетите
А сега само мълча, осветена от мръсното, което обичат да дишат прозорците
През 9 усти ще поглъщат безличието, а аз ще продължа да се мръщя.
черни димящи купчини
въглените, които в които ще се превърнем,
ако продължим да се притискаме

забодените клечици в полето
напомнят прекъснат живот
обезмислени същности

Амфитеатър на неразбирането
кой играе правилно
и кой ме кара да плача
и кой мълчи срещу всичко,
което ще кажа,
ако проговоря изобщо
играя с анонимността си
на думи

Разговарям с невидимия
за времето
и промените
и планетите
които се докосват мислено
за магнетизма на небесното
си говорим
и затова, което не виждаме - за себе си


лъскава повърхност
за грапави съждения
плъзгам думите под дрехите
обличам се в измислици
за да се усмихвам на истинското,
ако остана необлечена
Разгръщам чувствата си
в минорните обаждания по телефона
Все едно ми е дали съм влюбена
Ще се откъсна от лицето си целувано...
Студено то пак ми върши работа.
Прикрива ме.
Играех на "обичам те", а сега
остана без връвчица моето хвърчило
Вятъра ли беше много силен, че го скъса...
или го дърпах повече от нужното?...
Остава мрачното усещане за дълга зима,
която трябва да изпратя със любезности
Учтивостта не ми отива.


Защо ли казвам винаги,
когато съм само до някъде?
Напред е мълчаливо
Винаги е самоинициатива на импулсивните

Ще разпилея зеленото. Губим се в дим
Изгубих листата
жълтите купчини - подпалени слънца
откъснати от дърветата на червената есен
ще се въплътя ли в праха им?

Разходка с жирафите.
Слънце по стъпките ни
Препускам през картините на неосъществимото
Защото го искам.
И жирафите също!

Всичко ще мине гладко!
Оставям се на благите усмивки и самоиронията...Живот по ноти, последен валс, часън и мястото на срещата познати, а аз с отворени обятия за всеки непознат...Нека ме усетят. Нека сме във транс. Нека тихо. После шумен смях. Нека има Всичко!
Гладко и вода, и възвишения, поля, море, трева осамотение
Красотата пълни шепи с мидички, следи, не белези и спомените лоши да изчезват като мокро в пясък...
Птици да летят!
Спокойно, всичко е в безкрая...не би го спрял...нито ти, нито аз.
рецепта за
Десетте пръста :

кръгъл брой усмивки срещу умората от писане!


"Есен пиянска!!!" - крещели листата, паднали без да ги усетят в още пълните чаши
Признания недопити понякога носят листата....Но и те си отиват, и те...


Звезди в бутилка ром
В безлунна нощ трябва да се напия, за да угаснат угризенията...

а после развои
и чужди думи
и нищо мое
а после раздори
и нечии укори
и никакви мои
И плача
а после е сутрин
и другите нищо не помнят


Не познава нотите, живее в музиката...в някаква си грешна тоналност
и какво от това щом всички са заслушани?!


Истина е.
Съществувам като унищожител на мисли,
след които остава бледото присъствие на думи


Мъчно ми е за отминаващите влакове
Гледал ли си релсите през лятото
Илюзорна безкрайност за мечтатели...

Кучешки вой са мислите ми разлаяни
защо изобщо се вслушвам във себе си,
щом убих разумът в пристъп на раздвоение

Само празнотата си чувствам, вината си...

Ицу написа :
Обитавам само част от себе си

Но сигурно поиска да се върнеш
да разпалиш хладното тяло
да се блъскаш във всичко,
за да му върнеш, че е станало необитаемо


Първичен срив
разместени пластове
на един потъващ ум
ще се докоснат с нищото,
за да ме разберат
Побират ме в несъществуващото
Поглъщам разрухата си - остатък от съзнание
почти изгубено


В последствие ще се удавя в биоритмите
на чувстващата плът
Понякога се искам
Улавям гласа си и спирам да питам.
Където свършват намеренията започва
един нов свят
с ново илюзорно покритие,
но с твърдото убежедние,
че има какво да откриеш в дълбочина


Следобедът се задушава
в дългите си часове
А преминават цветните
красиви хора
оплитащи телата си
да упражним симулацията сливане
едно - две едно- две
познавам или не
докосват ли ме те
участваш ли и ти
Дишам Дишам
а отвътре ме боли


Захвърлих ги
Ненужни доказателства
Не исках нищичко да знам
Понякога ми се приисква само
да се смея
безпричинно като тях...

Слаботелесно пиколо
мъкне багажа ми
по стълбите, които слизат дълго
и се качват според упадъка...бавно
Аз ще минавам на ден по два пъти,
но не търпя липси -
зад мен винаги ще върви
пиколо с два куфара
усмихнато според своя бакшиш

В хотелските стаи
е приятно и празно
Място за пълни чаши със заключени врати
Полудни за разходки
и дълги нощи, в които с луната
седим и мълчим

Няма трудно напускане...
Има разходи и сметки за плащане
два куфара, които остават без дрехи
и сънено пиколо без бакшиш
Да живееш без минало
е единствения начин,
по който не искаш всичко да спре

Утопичен хоризонт - светоусещане
Модерността лежи отгоре ми хоризонтално
И това ми било взаимопомощ!!
курсовете по литература бяха безсмислени

Лирическият герой живее в лирическия живот, който сам по себе си не се живее, но е осъществен в безкрая от невеществени доказателства за неидентифицирани обекти.
Можем да извлечем достойнствата, като използваме ключът на лампата, която пък се влияе от диаболизма - светлото и тъмното/разбраното и неразбраното/ непристойното и достойното

Sunday, November 13


искам да премълча твърде много.знам, че думата ще се измъкне като беглец. ще намери най-неподходящия момент да излезе..ще се възползва от някой много болезнен момент, ще го разсече на две и ей така..ще ме остави да гледам как изтича всичко, което крих...
знам, че тайната е впила устни в рамото ми...постоянно се прегръщам сама, но всъщност се налага да спра. да оставя нещата без предварително замислен изход
това е и си остава грешка.
този ангел живее в стая с червени стени и мълчаливо ме иска. знам, че трябва да очаквам всеки миг появата му. а какво правя?
какво по дяволите искам да направя с всички тези хора??? искам да ги имам...исках да чувствам това, което чувствам мигновено...да...заляло цялата ми вътрешна стена с горещ, топъл шоколад, мисловен трип, кик само за секунда. стига вече. стига вечеее... измъчвам се.
обичам това че се събуждаме щастливи. но никога не признавам на сутринта колко много ми се е плакало преди да легна, колко много ме е раздирало проклетото безсмислено осъзнато до болка очакване
той няма да ме прекрачи. той не иска в моята синя стая.
слънцето е съсипано...предало се е на зимата, която му прави мъгла, за да го разсее...
искам топло ъгълче в червената му стая. искам листите ми в големите му длани и графита на молива му слят с последната буква на името ми...първата буква...
последна ли съм
първа ли бях
не се залъгвам повече за фактите. само скици на чувства по стените, по стените на клепачите и устните....
това жестоко колебание се сервира с топли чаршафи и студен въздух...с разгарящ се спомен и хладен достъп до бъдещето.
страховито е на върха на промяната...падането ще бъде безсмислено.
бъди предпазлив с мен.
бъдете много внимателни, ако решите да проговорите.
което искам ще дойде с мълчание.

Saturday, November 12

moon ring

лунен пръстен
това е безсъние
и нещо повече
от горчивина -
осъзнат огън

истинското му име...

В това вярвам толкова силно, че не поемам наникъде.

Това, което искам да ме притегли винаги ме отблъсква с голямото разстояние.

Вече не спя. Не говоря така с никого.

Само повтарям реакции, а не довършвам и увода...

Кое искам да затворя в мен, което пречи на другите?

Дишам топъл въздух и съчувствам на ъглите...събрани един с друг...

След толкова пиене, разсеян говор и движения, отново се съюзих с безсънието,

за да мисля за онова - незапочнато и оставено, желано до загуба на всякакви други представи,

поемащо точно в обратна посока

Не знам дали е само човек, дали само име, миражните чувства ме впримчват...

Някаква сгорещена несвяст, устни, бедра и картини, тихо говорене и излизане мълчаливо,

и топлота, и разбиране, последвани от плувнал в сънища студ и дим сред дъха ми, с някаква

особена миризма на доверен любовник и законен съпруг едновременно

Чувствам го.

Но умът ми казва едно: аз не обичам така никого. освен себе си.

и не преставам да се изпитвам с все по-налудничави загадки и опити.

краят би могъл да бъде само един - пепел в огледалото вместо мен или едно име.

Sunday, November 6

_ _ _

навън е черно
прозорецът ми е чаша пълна с горещо горчиво кафе
не смея да се приближа, не смея да докосвам нищо прозрачно
обръщам се непрестанно и се затварям между стените, които нищо не са ми показали,
защо да се страхувам излишно...защо да разкривам нови тайни в стари случайности.
не е ли глупаво?
толкова много искам да проспя всичко. да изстине кафето .
да го изпия на глътки - като нещастие...
да си говоря сама и с предмети, а не с портрети...
не с образи вече изплъзнали се,
вече надделяли огледалото на паметта ми...
под ключ една дума значи недоразумение
а друга не би провалила спасението
но ще чака в последния час
в коварния мрак на съмнението
ще се връщам към млечните й ръце да ме подсетят колко много обичаме себе си в другите
колко мразим себе си във неясните си представи
ще се вричам пак в него, дори да се присмее на верността ми
и пак ще залитам към другиго, излъгала жестоко най-тъжното от лицата си...
колко картини ще ми нарисуваш, кажи ми...
ако дойда и просто седна до тебе - завинаги...
пряка реч не съществува
имам дума за всеки един
а в себе си имам пролуки
макар прозорецът ми - чаша с горещо горчиво кафе, което е вече на свършване
да ми подари развиделяване...не знам дали няма да предпочета отново затварянето.


заядлив тон имат дните
вече не ми се спори
неловко влизам в спорове,
така и излизам...
стечение на обстоятелствата ще кажат.
мръсни са ви реките ще кажа.
нещо ми е много мъчно.
защото е празно.
защото е зима, а даже и въпросите ме зарязаха.

от известно време, когато вървя по улиците, отскачам на бордюра и стъпвам внимателно - само напред...не се отклонявай...недей да залиташ...бързай и няма да паднеш.
той твърди, че ако го правя по-често и съсредоточено бордюрът ще бъде за мен най-удобния път, по който да препускам без да се обръщам.
не знам дали ще стане така с мен. постоянството не е моята силна страна...нито пък искам да крача по бордюрите, когато нямам цел, когато не обичам да бързам.
но той все пак може и да е прав.
аз обичам широките нощни улици, проблясващи след дъжд.
и тесните тротоари, водещи към стария град...
и четенето на стихове...бавно, притопляйки замръзналите върхове на пръстите ми.
повече не искам да се връщам, да се препъвам и тъпча сама. неудобен ми е този бордюр, разбираш ли?...Искам не засилка, искам да се разхождам спокойно и да слушам добрите птици, които си отиват...
летях насън и помня как беше...наистина няма защо да се бърза.

(от преди месеци)

дъжда държи отворени прозорците и вратите...
а в понеделник се разхождах с огромния син дъждобран
и витоша ме гледаше сърдито със старомодната си бяла шапка,
като от картичка
но това не е всичко, после спах в автобуса, и дъждобрана шумулеше и аз сънувах дъжд, а всъщност той сънуваше мен...и ме улавяше...
после слязохме и вървяхме сред локвите по онези ужасно кални надупчени улици...май съм свикнала да гледам тоя кошмар само по телевизията...във някакъв " " частен случай..и изведнъж се озовавам там...където всичко ми се струва със лице...и то различно от всякакви
подобия преди...фенерите са други, хората и те са други...мръщят се на дъждобрани в ректората...
дъжд, който пее с шумуленето и кучетата с тия мокри лапи минаваха край мен усмихнати...дори те разбират ставащото...
и птичките се къпеха блажено в мътилките запълнили дупките..

дълбокото вдишване...облаците са сиво-бели, ти знаеш цвета на всяко съществуващо нещо...
в главата си. иначе изглеждах добре, говорех си с всеки[като никога] непознатите хора - синоптици които лъжат, че няма да завали[проклети да са]
това там аз ли съм?!...във едър план е отвратително..режи. до тук.
*сега съм сигурна, че аутизмът ми е придружен с камера за самонаблюдение...очудвам се на думите си:)
с колко капчици по ръцете бях като влязох...
тръгвам си...слагам си качулката...преобразявам се...ордена ще изпълни ритуала без мен и тогава ще съжалявам:)

наистина са ми се случили...макар да съм спала само 3 часа вече знам, че отново имам спомени...

носете си дъждобран може да вали...
удобно e ... пък и качулката се маха;)))))))

Thursday, November 3


...Вятърът брули
до болка
очите ми.
До сълзи ми тежи есента.

Измръзнали улици.
На черни ята
в осланената есен
със крясъци
все летят
и летят, и летят.

open the door

да не ме е страх, ако реша...
не да изляза от тук...
това вече е сторено - моят отказ е да остана в предишната къща
моето желание е да открехна нова врата...
да се усмихна на избора
да изглеждам така, сякаш играя...
сякаш цялата смелост не е премислена
и всичко е изведнъж
като игра
като истинска игра...
да не чувствам вина,
че оставям назад
една мен,
която беше обичана
непонятно за нея самата...
защото не аз съм в плен,
а едно чувство
красиво с това,
че ще бъде предадено
жестокостта на моята роля
е очарователна
и непростима
но какво щях да правя
със едно оправдание
искам да се усмихна отново
с новородено вълнение
да вляза
преди да ми бъде отворено
и знам, че го мога



When you fear the unknown
the closed door foreboding
Then strip off the clothes
dead concepts you're toting
So as you stand nak..
the door will be opened
and behind it you'll find
The one to be hoped in

© Dale Wicks

Wednesday, November 2


раста по устните на цвете
което говори само в жестове
и такова е времето
когато вали
се докосваме
и е като невидимо
но се срамуваме
сякаш рано е

прераствам плът
в твое владение
и смущението
и откровението
ме доближават
до цветовете
на омаяното ти зрение

поглъщам ситните
росни пръски
на слънцето
и небето
и облака
преплетена троица
отричаща времето
отричаща късно е
и зараждаща

на същото цвете
на нежните устни
на първите струи
лъчиста тревога
дали е любов
или просто доверие
в тебе

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO