Ришард Криницки - МАГНЕТИЧНА ТОЧКА
I. АКТ ЗА РАЖДАНЕ
пътуването може да бъде търсене на себе си,
да бъде бягство от себе си или да има характер
на покаяние и наказание.
Болеслав Мичински, Пътувания до преизподните
КАК ВЪЗНИКВА
как възниква, от падане? от падане
на колене? прималяло от страх или приведено
в смирение? от прекъсната фраза,
търсеща милост - или милост даряваща?
от доверчивата вяра? от подозрителната вярност?
как
и срещу кого,
срещу какво се надига,
срещу кого изтичва, стихът? надеждата?
или страхът от сбъдване?
1967; 1980
* * *
и зиме, когато стадото от преспи прииждаше с внезапен пристъп
от счупено стъкло,
и лeтe, когато клепките на плодове се склапяха над цветовете
(пороят плисваше стремглаво сякаш се срутваха стени)
пътуването продължаваше като пропадане от мост: без-
крайно, макар и хванато в съня и разписанието на фрази,
които не би могъл да изречеш.
* * *
гол, събуден внезапно на опашка за хляб,
внезапно гол в храма на урок по религия,
в четвърти клас на урок по това, че земята е кръгла,
събуден внезапно на непозната гара
събуден внезапно,
за да се лутам?
да вървя
* * *
Да отхлупиш за морето клепача на потъналата лодка.
В подземията на детството
слязъл
през процепите на забравени слова,
да разсечеш с мъждива факла възела на здрача. Неясни в изказа си,
да отминеш пясъчните дюни на очи.
Докато уловен в кавички, в чужд сън, на кожата в затворническото
зебло,
в кръвотечението на въздуха или пустинните пера на чуждосвоите
зеници,
подобно лодка на клепач, на моята планета, как да разнищя тази кожа,
как да развържа този поглед.
Най-много има ни в разделите.
Препълнена от тишина, когато пълна с тишина помагаш да узрее взора,
зора розовогърда, с благодатна пот бе пълна тази голяма нощ, утрина
бе тя и утро.
В двуустните клепачи, в двуоките виелици на земята
трептяха безлюдните гледци на пътя.
По шлейфените копия от дим. Вълкът и облакът отново
се побратимиха.
* * *
моето царство не е от тази енория
царството ми инвалидство е от друго бягство
от раните на бягството съм син на принудително пътуване
по безпътството на пътищата си разпъвам шатри
око на горък полунощен плач
око в безсъние среднощно
оченце в главата на глада оченце в главата на потеря
настръхнала е срещу мен треската на всякоя врата
и призракът на гледката
на границата на умората при тебе да заспя
при теб оголена до шепот и до поглед
на стръмнината на умората при тебе да заспя
при теб оголена до сетните очи
ПО МАКС ХЬОЛЦЕР
Навлизаш все по-дълбоко в тези отворени врати
врати отварящи се вътре в тебе
безсмъртни
невиждащи
видения
дървета
отварящи се толкова затрогващо
тела от трепет
трепет неразделен на две от меч любовен
като водата
която теб умиращия с всеки свой дъх и поглед
обгръща с девичето си листе
оставяйки те и да си отидеш
и се затварят пак в себе си
във същността си
в несъществуване
двери? дървета?
дървеса?
с чертите съвършени
на омъртвели в тебе преди векове
любими
II. КОЛЕКТИВЕН ОРГАНИЗЪМ
Ако открехнеш вратата на перцепцията,
всяко нещо ще ти се яви, каквото е:
безкрайно.
Уйлям Блейк
ЖИВАТА ПОЕЗИЯ
На Хенрик Ванек
Поезията е
като преливна кръв за работата на сърцето:
макар и донорите й да са загинали отдавна
в ненадейни произшествия, кръвта им
продължава да живее - сродява чуждите кръвообращения
и вдъхва дихание на чуждите уста.
РОЗАТА, ТОЛКОВА ПО-ИЗРАЗИТЕЛНА,
КОЛКОТО E ПО-НЯМА
Ледно пламтящият стих на Иван Гол*,
розата, все още не себе си, все още на път е
нейният лъч към очите ни - а вече помръква
звезда на дъха на име Дуинска Елегия**,
не-розата - като кръв бяла и като сняг червена,
роза на розите, чието име не е ирония
на съдбата, не самоубийствена, нито убийствена:
има я само когато не служи за нищо,
сбъдва се само когато отрича - розата,
не-розата, роза на розите, на сърцето отвъдчовешко,
толкова по-съществуваща, колкото по
я няма.
* Rozentum - болничен стих на немския поет Иван Гол от цикъла
Traumkraut (Билки на съня). Б. а.
** Дуински Елегии - Поетичен цикъл на Райнер Мария Рилке. Б. пр.
КОЙТО ИЗБЕРЕ САМОТАТА
В памет на Тадеуш Пайпер
Който избере самотата - не ще бъде сам.
Който избере бездомността -
ще има стряхата на света над главата си.
Който избере смъртта - ще продължи да живее.
Когото смъртта избере - ще умре
съвсем малко.
ЕЗИКЪТ, ТОВА ДИВО МЕСО
На г-н Збигнев Херберт
и Пан Когито
Езикът, това диво месо, израстващо в рана,
в откритата рана на устни, които се хранят с фалш,
езикът, оголено сърце, гол бръснач,
сам по себе си беззащитен, намордник, задавящ
избухването на думите, зверче, опитомявано
от човешките зъби, нечовешкото, което расте в нас
и ни надраства, червен флаг, който изплюваме,
плюейки кръв, раздвояване, което ни впримчва,
съблазняваща с правда лъжа,
е дете, което, учейки се какво е истина, лъже истински.
ПРИЯТЕЛЯТ МИ СЕ ОТКЪСВА ОТ СВЕТА
Приятелят ми за когото знам единствено
че е различен
си ляга и покрива лицето си със вестник
откъсвайки се от света
тялото му се преобразява в тялото на някой
който в този миг му се присънва
или за когото той умира
вестникът го е покрил като саван
целува го по устните
устните му смучат набор
наборът кръвта му
от кръв прогизнал
вестникът се свлича на земята
и се завръща при себе си
бял като хартия
III. ЖИВОТЪТ НИ РАСТЕ
Ако е вярно, че е много по-трудно да понесем едно страдание от
благородни, отколкото от ниски подбуди (хората, наредили се
неподвижно
на опашка от полунощ до осем часа заранта за едно яйце, много
по-трудно
биха го направили, ако трябваше да спасят един човешки живот),
то тогава
добродетелта от по-низш порядък може би се съпротивлява
по-ефикасно
срещу насилието, изкушенията и бедите, отколкото
добродетелта от по-висш
порядък.
Симон Вейл, в превод на Чеслав Милош
НЕ СТИХ,
А ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
Разочаровах ви, когато спря да ме вълнува
играта с думите, безрадата гримаса
на робството.
Чувах железен смях
и смях оловен. Във гърлото
растеше съсирекът от немота. Ням,
чувам ням смях,
от който вече само
боли.
ГРАЖДАНИНЪТ Р. К. НЕ ЖИВЕЕ
Гражданинът Р. К. не живее
със своята жена (нито с някое от нещата,
които притежава): не живее от перото,
трудносмилаемото си перо, марка "паркер",
засядащо му в гърлото: садо-
(гризе крилата
на своето перо, марка "паркер")
мазохист е (с перото си се мъчи да вдъхне дъх на трупове
от миналите дни, за да
се гаври с тях): роден (не знае
за какво): макар в семейство
на работници, паразитира (върху
езика): почетен
кръводарител (не тече ли в жилите му
чужда кръв): противник на нашата
присъда смъртна: минавайки през границата
се опитал да контрабандира: акта си
за раждане, колективния си
организъм и перото ("паркер"): не
си записва хрумванията, разбира се теле-
патично (има смок във
телефона) и развращава невръстните
часовници: преди заспиване брои до 19
84 (на нищо вече не разчита?). Живее,
макар че не е ясно
заслужил ли е този свой живот
ВСЕ ОЩЕ ЛИ ТЪРСИШ
Докъде се мъчиш да отлетиш, сърце,
все още ли търсиш
превъплъщение?
СЯКАШ СЪН
Наистина животът ти сякаш сън е,
пътуване с влак, разходка по оцеляла алея:
недоловимо трае, невидимо се променя:
издължава се - и - пробягвайки
само по нему известни пътеки -
неумолимо те доставя
в някой минал следобед
или поколение
ЖИВОТЪТ НИ РАСТЕ
Животът ни расте като тревогата, като страха,
животът ни расте като опашката за хляб,
животът ни расте като тревата, мъха по камъните и праха,
подобно паяжина, скреж, пълзяща плесен,
животът ни расте неумолимо като кашлицата и смеха
и не зависи от войни, спогодби, преговори,
от разведряване, промени в климата, от ООН-е,
от скритата експлоатация и явна тирания,
от наглостта на черни лимузини и бездушни съдии,
от слугите на низостта, от поданиците на нищото,
от тровещите вестници, присаждането на сърца,
от комбинациите тайни и явните лъжи,
от издевателствата над нашите светини,
от земни трусове и замърсяване на атмосферата
животът ни расте неудържим, през пепелищата,
през най-дълбокия ни сън,
извън нас и през нас, които
сме блудните му синове,
животът ни расте тъй както скрито хвърчат цените,
подобно science fiction,
като кръвното налягане,
като страха от закъсняване за работа
или от погледа открит на някого в очите,
животът ни расте като плода, като глада,
животът ни расте подобно флората и фауната -
но не като омразата, желанието за мъст
или жадуването на възмездие,
и даже да не е наясно какво би искал точно
животът ни желае да живее
по човешки
ЕДИНСТВЕНО МОЕ
Единствено мое отечество.
Единствено мое отечество си ти, мълчание,
в което са скрити всички
напразни слова;
немите облаци,
въздишките, погледите,
пощенски гълъб с писмо,
пропаднал без вест;
единствено мое отечество си ти, тишина,
крещяща
с мъртви езици;
като човек, сполетян от пожар,
изгубил всичко, което гори,
като беглец,
заловен близо до лагера;
макар да не съм вече дете,
нито твой пленник,
знам, че дори в изгнание
ще остана в теб, реч,
а ти ще бъдеш във мене
като подпухнал език: сърце,
което ще ме държи жив дотогава
докато не.
XI.1977
IV. НЕМНОГО ПОВЕЧЕ
тук, в един от световете?
Паул Целан
СПАСИ МЕ, ВОДИ МЕ
Верен мой път, съхрани ме, спаси ме,
от лъжата моя и на мойта епоха.
Бди над мен, Ангел Хранител,
но води ме ти, Бели Облако.
Отклони мълниите, дъжд проливен,
непорочна истино, озари ме.
Не ме отминавай ти, гълъбице,
изпращаща знак от висините.
Прости греховете ми, вечерна зора.
Не ме пробождайте с копие, сънища зли.
С безумства не ме благославяй,
събуди ме, утринна молитво.
ВИНАТА НА ЙОВ
Всичко се сбъдна,
нищо не ме отмина.
Кой ще ми прости.
ОТВЪТРЕ
Виж, с истинска светлина
витражът свети
едва вътре в храма.
ДА СЕ МОЛИМ
за живите мъртъвци,
за неродените и неродилите се,
за братоубийците и самоубийците,
за робите
и за жертвите на насилието,
за възвеличените и за унизените,
за бедните и за нищите,
за забравените и за тези,
които искаме да забравим.
Да се молим
за човешката смърт.
За премахване на смъртното наказание.
Да се молим не за победа:
да се молим да устоим.
Осмеляваме се да молим за Твойта
закрила над нас.
Молим Те:
бъди
бъди милостив,
чуй ни
и изслушай.
ОТНАСЯНО ОТ ВЯТЪРА
Вятърът отнася парченца
от неясно изписан лист:
забравена дума? сън?
моето нямо ти?
трепти на върха на езика.
НЕВИДИМО
Невидими очи
гледат с очите ми,
невидимо сърце
ме държи в дланта си.
КАКВО ОТ ТОВА
Какво от това, че успяваш да бъдеш човешка,
че обичаш еднакво
и своите, и чуждите деца,
какво от това, че можеш да бъдеш мъжка, женска
и дори женствена,
че без някого не би могла да живееш;
какво от това, че си единствена,
открита за всички, справедлива
родина,
щом заради теб трябва да гинем;
какво от това, че понякога нищо повече от теб
не ни прави по-живи,
че си безсмъртна,
какво от това,
смърт
НИКОГО ДА НЕ РАНЯ
Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога
постъпваме така и с истината.
V. СТИХОВЕТЕ, ГЛАСОВЕТЕ
За авва Агатон казваха, че три години държал
камък в устата си, докато не се научил
да мълчи.
Книга Съдии
НИЧИЯ ЕЛЕГИЯ
Не призовавай. Не викай. Заспи.
Не отправяй молитви напразни.
Не плачи. Над твоя град, виж,
над града ти е паднал мракът.
Кой ще се спаси, кой ще загине
знае само мъглата ранна.
Кого ще застигнат Ериниите
- и на кого позорът ще падне.
Не се моли, не проклинай.
Не викай насън: Ще нападнат.
Късно е. Удари часът.
Вече са тук, Касандро.
Вече влизат, Касандро. Не ридай.
Дори мен не оплаквай.
Над града ни зарево и печал
над нас мракът.
С ЛИЦЕ КЪМ СТЕНАТА
Жената обръща огледалото
с лице към стената: сега в стената
се отразява мъртвият сняг,
скрипти под ботушите подковани.
Огънят се сгъстява.
Нищото затъква щикове.
XII.1981
* * *
Не знам имам ли право
да говоря, да мълча, да докосвам
раните. Моля се. Без
слова. Той
Знае.
БАРБАРА САДОВСКА* ЧЕТЕ СТИХОВЕ
Барбара Садовска чете стиховете
на своя умъртвен от палачите син.
Не достигат местата,
но едно остава празно:
Той
е тук.
Кървят в нас
Неговите рани.
D.A. X.1984
* Деятелка на "Солидарност", майка на пребития от
милицията студент Гжегош Пшемик. Б. пр.
ПОНЯКОГА ЧУВАМ ГЛАСА СИ
Понякога чувам гласа си
в чужди стихове: вече не ми е жал
за това; самият аз
съм станал днес чужди уста. Чий ли глас
звучи сега в мен,
онемелия от гняв и отчаяние
ДОБРОТАТА Е БЕЗЗАЩИТНА
Добротата е беззащитна,
но не безсилна.
На добротата не й трябва сила.
Добротата сама е сила.
Добротата не трябва да побеждава:
добротата е
безсмъртна.
I. 82
ПРЕЛИТАЙКИ
Двойка гълъби на безлистния клон,
ако прелетите
наболели и гладни над гълъбова Варшава,
сами ще стигнете при моя Маестро
Пан Когито,
Принца на Поетите.
КАК МОЖАХ
Какво правиш, охлювче, на балкона ми,
толкова етажи над земята!
Да не се връщаш от Фиджи?
О, как можах
да не те позная, Иса, веднага.
МЕЧТИ
"Много да спиш и да четеш свети Тома от Аквино."
Или поне веднъж
да се наспиш до насита, да намериш лек за очите си,
да напишеш писмо, без да задраскаш ни ред,
да четеш, да четеш.
В СТРАНАТА
В страната? Да, останах в страната.
Разни са видовете и местата
за изгнание.
МАЛКО
Малко казах.
Ще успея ли да поправя
грешките в стиховете си?
* * *
Останах, за да споделя участта - а все по-често
търся усамотение. Поне в това
не съм самотен.
ПОЧТИ ХАЙКУ
ниско кръжи гарван невидим
виждате ли го?
Ханс Арп
Клинописът на гарван върху снега:
- Още не съм издъхнал.
Ти, който четеш това,
също.
ВЪРТОП
- Благодаря ти, че дойде. Бях
болен, страхувах се
от думите и хората. Но вече...
- Дойдох за малко. Приятелите от чистилището
помолиха да те предупредя. Недей
нощува в къщи утре. Пак...
повлича в две посоки
въртопът на разсъмването
и съня.
ПО ЙОЗЕФ ФОН АЙХЕНДОРФ
Не се оплаквам, Господи,
и стихва сърцето ми:
това, което исках, е пропиляно,
дай ми сега сили да понеса
това, което не искам.
ЗАЧЕРТАНО НАЧАЛОТО
На Збигнев Херберт
Зачертано началото, на отсрещната
страна: белота,
между тях толкова много живот,
неподвластен на изразяване -
- все още е листче хартия: смачкана,
пламти в пепелника
вече малка безкрайност? нищо?
пробляснал лъч и тъма
1974; 1985
* * *
Тази година
не родих плодове
само листа,
които не хвърлят сянка
страхувам се, Рабби,
страхувам се, Господи,
че ще ме прокълне гладният,
изнемогващият
по безкрайния път
към Йерусалим
1986
* * *
но струваше ли си да унижаваме речта свещена
Збигнев Херберт
познах повече добро, отколкото зло,
дадени ми бяха на помощ
крехки ръце и взор,
относително бистър ум,
гени на живота и страх,
време за неправди и време за покаяние,
език и реч:
грешния език,
с който не искам повече да говоря
свещената реч,
за която
не се чувствам достоен
III.1987
VI. СКРЕЖ
Запечатай това, що говориха
седемте гръма...
Откр. 10:4
ФРАГМЕНТИ ОТ 1989 ГОДИНА
........
ням,
с покрита глава,
стоя с камък в устата
пред стената от огън
и забрава
причислен
към помощниците
на смъртта
..........................................
снеми от мен пепелта,
снеми от мене товара на тази
не моя вина, дай ми да пренеса
на отвъдния бряг
раните: покаянието,
скръбта
.......
разсъмване с цвета на Сена,
цвят на пелин и жлъчка
* * *
Другите
нека зараснат, но тази една, безтелесна,
оголена най-болезнено,
непозволяваща ти да живееш - а все тъй
държаща те жив, тази единствена,
завинаги незавехнала, на теб само
дадена, нека остане
открита
БЯХ ТУК
Блясък, гаснещ йероглиф от лъчи по зида -
и повтаряно в упор безпомощно заклинание
"Kilroy was here", подобно на скална
гравюра. Във вдлъбнатината на мрака, бездомен,
разстила своя картон да преспи. Никой,
отразен на стената.
НЯКОЙ, КАСПАР ХАУЗЕР
Някой, Каспар Хаузер?
О, не, някой подобен на някое от моите други,
непостигнати аз, ням Минотавър,
сънувах или той ме сънува
тази нощ, в своето вкаменяло пътуване
през лабиринтите на подземна железница, през пластовете
от бандажи и сгур.
* * *
Моето лудо куче отдавна е мъртво.
И в това си приличахме, мисля, усетил
как нараства тревогата в мен,
когато стигам до мястото, дето някога
ме е срещнало злото.
* * *
Никакви Carceri d'Invenzione, ни лъч светлинка в тунела:
а все пак, след седем минути бродене в овъгления мрак,
покрай стените на пълен с прави ъгли коридор,
още по-малко знам как да се промъкна незабелязан
през най-близката вечност.
СРЕД ТЯХ, ПО СРЕДАТА
Дванайсетте мъже край сложената за предопределенията маса вече
знаят, че
един от тях ще предаде, а друг три пъти ще се отрече, преди веднъж
(или
два пъти, ще си остане докрай неясно) да е пропял петелът. С тях,
посред
тях, в самата среда на своята безкрайна единичност - майсторът и
учителят. Този, който е неподвластен на числата. Синът на
неизповедимото
Име. Синът човечески. Преди миг е свършил с разчупването на
безквасния
хляб, сега, за един навеки последен път, вдига чашата с вино. Лицето
му
остава скрито за нас. Оросените му с елей коси излъчват небесно
сияние.
Малкото думи достигат до нас в преводи и интерпретации. Бдителни,
непрекъснато донаправяни, след толкова много войни неизвестно
доколко
правдиви.
СКРЕЖ
Сив скреж от шепот, вкаменелост от отчаяние. Кой ще чуе
стихващия псалм на земята, нямото викане
на планети, сбогуването на галактики. Черни слънца
падат в себе си
в нечовешко
мълчание.
