Sunday, April 30

"Somewhere My Love"



Пред лудостта ми какво не ти стига...


Плътта е насилие
Вади белезниците
Извикай страха
Вземи ми зениците
Две бездънни дупки в паметта
И вечно спасение

Мираж

ако си жаден път
потопи се в мене
с мокри длани
да те утоля

трептенията
сливат мрака
а музиката
ги превръща
във движение
танцуват
струни
украсени
от шаловете
на нощта
южни ветрове
и гласове
на тъжни хора

-
колко дълга е нощта
когато стъпва на пръсти
върви все напред
по лунния ластик
---

и сега, както тогава се намирам на белия лист и съм крайчецът на писеца - сама смалила себе си, сама потърсила връзка и смисъл, да ги доведа до окървавената стена на чувството
и сека, както тогава ти замина с неопетнени ръце с обещание, че няма да се върнеш за мен
това знаех и аз...в деня на разстрела, когато се ражда изпод ръката ми твоята дъщеря, знаеш ли как ще я кръстя?...Мираж...за да прилича на теб
тя е стих, тя е цветна шевица от тъжни думи...
просто я написах и се появи, както много от мислите ти за мен

помня онзи ден, в който годините ми бележеха не много изгреви изпих всичкото вино и мислих за теб...а после в несвяст си ме гледал и си лежал до мене, говорейки нежно най-тихи неща
после чак след години ми разказа как гълъбите окъпани в дъждовните локви те научили на безвремие...тогава ти пожелах да летиш, един последен дъжд се изля и потънах във другия
ти бе далеч.
аз никога не поех след теб
и ти никога не се върна за мен
в спомените пиянски луди усмивки щастливи истински дневни мечтания сбъдвали дните
но сме далеч...
стената е много висока, цялата в кървави тъмни петна...красиво е...
Мираж е помрачена от гледката, не вярва, че се римува със нас...Като всяко дете, понякога и тя мрази родителите си
Мираж ще умре, така както се появи изпод ръцете ми...върху този болничен бял лист
Пих толкова много вино, за да подбудя тялото, за да го накарам да се разбие в стената, да остави следата си, почерка, последно желание - не, последно твърдение...
а после нека се разпръсне това ято от болезнени думи
зная, че ще напълниш чашата си като разбереш
сигурно ще горчи, сигурно ще изцапаш белия лист, към който неминуемо ще се спусне писецът ти...
и тогава, както мен днес, ще признаеш, че в дъното е била обичта ти към мен
и от това по-страшно няма...

Ling-Ling is coming to destroy You! evil pokemon bastard:)






Saturday, April 29


чакам някой, някъде, някога
където и да е
да ми каже лисицо, обичам те

знамения

само ако я попиташ
ще ти каже
ще го направи без много шум
без много логика
смърт на хармонията във второ действие
"не ни е страх от баналности" каза ицу
и беше толкова прав
понеже го мисля
вече без страх
с наличната безнадеждност

ако сега ти потрябва някой
намери го сред пиянските възгласи
или под масата
или в "тъпите си приятели"
все едно ми е

виждал ли си изхвърлените риби
понякога умират пред очите ни

понеже аз го зная
без да го разгласям навсякъде
съвсем тихо се помирявам
с отвъдния свят на представите

полунощ е
само чай ще ме стопли сега
само вряла вода ще убие вируса
виждал ли си гълъб стоящ на един крак
помисли си

понеже може да си забравил
или да не сме били заедно

знам кое от двете е по-страшно

искам да спя в голямото езеро
онова за което ти казах
а ти ме попита
"да те заведа на езеро ли поиска?"
а аз не отговорих
защото може да си забравил
а най-вероятно
не си бил в мислите ми тогава

не се е случило

ти открадна ангелите които спяха в онази хлътнина на шепата ми
онова откраднато лято в което изкачвахме каменистите хълмове над морето
ти крадеше тогава и пак си пазеше думите...пазеше ги за никога...за сега
когато прекрачи границата на отчаянието ми
това не е красив изглед
това са рибите по брега
на моя синьо-сив свят или само светло кръгче - шпионка
знамение ще е ако погледнеш
ако разбереш някога

...
но няма

You were my angel
Came from way above
To bring me love

вдъхновено от вятъра

замрежено слънце
в шепа прашинки
твориш ме
в несъществуващите
сълзи
творя
сълзите си
в несъществуващо
имам те


той каза "перверзно" !!?!?

спри да стреляш по мен
невъзможно е вече

сякаш съм чакала
само това
откакто те срещнах
да се счупиш във мен
да догарям
след толкова ръбове
една прашинка стъкло
ще ме среже

очите ми не проплакват
гласа ми не може
затваряш всяка възможност

изтриваш ме като име

изхвърляш ме
тялом

далечен си ми
това е

и те чакам
откакто се срещнах
уморих се от това
"приближи се"
"отивам си"

късно е вече


гласова поща
няма никаква поща
между мене и тебе
няма никакъв шанс
за тебе и мене
няма никакво посвещение
и за него излъгах
понеже толкова исках
в думите да те сбъдна
понеже толкова шепнах
несръчната си магия
само въздух само мъгла
сама с своите сили


подкосени са миглите
подкопани са думите


разранена ръка
вкопчва се в гърлото
близо бе
толкова близо
че поисках
да ме е нямало

няма ме
и не мисля че би се сетил за мястото
където и да е скрита

дебел плат
едра прежда
там
на високо
в гнездо на надежди
тя спи
страшно
стар
щъркел
й носи
разговорливи
бръмбари
разчоплени
червеи
там на високо
с изглед
към безкрайната
степ
на комините
в димни завивки
спи
твойта "единствена"

щъркела скоро се връща
добродушен и ням
с очи като пещи
толкова топли очи
тя умира
пред тези топли очи

във високо гнездо на безсмъртни всъщност надежди

това чакаше
откакто ме срещна

Николай Райнов

Песен девета : СТРЕЛЕЦ

Зная странни видения, които плуват с отломките на моите мъртви чувства над мътнозелено езеро. Зная видения - непознати другиму...
Аз нося сеугасимия копнеж на морна камила из обгорения шир на пясъци - страшна огнена жажда на камила, натоварена с язвите на човешката съвест. - Жад на изкупител.
Аз зная джунгли, дето в кипящо очарование разтварят хищни греховни уста сочни кактуси. Тръни обнизват пътя на страшното постигане - и душата пред кърви минава до огнените гърнила на Първите Образи.

***

...Морът бе преминал и Градът живееше спокойно.
Душата му утихна и заздравяха раните му.
Неговият блачен сън отхвърляше последните жадни искри в небето. И Градът заспа отново, свит като грамаден бехемот в крайречно блато. Тръпен сън заспа Градът.
...Аз зная страстните кошмари на Града, подавящите полупостигания на едно заспиващо съзнание, когато между Живот и Смърт няма синур.
Аз зная странни видения, непознати другиму...
Аз зная страшното очарование на Нощта, която настъпва - очарование на топла росна страст.
Аз помня дивите разпътства на бесовски сбор и тайните пътеки на всемирния Грях.

***
Разкалено гърнило на огнена страст бе Градът нощем - измамна чаровница, която с полузатворени очи потрива страстно бели, покрити с мъх бедра. Аз казах : странни цветя израснаха там, дето бе погребан Прокаженият. Тъпи, безсрамни протягаха глави нагоре - и движението им отбуляше стръвна страст - те съскаха като влажни фалуси...
И странни невидени планичета с горещи лепкави езици, червени от жад, разпуснали страстни, треперливи, влажни уста - се гърчеха от желание за Грях : цветя на Грях бяха те.
Изправяше се късно нощем там Исполин с лък и тетиво от човешки жили, за да избива ония, които разнасят из потайни места дъха на содомски грях.
....А в късна полунощ излиза Прокаженият и води дяволско хоро - и служи черна литургия.

***

Аз зная пурпура на всеки Грях и дъха на всяко безумство.
По всички подземни вертепи на вековете грешеше душата ми: - аз помня тръпките на всички грехове и по челото ми не ден цъфтяха острите цветя на страшен блуд...Душата ми е пъкъл.

***

Аз зная упоителното веене на Греха и тайния летеж на бесовски сбор.
Аз зная острите завайващи сокове, които карат Града в полунощ като лунатик да пипа - като страстна блудница да търси хищно голота на мъж - и отпаднало да се гърчи в страшни припадъци на неестествен грях...

***

Гърми уморено заспиващия Град - и ето в мрака на цялата земя зелени светулки - : не светулки, а чародейски очи, дирещи път към странни подземни пещери.
А в затворена тъмна горница лоена свещ мътно дими, та окадява с невярна светлина снагата на разголена жена.
Запушени са всички отвори на душата, душата е затворена - и при дяволски чад на бясна музика чака и трепери...
Тръпки - и уплаха...
Тръпки - и жад...
И ето - ръцете трият голата снага по всички срамни места със зелена мас - кървава тлъстина, човешка лой, която мирише на отровни треви. - Трият - до пламване, до премала...
Главата се замайва - главата се върти, но мазна ръка натиска и трие остро зрялата гръд, широки бедра, напрегнати членове и мищници. - Трият -до пълно възбуждане, до припадък...
И потича разтопена мас по пламналото тяло. И остра сласт изпълва срамни места - а главата се замайва - главата се върти...

....

ПЕСЕН ЕДИНАДЕСЕТА : ВОДОЛЕЙ

Аз съм слепец, който проибива път за лъчи в душата си.
Аз трябва да разбия нещо там: - и ето пред мене незнайни страни! Аз ходя по странни градове, които ми се струват познати и забравени. Но те са нови за мене.
Един тъмен ден се намерих залутан в развалините на Вечния Град.
Всичко бе изчезнало там - и печално поглеждаха сиви съсипни - като подстволия на отсечена гора.

***

Един тъмен ден се намерих в студен храм, дето вееха странни крила и се пръскаха мътни миризми.
И възправи се пред мене мощния глас на Изваяния.
И каза ми:
- В смъртен болеж се гърчи душата ти! Виджам те, че стоиш на кръстопът между Клетва и Благословение. Ти скоро ще умреш. Градът погина - не се оплаква нищо мъртво....Но мощна сянка на Вечния Град стои - и Градът е безсмъртен. Векове ще минават хората по тия забравени стъгди, а Сянката ще ги заслони и пред тях ще възникне в мощно тържество образът на твоя Град. През Урна на Сълзи се минава към Чертозите на Пламъка - и ти доста оплаква смъртта на твоя Град!...
Тогава склопи очите, па каза:
-Виждаш ли!
И аз видях непознати страни - имнах по всички подземия на Града; из всички пътеки на Човека се мярна сянката ми и бегливо се разтопи по вси кътове.
И в чаа, когато Вечните Води на страшни талази гърмят към залез, със свещената лодка на Слънцето слязох в страната на Вечния Мрак, дето грамадна змия с метални люспи пази една Врата.
С вкована усмивка на мумия ме гледаше исполин, изсечен на Вратата. Грамаден сердаб раздипляше мрачен зев под мене - грозния скелет на Великите Мъртъвци.
И усетих около себе си дъха на всичко велико пред вековете - и видях ледените сенки на вси фараони и жреци. И - студенина на забравен подземен серапеум, дето мълчат скелетите на първите творчески образи. Аз бях в подземията на Вечността.

***

- Виджаш ли?
И аз се видях издигнат на най-високите върхове, а под мене - скъдността на най-високия стремеж.
И седмина бяхме ние - хората по най-високите планини, - седем гранитни обелиска, израсли от кръв и изсечени от мраморна мисъл.
Ние сме седемте истукана на Тайния Път, който води през ледни морета и пламтящи празници.
Ние сме седемте стълба на небето, които грабват силом Тайните.
И видяхме се вледенени по седемте върха : седем ледени изваяния на мраморен сън, седем стъпала на вътрешно постигане, седем мълнии на Любовта и Смъртта - - -.
И Ваятел с пламтящ чук ни удари - та ние се разтопихме мигом, ние - седем ледени сенки.
И кървава пара се дигна - пурпурна мъгла покри небето, слънцето помръкна, а църковната завеса се раздра...
***

-Виждаш ли?
И видях душата си в пламтящо гърнило, разтапящо се като лепкава бронзова лава, върху която всеки лъч пробожда рана, а всеки лъх оставя отровно петно.
И видях душата си възправена над грамаден беломраморен храм - бронзов излитък, - истукан на древен бог, който привлича и разпалва с огнена мисъл погледите.
А под мене гърмеше цял свят.
А при подножието сибили и намръщени пророци разчленуваха руините на моята мисъл - и цял свят се стичаше на върховен празник. И падаха на колене пред моя образ.
И всеки късаше с поглед къс от изваяието на душата ми - късаше и си отиваше.
И цял свят мина - и всеки поглед откъсна парче кървав бронз. - И видях душата си разбита на късове, разломена като хляб върху брачна трапеза - разнесена по всички краища на света.
А храмът бе празен, студено мълчеше подножието - и изваянието изчезна.
И тъгуваше горчиво душата ми по обратно сливане - и се късах от мъка, че виждам душата си, разломена и разтопена в безброй души...
А смръщени гадатели млъкнаха, сибили спряха размерния бяг на смели загадки - и оракулът на душата ми запустя...

***

-Виждаш ли?
И видях себе си надвиснал над тъмни пространства, разпънат върху грамаден невидим Кръст, закован със звездни гвоздеи и с трънлив венец от мълнии на глава.
А под мене в стремителен вихър бягаха бясно звездите по безкрайни счупени спирали, грамадно огнено колело от звездна тъкан пръкаше кървави искри.
А при всеки наплив на мъка исполински трепет разтърсваше всички звезди - и огненото колело се гърчеше като грамадна пламенна змия със звездни люспи.
И висях в мъка над тъмните пространства на вековете. И никой не ме сне оттам.
- И ето мълчанието около мене: аз не виждам нищо - и през душата ми пролазва бодлив, кървав трепет - острозъбо страдание впива жило в моята пленена мисъл.
И пронася се над света страшното "Лама Сабахтани?" - и почернели като мъртви въглени, окапват звездите - угасва Слънцето - замира грамадното колело, дето се раждат звездите - Земята спира своя бесен бяг и дочува се само ридаещия летеж на умиращи ангелски крила...
И отведнъж видях себе си - грамадна нова Вселена - видях Слънцето да свети в моята душа - и ослепителна буря от победни звукове разряза мрачината - - -
Грамадно бяло Слънце трепна като сребърен бръмбар в мене - а душата ми стана море, - безкрайно тъмно пространство, дето плуват звездите и кипи лазурна песен.
***

-Виждаш ли?
Не, аз не виждам вече нищо-
Аз не виждам нищо, а през душата ми минава черната погребна колесница на света. Изправен пред дверите на ледна Нирвана, аз усещам душата си грамадна пирамида, дето студени тъмни води невидимо мият подземни царства - и заливат грамадни мъртви градове. - Аз съм склепът на вселената.
Ще минав векове - и в тая пирамида йерофанти, облечени в лъчи и злато, ще внесат огромната черна мумия на погаснало Слънце. И до края на тъмните мъртви времена душата ми - огромна мрачна пирамида - ще притиска в костеливи обятия тялото на най-великия бог.
Слънцето ще спи в душата ми като в гробница.
Аз разбих нещо страшно в себе си, изгубих всичко - - -!
Та душата ми ослепя. И аз не виждам вече света в неговото трепетно движение - и не познавам звездите в техния устрем. Аз ослепях от много сияние.
Аз пробих грамадни двери в душата си - и Слънцето влезе, а душата ми ослепя. Защото - който види Бога, умира.
И Слънцето грееше в душата ми; аз бях кървавата точка на слънчевия огън - мировото око
И това око бе - сляпо...

***

И ето пред мене душата ми: огромна студена пирамида, която притиска в слепи студени прегръдки мъртвото Слънце - и рони над него опални сълзи.
Пред мене умря светът - и аз го прибрах в душата си -
и там го изгорих като в тъмен крематориум. И от всичко, що е живяло - остана само пепел. И тази пепел спи в душата ми.
Пепел стана Слънцето - и светът стана пепел - и тази пепел спи в душата ми.

***
И ето пред мене цялата ми душа : бяла ледна пирамида, която прегръща в ослепели мразни обятия мъртвото Слънце - и сипе над него бисерни сълзи.

We

сега само в дълбоки води можем да се обличаме
сега небето е поле от метличини
синьото на очите ни
е само отблясък
влей волята си в една дума
кажи ми я
като листопад по никое време
да извървя последното си съмнение
сред листа малки сини сърца
топлички рибки плаващи срещу залеза
по течението на вечната река
само по нея ще се познаем такива
дрехите са на брега
но не би се обърнал назад
сега само в дълбоки води можем да се обличаме

Friday, April 28

Томас Стърнс Елиът

Но спусни се надолу, спусни се само
в света на постоянната самота,
свят не като света, а само това,
което не е свят,
вътрешен мрак, лишения
и липса на всякаква собственост,
засуха в света на сетивата,
пустотата в света на помислите,
неспособност в духовния свят;
този път е единият, другият е същият,
не в движение, а във въздържание от движение;
докато светът се движи цял
в копнежи по металните ни пътища
от минало време и бъдеще време

"Бърнт Нортън"


Защото аз ги зная вече, знам ги всички -
предиобедите, вечерите, часовете,
премерих си живота на чаени лъжички
и слушах как с примиране примират гласовете,
щом почне музиката в следващата стая
И предварително как ще позная?

из "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок"

"Времето-разрушител е времето-пазител"

Томас Стърнс Елиът

Thursday, April 27

маточина


Лечебно действие и приложение: Нервоуспокоително, болкоуспокояващо, противоспазматично, хипотензивно, апетитовъзбуждащо, подобряващо функциите на храносмилателните органи действие.
Прилага се при заболявания от нервен произход (ускорено сърцебиене, сърдечна невроза, неврастения, повръщане на нервна почва, мигрена, полова възбуда, гръдна жаба). Листата на маточината се употребяват при виене на свят, главоболие, високо кръвно налягане, за усилване на зрението, регулиране на нередовна менструация, шум в ушите, подагра, безсъние, лош дъх в устата.
Външно приложение: Използва се за налагане на лапи при натъртване, ревматизъм, подуване на млечните жлези при кърмачките, циреи, за жабурене при зъбобол, гъргара при болки в гърлото.
Вътрешно приложение: 2 супени лъжици от билката се заливат с 400 мл вряла вода. Кисне 1 час. Пие се по 100 мл преди ядене, 4 пъти дневно.
Внимание! Да не се приема при остри възпаления на стомаха или червата, и остра кашлица!

лирика

След хиляди нощи ти си първата,
която облича се в мрака ми
когато всичко е медно червено
пръстите търсят утеха
когато треперя и се разнасям
в листопади съмнения и доверия

след хиляди нощи ти си първата,
която ме обърна във шепот и стонове,
ти си първата, която целуна дълбоката линия на челото ми
и ме разплака с усмивка
друга такава не помня
да ме е срещала

след хиляди дни съсредоточенст
звук на пили, грандиозни златни сечения
правилност, подреденост,
непрекъснатост някаква
ти си първата
която ми казва "ненужно е"
и аз се усмихвам, увивам се като шал
по белите глезени, облизвам сякаш е редно
и не питам дали би ме поискала...зная го

-..--

по някакъв начин си представям дъжда
слънцето само налива себе си в чашата ми
спри кафето
послушай птиците край реката
намери пътеката
надолу през листата и калните спомени,
които в друг са се случили
по някакъв начин мисля за дъжда
като за ден без всякакви хора, улици,
безредни облаците разпилели стиховете си
капките са духа на небето
повярвай им
поглъщам ги като малко дете
като опит на невинността
като никакво друго нещо

ще се впусна пак в поредния
несъзнаващ ме ден
времето пак ще се вкопчва
като пиявица и ще пораства
до пръсване
после - никакво време няма
идва нощта
и вечния дъжд над мен
без всякакви хора

колко е хубаво далеч и изгубен
колко е хубаво никой да не съдейства
на свободния разум, на свободния сън,
в който отворените очи искат своето

колко хубаво може да бъде
в този пожълтял от слънце
пълен с кафе
като чаша ден
ще счупя дръжката
и повече никой няма да го държи
повече никой няма да се нарече
роб на времето

после нощта на вечния дъжд
след него - аз в мен
вътре в теб
ако не ме задържиш
всъщност

My eyes
my evidence

Tool

10,000 Days (Wings Part 2) - Tool
We listen to the tales and romanticize,
How we follow the path of the hero

Boast about the day when the rivers overrun,
How we'll rise to the height of our halo.

Listen to the tales as we all rationalize
Our way into the arms of the savior
Fading all the trials and the tribulations,

None of us have actually been there,
Not like you...

The ignorant fibbers in the congregation
Gather around spewing sympathy,
Spare me...

None of them could even hold a candle up to you
Blinded by choices, hypocrites
Won't see

But enough about the collective judas
Who could deny you were the one who illuminated
Your little piece of the divine

This little light of mine it gives your past unto me,
I'll let it shine,
to guide you safely on your way

Your way home...

Ohh, what are they gonna do when the lights go down
Without you to guide them all to Zion?
What are they gonna do when the rivers overrun
Other than tremble incessantly?

High as a wave
But I'll rise on up off the ground.
You are the light and the way
They'll only read about
I only pray heaven knows
When to lift you out

10000 days in the fire is long enough.
You're going home...

You're the only one who can hold your head up high,
Shake your fist at the gates saying,
"I have come home now!"

Fetch me the spirit, the son and the father,
Tell them their pillar of faith has ascended.

"It's time now!
My time now!
Give me my
Give me my wings!"...

Give me my (x5)

"Give me my wings"

You are the light, the way, that they will only read about

Set as I am in my ways and my arrogance
Burden of proof tossed upon non-believers.
You were my witness, my eyes, my evidence,
Judith Marie, her condition won.

Daylight dims leaving cool flourescence.
Difficult to see you in this light.
Please forgive this bold suggestion:
Should you see your maker's face tonight
Look him in the eye
Look him in the eye and tell him
I never lived a lie, never took a life,
But surely saved one
Hallejullah,
It's time for you to bring me home.

СТЕНАТА

web | Поезия

Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.


Борис Христов


Tuesday, April 25

тщтестлавие

:)




Ал` ми подари близалка, а Елс ме разсмива!


Специалният козунак fox приготвен от Елс:)









от къщичката на Алпиниста


на Венце снимката


а това е моя поздрав за Венце :)






енергоспестяване...


Крис на фона на една красива усмивка :)
и друга светлина



новото ми мило приятелче


ой, на кака!!!



слънце

отново се чувствам сънена и неизясненена
но съм вън от проблемите :)

и все пак...
Строя тъжен мост с двадесет думи
и понеже не съм в самото начало
въздуха не ми стига да кажа колко. е малко
което очаквам до края
този мост извървява
реката причаква ме някъде и пак продължава
а аз се скъсявам все повече ... от обич към някого

невъзможните сънища всъщност са самото сбъдване
непознатите са снизходителни към пробитата цялост,
която изтича от мене като от улеи...като скрито слънце
в дъждовно време промушвам лъчите - сноп от надежди
няколко имена и очакване, едно име, създало цялото ми тежко мълчание
горя в свой собствен огън...как да кажа, че от него паля конфетите,
от него кипва кафето

високо...на моста...високо в издълбаната къща...искам невъзможното слънце

Saturday, April 22

Яна Кременска

Писмо

Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
— ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им , че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш...
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на "ВХОД" е "ИЗХОД".
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни — измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.

---
има още много хубави неща от Нея

ноти



подобно забравен куплет
преливам в мелодия
само такта на стъпките ми
прибиране съвсем рано
хереметизиран син цвят
е затворил града по красив начин
контраст
птиците се намират в клоните на дърветата
и припяват вървежа ми става част от тяхната песен
колко е хубаво
нищо освен един забравен куплет
очакването за дъжд
молбата
за ято топли капки и никаква ярост
разплачи стъклата в моята стая
моля те моля те
допълни още един часовой
да пази мелодията
разлиствай шепите ми търси своята
приспивна песен син сън носи дъжда или го събужда
любовта между капките любовта отвъд
преносима в мислите
измислих си нови ноти
ни
ин
самин самият стон стопил дъжда молебена ... ми
blue rain
милувки по здрач
зачезващ ден донесе мрачно цвете от небето
.бележки от планината.

събуждам се трудно
леки бели завивки
мамещо галят тялото
връщат го към съня
В дълбокия скут на заснежената планина
разделите не са дълги
Оставена съм да правя всеки отделен кадър
в огледалото, леглото, прозореца
А после едно горчиво гъсто кафе
Една глътка ще ми даде, което би ми липсвало цял ден
Огряло е бялото двойно легло
Чаршафите искрят, отразяват снега на върха - там горе

Плитчините на първите мисли са в топли светли мехурчета
деца на водата
Всички сме деца на Водата

---

снощи докато заспивах не знам
но ме докосваше грубостта на една жена,
която слуша блус и пие
говорих си с нея, но не знам какво й имаше
наистина не съществуваше, а присъствието й ми тежеше
тя замълча, а аз се заслушах...
Willow

***

Yes, Willow weep for me
Willow weep for me
Bend your branches green along the stream that runs to sea
Listen to my plea
Listen willow and weep for me

Yes, Gone my lovers dream
Lovely summer dream
Gone and left me here to weep my tears into the stream
Sad as I can be
Hear me willow and weep for me

Oh, Whisper to the wind and say that love's a sin
Leave my heart a-breaking, and making a moan
Murmur to the night to hide her starry light
So none will find me sighing, crying all alone

Oh, willow weep tree
Weeping sympathy
Bend your branches down along the ground and cover me
When the shadows fall, bend over willow and weep for me



Whisper to the wind and say that love is sin
Leave my heart a-breaking, and making a moan
Murmur to the night to hide her starry light
So none will find me sighing and crying all alone

Yes, willow weep tree
Weeping sympathy
Bend your branches down along the ground and cover me
When the shadows fall, bend over willow and weep for me
Yes

Ella Fitzgerald

Friday, April 21

........ ....

Спри го!
Той трябва да спре! Не бива да среща тази студена решетка,
пред нея нищо не може да мине, дори шепот...Той ще се нарани,
ще върви дълго ходом, чак до хълма над който пада нощта.
Той ще търси пак теб...Но ти...Ти си каменна, той вижда
мъх, привидяли му се в тебе очи...
Трябва да го спреш, преди да те е намерил, преди да разбиеш
челото, надеждите му...
Твоята чистота се дължи на твоята безпаметност...Ти протягаше
ръце, докато те не побягнаха от теб, за да се заровят дълбоко
при кълновете на забравата
Но ти се усмихваше и тогава, безчувствена с надежда някой
да те обикне и да те приспива с ухание...
Ти мечта под дебела сянка и сега дългия силует разтваря бедрата ти
Поливаш го със смях и нежности...Кого поощряваш??!!?
Дори не съзнаваш, че се вкаменяваш и студа ти убива малкото
стенещо семе, което ти е останало
Дори срещайки съблазни, той знае за теб, разпитва за теб и гадае
по своите собствени стъпки каква си...
Спри тази лудост! Спри го преди да узнае!!!

eyes of a quest



светлината стопява
очите ми
изкуствени лъчи
ме потапят в дълбочината
на мъгливата нощ
процеп е хоризонта
видях го
сега тъмнината чертае
косите ми

Бягам
влизам в сенките на дърветата
стаявам дъх и се осмелявам
да гледам
така през клони, листа съзирам
преди Озарението
---

Погребвам се в милиарди микроскопични тайни -
жестове, откровения, тихи бягства и смълчана истерия
И там ще остана - насън изричайки причината в друг да не се Сбъдна
Взела съм жестоки решения, преди дори да ме притисне случаят
Грубостта ме смалява до изсъхваща без докосване отронена капка
Ако само останех сама, непокътната, да се взрат в отражението ми,
да ме докоснат с устни ще зная значението си, ще зная въпросът
Но е толкова късно за опасения и надежди, че пробождам силното в мен
и в дъжда се процеждам
като единствена и като ничия
като себе си преглътнало отровите
и бялото е покривало за топлия ми устрем,
за мъртвия ми устрем да допълня
Сега всичко е част от Тайната ми, но никой не подновява търсенето
Защо?

всеки ден аз съзнавам тази откъслечност в паметта,
тази липса на страст в докосването, в спускането ми
по заснежено безразличие, като в Слалум за умопобъркани
това ли е???
---

синкава тежест над тялото ми
сутрешна мъгла над безлюден остров
ако ме погледне очите ще са пропаст
в кого да хвърля тежестта си
морето я отказва
небето вече я върна

вледенявам
като лунен огън
подпалвам всеки лагер
не познавам никого
с крила да ме затопли
с крила
лъчисти и високи
.

---
този ден, в който аз всичко
просторът не е просто платно
и хоризонта има отвъдност
много страх за мен има
прекомерности може би
нищо не бива -
аз дишам, нали
ние сме едно
едно сме в този страх
и в тази прелест

освен ако не застанеш
срещу им
---

пиша като този ден
летопис за вътрешността на видимото

случаен сън казва истината,
но аз съм будна, винаги будна...
не мога да предотвратя

има много страх за мен
кръвороден страх,
по рождение страх
защо се вслушвате в него?
Аз дишам
защо не се вслушахте?
Дишайте - това е заедност
Всички се носим в това дихание
Произлизаме един от друг
не за да се търсим
Не само, за да се търсим!

***

горя захар в дланите си
но на кой да се осладя?

***

абсурден
червено-чер образ
на син блудкав екран
търсещ ключовете си
хора пускаши голф топки в улуците
се смеят безмозъчно
а аз претърсвам всекиго,
докато накрая не падне метален предмет от небето
не е виновно плоското им чувство за хумор
просто звездите ми мислят доброто
ключът ме удря по главата
и ме ослепява
===

озъбвам се в лицето на всяко несходство,
но само след минути сме побратимени
в раздвоено неведение
не любов към ближния

оставаме слепи за съвпаденията
и ги поддържаме с нечовешко търпение

сами говорим за себе си, в зависимост
от недостатъците в другия. жалки сме

...

аз съм болест, усмихвам се вече вън от съвсем отпадналия ми ум
говоря на себе си и този разговор е потиснат, твърде дълъг, а някак еднакъв
чувствам набъбването...така си припомнян наближаването на пристъпите
някакъв инстинкт на душата да се разшири, да разруши стените от завряли води,
кръв и органи...аз съм болна....
оставям я да умира и я поощрявам "говори, ще ти олекне"
а това мое отвъд постоянно се вплита в нови и нови преносители на вируса м.е.н.

? trip ?
На път към нищото не се страхувам, че ме застига времето, че в мен е сигурност -
без рискови желания и скришом казани неща
втурвам се, но ластика остава оплетен и стегнат на глезена ми
да ме върне пак там
нямам изход - имам обратно
ако това пътуване бе истинско, щяха да ме задържат на границата,
да ме принуди някоя случайност да потегля без да взема себе си

товарът тежестта премерените рискове
все още съм за никъде
още нищо не предизвиквам да се случи
безпътица...

където е записан погледът ми по стените обрасли в бръшлян по безкрайните късчета небе и прозорци самото слънце снима ума ми по път всичко е ново за да обикна вървежа за да спестя престоя и очите затворени
трябва да вижда да запечатвам с очи единствено непрестореното, което се движи
***

въпреки корененият зелен цвят ние все пак заживяваме в степта
мечтаем за пустинята и всичко това изглежда омалено, маловажно, дори невъзможно
но тази влага в мен и тях ще роди плодове
и тези плодове именно ще са желанията, от които сме слаби да се откажем
отрупани плодни дървета
и ние ще покълваме в дъждовни треви, по склоновете на тихи планини и в шептящите поля
но пустини ще побират очите ни и ще сме препълнени с подробностите на далечни, други светове
седя тук под този бук без да знам на кого ще са нужди наблюденията, в кого ще се прероди стремежът ми
сега е без значение
лежа сама в себе си без да правя открития
това е.
всичко е растение на подпочвената нужда да виждаш усещанията си

вчера


баба

нещо като след 3 е...
баба ми поднася кафе в едно бяло канче
помня го още от детството си
може би ще вали
целувам цвета на небетоцелувам очите й
ще завали ли?
понякога съм щастлива,
че не вярвам в предсказаното
милвам ръцете й,
които поднасят с вълнение
изплетено ситно каре -
за рождения ми ден

творим спомени
за бъдещето
обичаме се..

баба ми дава бележка
бъди здрава и добра
каза оставих си редове
за да ти пожелая обич,
но нея ти ще си я допишеш

ще вали, знаеш ли...
даже, сега точно от това имам нужда
един дъжд да докосне щастливите ми сълзи
някъде след 3 е...
а само след два дни ще стана на 20

благодаря за кафето,
благодаря за дъжда,
за спомените, които са подарени,
благодаря Ти за цветовете...


очите на баба са сини

Thursday, April 20

ням филм



и ето ме мен, във това пораснало черно- бяло тяло
детето, на което винаги слагаха хляба в торбата
и се прибираше, за да го намазват с мармалад
цял дървен сандък върху масата
отдавна заминало
гореща кутия с вкусно сготвено върху коленете
в малката седалка в малкия автобус
стиснала в ръцете си чанта и снимките на мъртвец
скрити в нея
внезапната дъщеря на скръбта, която тихо
колкото мен е висяла
съвсем близо
всяка събота по платното
успоредно на това, което отвежда
големия автобус с големи седалки
и никога не го връща
отдавна сърцето ми достига до гърлото
на думите, които разказват историите
вратите отключени, защото чакат мен
проснат на плажа тъжен пингвин
който се бори с вятъра и си оправя косата

Несрин Исмаил

:)




Wednesday, April 19

raining


тогава усещаш
обладал те е ням човек,
който живее
заради твоя жест,
от когото погледа
натежава

тогава усещаш
в тебе един мъртвец,
който се е опитал
да проговори

с един поглед
в един жест
да се сбогува
особено

----

тежиш на желанието ми
да ме притежаваш
не искаш ли?
и аз не се осмелявам.
---

те винаги се усмихват красиво
но не умеят да обещават
непоправимо като закономерност...

---

пиша ти, защото вали.
пиша ти - да усетиш, че вали...
въздуха е озонов и сладък, вдишваш го и валят мсли...
мислите се раждат от музика като тази ... на дъждовните капки
когато ти пиша очите ми милват проблясващите прозорци
през две улици светва и угасва фенер
нали си виждал как се потапя и къпе всяка подробност
как се размазва в погледа
водата е фина леща, гледайки през нея обикваш света
пиша ти, защото Обиквам...
а всеки от нас се разпилява така
и не е ли това дъжд?
пиша ти - да го усетиш
да, точно сега съм твоят облак
аз ще ти дам думите непринудено
искрено ще валя, ще е хубаво...
ще мирише на озон и топли керемидени покриви
а лампите ще се къпят разголени
и проискряващи под едрите капки
хиляди светли стонове
на светещи нощни създания
със сигурност с нещо женствено в тях
голота и песен на едри капки
...
пиши

Tuesday, April 18

господа децата

21:00“Господа децата” - Комедия – Франция
по tv 1000 ако Ви попадне ... гледайте:)
nigga pleeease!

^^^ ^^^

кога пожелах да заживея - шпионирана от истината,
но преоблечена, изплъзваща се, винаги устремена към моето лично бягство
Инсценировката на действителността около мен ме оплита
Не зная с кого вървя редом и защо все забравям...
Превърнала съм се в самоцел за себе си
Вълнува ме само стаеното, неразбираемото, инстинктите ми
да изразявам емоциите до крайност - фалшиви, но изпълнени с живот;
енергични етюди, в които симулирам общителност, жизнерадост, способност
за адаптация - обезцветяваща...
Кога спрях да правя разлика между състоянията си?!
На ръба на силите си? Чувствам, че издълбаните вече причини упорито
зарастват и се появяват пак там.
Как сама да повярвам в импулсите си - за обич, за неспособност?
Как да изтръгна това разграждащо отрицание, тази втълпена от болезненото различие,
невъзможност да съм вършител, също както са другите
И ако наистина мислите ми умират...какво правя аз по средата на този пъзел - тържество на логиката, готова съм да излъжа ли? в редиците на не-живеещите, а запаметяващи
Трудно ми е да отварям очи, когато знам, че е безсмислено да се влюбвам в дни и нощи, пейзажи, изражения на непознати, неизбродими улици, а да се сблъсквам с омъртвени хоризонти на мисълта...
Не мога да съществувам - този кръг е предопределил всекиму някаква постоянна посока...
сякаш, за да се изоставим, за отритнем душите, които отказват да уччат и да се съюзяват
Това ли наричат изход - безпаметно движение на заболяли свличащи се тела???

Sunday, April 16

EL-P !

T.O.J.


And you can tell that maybe time is out of joy my love
So this is maybe just a SOS shrapnel, an echo of dead sentiment
Measurement across the nothing for no one awaits that effort to shrug
Or maybe resident incurable romantic defunct in the face of fact
Blackboard formula waits by the next class
with the outlines still intact, and I see it
And I'm still not sure of the meaning
But I'll say it, write it down, and read it for you


No protective leathery flesh of emotional chain-mail
(No running shoes) no running, no locking doors, no anger
(No e-mail) no voicemail communicational strangulation
Or distortion of purity sentiment
No fantasy of reconciliation or delusion of no revenge

(No bullshit) no culture hidden agendas, no preaching
(No pedestal) no standing on the pulpit, no ego, no new speaker freakish lingo
(Here I go...)
I haven't loved many people
I grew up afraid that I was crazy
And one time when I was deep inside your body you purred
And I was sure that you were gonna have my baby
And you can tell that maybe time is out of joy my love
So this is maybe just a SOS shrapnel, an echo of dead sentiment
Measurement across the nothing for no one awaits that effort to shrug
And you can tell that maybe time is out of joy my love
So this is maybe just a SOS, shrapnel, an echo of dead sentiment
Measurement across the nothing for no one awaits that effort to shrug
I used to be in love...

Everything you said I took it all to heart
And you spurred a change in me
Before I could become a new sun I had to fall apart
And I can see that now
And I wish you well
Cause you saw what was good in me
And I'll be god damned if I didn't see that myself
And everything you are
I know you got to cry
Before I could become a man I had to lose my mind had to lose my mind
And I see that now
And I wish you well
Cause I see what's good in you
And I'll be god damned if you can’t see that yourself

обича ме с насмешка
не я обича, както тя мислеше
обича се кекс, обичат се плодове, градове, спомени
после всичко е преосмисляне, да посолим или подсладим...
времето, в което се наслаждаваш на някаква песен
не е любовта
любовта е самото омръзване
поне при мен

aaaaaaaaaaaaaaaaaaa

никой не идва на помощ
so fuckin lonely
така както изоставиш
ще бъдеш изоставен
така както търсиш
не ще бъдеш намерен

живея/ако това изобщо се нарича така/
в черна дупка
губя всичко, което ми даде,
дори началото на онази глава, в която той
разбира на сутринта, че тя никога няма да си тръгне
не мога да я намеря
прелистих няколко пъти началото на всяка част
губя
търся ги...знам, че бях там
паметта ми е прекипяла
и това се е случило вече хиляди пъти
нищо не може да я върне
никой не връща загубеното
и тази черна дупка се оширява
раздробява времето на периоди
които забиват иглата
все по-дълбоко
нехайните думи
изгубените вещи
цената ми пада
всяка секунда
защо не ме купи някаква случайност
защо не ме навали дъжда, който чакам

цветята са толкова много
лалето е някак отровно обаче
а аз обичах лалета

мрачни догадки отново отново
листопадите свършиха
зеленото не помага
защо се губя така,
защо не оставам
...

черен екран поглъща бяла луна
този ден е толова неприветлив
че нищо не посрещам с добро

губя...наистина не намирам тази част,
в която не разбрах, дали той намразва сутринта,
в която тя остава...или просто е разбрал, че не тръгва

или стоя на едно и също място
и не съм прелиствала
и не съм търсила
просто знам, че съм изгубила
и това ме кара да повишавам тон в себе си
без да мога да се разкрещя на слабостта
без да мога да й сложа успокоително

сетих се мига в който ампулите с морфин се разпиляват
read me to slepp
моля те, приспи ме с гласа си, който чете мислите ми...
моля те, кажи ми, че съществуваш ...

bezsmislici: party people

bezsmislici: party people

ние чертаем луните по дължина и не че слънцето бяга от нас, и не че вие сте толкова далеч...
ние просто ваем миговете, докато сами не изчезнем... и тогава кого корите, и тогава кой е осъден?

Сен Джон Перс II


"...До теб съм легнала като веслото в дъното на лодката; до тебе съм се сгушила като платното с реята, привързано в подножието на мачтата...Милион мехурчета от щастие обезумели изпод кила се измъкват и ни следват...И обгръща ни морето, сякаш блян за нас, като едно голямо и единствено съцветие...с милион цветчета, пръскащи безбройни семенца

Приемственост, о, мъдрост! Хлад от бурята, която си отива със клепачи изранени насинени от собствените й безумства...Ти разтвори дланта си, радост от живота...Кой ли беше тук, оставяйки след себе си благодеяния?
Така във мене отшумяват стъпките и те не са на смъртна. Пътници пътуват надалече, ала никогя не сме ги питали за нищо. Ти палатката обшита в злато опъни, о, чиста сянка на живот отвъден...

И голямото крило смълчано, задържало се тъй дълго зад кърмата ни, все още направлява бляновете ни, телата ни, които толкоз са се любили, сърцата ни тъй развълнувани то направлява над водите...А в далечината, там последната вълна пробягва и зъбалеца, подобно дар, издига по-високо...Ти си тук - обичам те - щастието, което изживяхме тук, обичам -

И по-бавно нека всяко нещо да върви към края си. Смъртта се рее сред мъртвилото и няма грижа тя за нищо живо. А нощта солена носи ни в утробата си. И разхлабваме прегръдката си, за да чуем как във нас се възцарява туй море без рифове и брегове. О, плам тъй силен, ала тъй покорен. Хиляди клепачи благосклонни...

И потрепват на възлюбената миглите в това така спокойно място. Покрай мен е гладкото море и то разкрива ми на своите палми върховете. Чувам как пулсират като кръв хранителните и спокойни сокове - о, блян, аз трябва да те кърмя! Устната ми е солена от солта на твоето рождение и тялото ти е солено от солта на моето рождение...Ти тук си моя обич, и чрез теб единствено живея.

И усмихвам се от туй, че в твоя дъх живея сякаш приютена под брезентовия навес там на кораба. Подухва бризът. Нека слабост над водите да се възцари и прелестната нежност също: тишина, която бди сред твоето будуване и лекото потръпване на миглите ти. Женското ми чело е за тебе, заедно с парфюма на съпруга, който е загнезден във подножието му; и кръвта за мен тъй силно бие в мъжкото сърце напомнящо медуза.

Лявата ми гръд е във ръката ти, откраднат е печатът на империята!... дланта си затвори, о, радост от живота. Същата ръка, установила власт над хълбоците ми, поема управлението на империята, слабостта на любовта по всичките й области се разпростира. И спокойствието на водите нека ни напътства!, нека там в далечината посред пясъци и снегове разкрива се крайбрежието царствено, което къпе сред вълните белите си зверове.

И аз какво съм и защо на дъното сред бистрите води с тържествената лекота на палма се полюшвам, сякаш съм горгониев корал?...Дочувам как живее в нощта това огромно и неназовано нещо. мъничкото трънче на страха не е забито във плътта ми. Камъкът на прага е напряко на самия праг, морето го прехвърля и навлиза вътре. Ти ненужна, еретична смърт получила си вече прошка! И спечелено е делото, морето се е помирило с нас. А там в далечината всеки е получил нужното благоволение и любовта жадува за благата си.

О, Вие оцелели богове, спасили ме от явна смърт, благословени нека бъдете за мощния любовен тласък, който в мен предначертахте и за този вик тъй силен, който в нас нададохте. Смъртта, сменила туниката си, отива надалече, за да храни своите тълпи от вярващи. Морето, цялото осеяно със пяна, сбира там, за нас, в далечината своите коне парадни. Ала ти си тук, любими. И сърцето ми, и тялото ми са освободени от смъртта, вземи ги ти под своя грижа и опека...

***

Всичките капаци на прозорците - затворени и светлините загасени, тъй, подобно на трирема, плува дървената къща и под стряхата като весла гредите покривни са подредени, като че ли с тях се готви къщата да литне. Бързай, бързай, обкована в летви със цвета на слоновата кост...И бризът хладен в щорите повява, име той мълви по-хладно от Анхиз; и диша къщата чрез своите стени от слама. О, душа тъй скитническа, покажи ни своя път и ни разкрий коя трирема тъй щастлива ти насочваш към зората. Ала кой пътува в нас самите, без да има кораби в морето?, има ли предел животът? Нека не умира никой, който не е любил!

Ние внасяме моретата във нашето легло без мачти и весла и знаем с пълна сигурност, че ходът на нещата обратими никога не свършва. И любов, море и морски пътища простират се сред нас...Изпълва лампите и солниците ниската луна. Видях как под капаците на нашите прозорци се прокрадва острието й, приличащо на нож за чистене на стриди.
Или е звездата Бел и тя гнездо си свива там сред палмите и ледени парченца мъти за разхлаждане на тази лятна нощ. Пристъпвам бос из тези дървени галерии и по плочите пред прага...И видях как тази синя като перла нощ пред мене се отваря.

И земята със елените си черни слиза на брега от отлива оголен. Босоногото море по пясъците се отдалечава. Континентите, обшити в злато, движат се сред ореолите си. Острови, уголемени като орден на брега, прикачват своите монети плоски тъй огромни от дърво изваяни или изрязани от кожа; и полуразтворени шушулки с формата на кораб са изсипали зърната си и се белеят празни и изсъхнали подобно пейки на гребци. И семената, плуващи, къдетто и да попаднат, се заравят. Ще порастат от тях дървета и столарите ще ги използват.

О, мой дом и вие, о, хриле помежду мене и нещата...Но какъв е този свят непознаваем, в който любим сред вълнение сподавено, като че по короните на някакви дървета, късно цъфнали в гората наводнена?...
Тази нощ звездата се е раздвоила и набъбва над водите. Другите звезди огромни се измъкват от морето като голи саби без предпазители и без дръжки и от тях вода струи; морето ни възвръща сабята на звездоукротителя. И обезоръжени роти лагеруват в тези каменни градини, сякаш са участвали във празник, в който расите се смесват и завоеватели щастливи търсят забавление, сватосвайки народите по плажа.

Тук, преди разсъмване ще завали. Нощта разкъсва своите превръзки. Никой вече няма да е в състояние да прочете това, което е написано по пясъците изкълвани. Каменният праг покрива се със бледи клонки и поличби. И божествените животни се пробуждат в урните. Направени са вече хороскопите. Море на помирението, знай спечелена е каузата. И морски пари струпват се над водоемите, по старите стени, споени с мокър пясък, разпростират се петната на божествена зараза. И козите ближат тези бели камъни, опряни в тях. Да бяга мъката преселница! Обичам те; при мен си ти. И никъде не съществува по-голяма сигурност, отколкото във кораба на любовта.

...Но ето го и бризът, предвещаваш дъжд! И чуй как трополят по покрива онези дребни палмови орехчета. Ще ги събираме във водоскоците и аз ще ти покажа как обути с рогови обувчици и украсени с люспи или с нокти, по индийски са си сложили чалми...
Подухва бризът там над островчетата скалисти.
Палмовото вино е сред палмите. И този шум е от дъжда..Но, не това е тракането на оръжията окачени там сред палмите. Ккава е тази - другата душа, която пляска със криле, ала е пленница във стаите ни облицовани със слама и тръстика обковани - както, според думите на очевидци, изработени са ветрилата на високите азиатски джонки?

...Дъжд вали над покривите, водоскоците, терасите: керемидите добиват цвят на рог или мустакат, на камъчетата, звънтящи за сантурите и барабаните. Под стряхата е глинената делва, формите й са чудесни. И като порой морето се изсипва там по плочника и каменния праг; връхлита в делвите, оставени навън, в гърнетата глеждосани подобно на Нубийки. И възлюбената там ще се измие след любовна нощ; ще си измие тя лицето, хълбоците и гърдите, след това бедрата чак до кънката на слабините. После и звездата ще се мие, таз, която кърмена е най-до късно, затова последна е изгряла.

...Дъжд валя, денят настъпи - И луната е със цвят на стипца. А при изгрев слънце е небето с цвят на дива птица. Добре дошла е всяка нежност. Тази лятна утрин над морето лекичко пристъпва, плахо стъпва тя като възлюбената гола сред бельото стъпкано. Това прекрсано тяло на жената е родено от жена, ала на всички произходът им е морски...Таз, която през нощта не сваля морските си перли, тя ще се сроди с кораловия век...И може би не е валяло: толкоз неусетно ти, о, дъжд, дойде при нас...И кой ли би се усъмнил, ако по пясъците не личаха знаците едва забележими като тънки белези по хълбоците на родилките?

***
И утрото измито е като съпругата: светът възвърща багрите си: те отново сводничат и блудстват. И морето пак е тук, но не е вече блян. Тогава, да го аплодираме!, тъй както южното море, което къпе лъвчетата си зад цъфналите храсти чер пипер...
И знам, тълпи от мънички медузи с формата на яйчник или матка вече пълнят тези нощни заливчета осветени изведнъж. Гризачи дребни през нощта сарагото са навестявали. Огромни дъхави дървета към морето се обръщат. И животните, нападнати от паразити, чешат се по бреговете на лагуните. морето чак до нас търкаля облите си куклички от бял корал. Пуснали раван конете си, търсачите на амбра обикалят сам-самички нескончаемите обновени плажове. Ловци на пъдпъдъци движат се приведени към пещерите и крайбрежните извивки.

Всички тук събират за преддверията на храмовете, за приютите от тези дребни сухи водорасли, със които пълнят се дюшеци и възглавници. Жени със шапки от листа широки чистят леща, скупчени покрай терасите и каменните стъпала! По разните скалисти острови сговорно си живеят стридоядите със всички морски лястовици. И магнитната игла на щастието крепи над тези пясъци, залети от водите, своята стрелка от злато. Синя риба с малахитови оттенъци, любима на великите Номади плува си самотно във свободните води подобно кораб, натоварен с дарове.
Добре дошли! Добре дошли!, на всички гости, о, на всички наши Еднокръвни!...И една и съща палма нека да се разпростре над тях! ...
Любими, ти си тук.
Покоят на водите нека бъде с нас! а също и сънят, открил се пред възлюбената, и под ударите на деня попаднал...

"Никой не усеща по-голяма сигурност,
отколкото възлюбената в своя сън."

Saturday, April 15

whaaaaaaaat?

a sweetbeats release

Skalpel - So far

early

светлинни бръсначи
разрязват сенките на дланите ми
прострени над реката
птиците се умилкват на клоните
листата - на птиците
къде останаха ръцете ми
пуснах ги по теченеието
на светлинни потоци
сама наказвам бездействието
остри мигновени лъчи
стават пръсти, с които да помахам
на птичата песен

21 април
не очаквай нищо
днес светлината ще те избере вместо мен
несъмнено ще го направи
ден преди пролетта да настъпи/такава, каквато си я мечтаехме/
всичко е огряно по същия начин...реката е останала тъмна
пастелно зелена непроницаема
настроението ме напуска
ободрявам се с глътка кафе сама на терасата
заобикалях дотук разговори, хора, навици...
празнотата ми приканва думите на Сен Джон Перс
искам да се объркам.


друг ден

косите по челото ти ще почнат да изсветляват, паяжината по лицето ти - гъдел от светлина - ще се разкъса...
плискам се по очите с тази песен - You On My Mind In My Sleep
ще си щастлив със слънцето на другите дни, изпреварило валежите
дебелите палта се разбягват, опитват се да останат облечени - поне на едното рамо...
но ранната пролет е тук

Friday, April 14

..... ... . . .

Въртя се омаяно и неуверено...Забравила заплашителните колебания...Просто потънала, разбъркваща с пръсти прашинките, с които се забавлява въздуха наоколо
Притварям очи, за да усетя по-силно есенцията на мокри греди и стари къщи...
Някакъв глас ме повежда по тесни каменни стълби ... мисля...
Навярно разговорите насаме с онази вътре оказват влияние върху действията ми ...
в най-наложителните моменти се сещам затова колко близка мога да бъда със
себе си...стига да не съм потисната до смърт от искащи хора...
Навън...Вечер..без заблуди, само заобиколни маршрути, които ще извървя като ритуал за пречистване...за да срещна вечерните ангели - повярвани от ничия религия - паднали от неизброимото по ред небе...Слизат в непредсказуеми форми - в очертания на сгради, отрженията им са кръговете, които си разменят нощните фенери...докато мрака не ги слее в единство от феерии
прибиране
В стаята е топло, свещта се протяга съживена от кислорода, който не ми стига, щом реша да говоря. Пренебрегвам нарочно часовникът, следвам музиката, която не спира и пиша...и мисля за движенията на хората спрямо мен...за грубостта му, за взаимността...за характерите в природата, за очите-вселени...за нашествениците и за приятелски настроените...За всички...и воъбще...
различно бе...предишни комбинации сега не дават познатите ни резултати...изменчивост и неограничен брой желания са на разположение...следва кой № действие???
****


танцувам в присмехулни, опасни огньове
танцувам сама - да ме обикне заради кръговете около мен


онази лекота с която събличам
магичният замисъл на откровенията ми да бъдат споделени с посветения



изражението ми се затваря в тиха безизразност
която ме приютява в своята сигурност


привидностите с мен танцуват в бъдеще
затишие смях тълпище

опитвам да изтръгна все по-овъгленото ми тяло

но разбирам, че всички танцуват над моето нищожно усърдие


бягството от жертвените ми болки е невъзможно
жизненост
светли потоци
искреност,
която мълви
за себе си
чрез птичи песни
и нежни шепоти
ми?
фа?
цигулките
твърдят истината
пианото говори
за някаква тайна
сякаш някой ми казва
бъди сама и заслушана
потоци светли и живи
мисли, които се движат
музика за ушите

Piano Concerto No 2 in F Minor Op. 2
Фредерик Шопен
----

преговарям собствените си мисли
толкова много пъти,
че да забравя
кой ги е чувствал всъщност

не съм била тя
не си бил мен
ти не бива да знаеш

---

пея си на ръба
фалшиво си пея вярното
вярното пак забравя куплета
ехото го изпява
там на ръба,
който се спуска надолу,
да не бъде повече ръб -
край на пропаст,
а да вкуси солта на земята
понеже никой не го чува
на високо аз слушам само себе си
и си вярвам в летенето
и си пея фалшиво
докато ръба,
верен единствено на желанието си
става земя...
и онемява...

само аз пея?
навярно само така ми се струва

***
болна съм
спря тока
изтри всичко написано
смаза ме
паметта оттегли
единственото обвинение
болна съм
и всичко тече
и се променя
без памет оставам
и без посока
кое тече
какво се променя?
***

отглеждам се сама
с кисело мляко
и зелена салата
толкова малко
ми стига
трохите да ме заситят
денят да изтече
по струята, с която
измивам своята
мръсна чиния
---
чакам часовникът
да се спре в 16ч
тя да се върне
да заличи
досадните часове
да ми каже, че няма промяна

че никой не ме изтрива

***
вече нищо не ме сгрява
уморих се да чакам
*
стъпи на ръба и вдишай
докато падаш
летенето е дихание на облаци
*

независим от топлия вятър пясъка докосва дълго със своята непрекъснатост
шептенето на потайни кварцови прашинки рони звуците и ги оглася
не сънувам нищо, когато не знам къде съм...не сънувам и тези, с които искам да съм
подсъзнанието ме насилва...хората изтъкани от материя и факти ме оспорват и осъждат всичко, което ме тревожи...всичко, което искам да докосвам с обич. е невъзможно!?
и чувството става все по-обгръщащо
морето, ако е за всички
кой е той
и аз на кого съм
със солта
и вълните си
с брега и безкрая си?
**

не знам. просто се пилея и губя връзката, изреченията са прости, няма нищо значимо, което да свърже. немислимо е. и все пак е причината, вдъхването, струята въздух, вода - писането
каквото желая
какво не умея
музиката, макар да не мога, тя не бликва от мен, но я искам повече от кръвта си
тя пресъздава цялата жизненост и скръбта оцветена не просто в червено и черно,
отвъд белотата, отвъд "никога" и "няма"
понякога сияя
но пред тъмни декори
друг път пея,
когато съм онемяла...
старея във мислите
младостта ме стопява
не знам кое да започна,
когато съм свършена
продължението незивестно
ясен край

ти го знаеш това много отдавна
ти ме позна и аз теб също
безплодие
мургаво, сухо лице появи се на прага зелен
и спотайва гласа си, но очите му светят странно
сиви и смели
тук нищо няма да бъде същото
е сякаш закана на времето
изсъхва пръстта
намалява реката
пораства дървото
но ураган го отнася
зеленото свършва в картината
проклятието е избрало моето име и ме кръщава
...

хиляди преднамерени завръщания в онази кухина - действителност
без очаквания, без внезапности, но с недоразумения, със сприхавия нрав
на изгубеното време и вторичната емоционалност преоблечено обичане

не знам защо я пазя нуждата - тя не е за нещо неповторимо, тя е за постоянно отдаване, страдаща от предопределености и потисната праведност
**
докато се саморазруша всички слепи ще си народят дезориентирани деца, които ще ме блъснат в строя си...и какво ще бъда аз сред тях...освен праха от думи незначителен

Wednesday, April 12


преди да легна

лица на плодни дървета
ми се привиждат
преди да заспя
плод на съня?
лилавеят бели цветчета
*
един лимон

едно листче
зелено
в
хартията
от дърво

плодчето е само

звездичка


Tuesday, April 11

`~`~`~


отново отказва да помръдне...

не иска да знае
напуска се през някаква задна врата,
за която беше забравила
тихо, несмело отбягва живота си
тя е сама

отстъпва в този танц

винаги крачка назад

до ръба

там винаги намира

своя нов учител-самоубиец

не следва съвета му и го оставя

тръгва напред
наистина много бавно движение
погледът й се движи, но тялото й се скрива

ленени вълни лен не ледени ръце


дъхът трудно събужда процесите
откровения - малки болести откриват свой дом
в пустинята на сърцето

над него често прелитат студени комети
смълчават се щом я съгледат


какво се е случило с нея?

предишности
хора, които отнасят своите тежести
и я оставят лека и разболяна

устните й - листи изсъхнали
А коя Пролет целува от снизхождение?!

---




Сънува зелено



пустинята не познава многото цветове,

но опитомява красиви нюанси



Тя прелива в светлината

но замира със студ в скута
Подмината от всеки шумен
търговски керван



Очите й се притварят болезнено

Не разпознава
Не би ги догонила



Луната е събрала толкова белези, че те сега са лицето й

Във ветровитите нощи Тя се докосва сама с белезникави пръсти

Пропуска погледа на луната под ленената си дреха
Така се потапят в едно и също дълбоко езеро,
а на сутринта се забравят като кратки пустинни миражи, 


Оазиси за онези, които повярват


***




Тънкостенната плът едва обгръща пламтящата кръв
готова да се прокъса пред лъжесвидетел или неверник

Две дълбоки очи са на път да се затворят, да престанат да бъдат прозорец
Ще трябва да повярваш, че вали, защото те няма да доказват слънцето повече

Кръжа над отровния цвят, докато не ме ужили с ухание

Плаче ми се, защото вече боли да пиша с пръсти в пясъка
на твоето опустяло сърце, което не ме прочита до края 
което не отговаря на последния тласък

къде си докато Луната прониква
или изчакваш да станеш част от тъжна процесия
в края

Удавниците не ги погребват
и обичащите - също...

Wednesday, April 5




"A Reminder"

If I get old
I will not give in
But if I do
Remind me of this

Remind me that
Once I was free
Once I was cool
Once I was me

And if I sat down and crossed my arms
Hold me until this song

Knock me out
Smash out my brains
If I take the chair and start to talk shit

If I get old remind me of this
That night we kissed and I really meant it
Whatever happens if we're still speaking
Pick up the phone
Play me this song

radiohead

Sunday, April 2

teeth





първи април


промъквам се на детската площадка и....



имаше конкуренция, само затова
не налазих люлките

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO