Sunday, January 29

пак ще пия до тъмно
и ще наливам
до край

ще облизвам студените краища
на леденото перце, което пише
нощем по мен
стигаме до
заскрежен връх
мъничко сладолед
на върха на езика
ванилии мисли сметана снежни покривки
къде се намираме
държиш ли ме

пак ще пием до тъмно
ще наливам от мен до последно
колко късно ще бъде
ако опиташ да се откажеш :)

ще целуваш
разпалени пламъци
навътре в лавата на нощта
стигаме до ядрото
сърцето на сянката
горчив шоколад

усмивка
на сутринта
как спа и сънува
какво писа перцето?

разтопено оставило е петно
на лицето ми...
мастилото сложи начало
и този път
до следващия сън...
-
объркани варианти

Заледените в песента поема
черни и ръмежа безцелно
завои в шумния по
губиш час най-черния
нишката на съвети от всички
обратно под наем пътища
никога на сънища
няма дочакани ледени
няма часове не се
никой и хващат
зад трудна на
теб възбуда местопрестъплението
само ти несвързано само в мечтата си
си останал бягаш оставаш наивен
по черния навътре но ти
път несигурно никога
под обсадата стигаш не би
на тъмните но намерил
мисли зад спасение
до тесния теб от
ъгъл няма разтърсващите
се стига никой си думи
и миг и това който
стига е проблемът намираш
само за кого във
да е потребен себе си
чуеш ненужния и се очудваш
копнежа си себе си чии гласове
в секундата който чуваш

просто леда се топи под краката ти
просто черното се отмива понякога
без да знаеш наистина кой си

Кристин Димитрова

НЕЩО ТРЯБВАШЕ

web | Лица с преплетени езици

Днес прехвърча сняг и всичко става
бяло, като веждите на мим.
Бялото очите заблуждава.

Тръгнахме през парка и тогава
ти ме пита накъде вървим:
днес прехвърча сняг и всичко става.

Този сняг се трупа и втвърдява,
пътят става трудно различим.
Бялото очите заблуждава.

Миналогодишната морава
днес се чудя как ще прекосим -
днес прехвърча сняг и всичко става.

Паметта ми вече е мъглява -
помня само, че ще се стопим.
Но...прехвърча сняг и всичко става:
бялото очите заблуждава.

КРЪГ

web | Лица с преплетени езици

- Ако можеш да чертаеш кръг,
стига да е равен и без минало,
в смисъл, да не го е ползвал друг,
би могъл да призоваваш мислите си
и да ги владееш - каза тя.

Той потъна без да иска в мислите си
и попадна във порочен кръг:
вместо него там стоеше друг,
сред тълпа от огледални образи.
Зад огледалата беше тя -
липсващ код от нечетливо минало.

И разбра, че нищо не е минало -
зарът, хвърлен някога от друг,
вместо с цифри с шест различни образа
не е спрял да се върти във кръг.
- Разпозна ли се - попита тя. -
Вече разпозна ли се във мислите си?

- Нямам нищо общо с тези образи -
каза той и ги посочи: "Мислите си,
че излизате от мен, но тя
разслоява общото ни минало
и усуква времето ни в кръг.
Хвана мен, но всъщност хвана друг.

- Няма да избягаш - каза тя. -
В страх извикал всичките си образи
няма как да се спасиш от мислите си.
Нито теб държа, ни някой друг:
сам си хванат в собственото минало.
Няма изход вън от тоя кръг.

- Аз си тръгвам - каза той - и друг
ще остане в гладното ти минало.
- Аз пък ще остана - каза тя -
вечно да танцувам с тебе в кръг.
Той успя да тръгне само в мислите си.
Тя прегърна само цветни образи.

Някога разкъсвал ли си кръг.
Ако можеш да захвърлиш мислите си.
Искал ли си вече да е минало.

Saturday, January 28

защото така обичам да звучат нещата...



***
Най-желаното не сторих
Tекст: бразилски народен
Музика: Стефан Вълдобрев
Аранжимент: Стефан Вълдобрев

Най-желаното не сторих,
късно е да пей сърцето.
Стига че остават вопли
в устата на морето.

Стига че сълзи остават
и на вятъра в очите.
Най-желаното не сторих
и оплаквам дните.

Мойта скръб е толкоз моя,
кой сега ще я прогони.
Плачех аз за друми ясни,
небеса свободни.

Плачех за пустини глухи,
за пустини с изгрев чуден.
Но душата крачи, бърза,
а светът е муден.


Екстаси (1998)

тази нощ.
тази нощ.
тази нощ е Нощта.
джунгла от лъскави мокри тела - риби,
покръстени в превата вяра.
гладкия данс ...
гладкия данс ...
гладкия дансинг ме чака.
прожектори скачат.
колони реват.
Преглъщам.
ето го знака!

АТАКА-А-А-А-А-А-А!
Екста си.
Екста до.
Екста ре.
Екста ми.
Екста си.
Екста до.
Екста ре.
Екста ми.
каса и фус, каса и фус.
ду дум ду дум. да дам да дам.
сладкия вкус на индийски треви
плува, разлят нашироко.
пода тупти, тавана тупти,
както и всичко наоколо.
музика в мен, изтичат от мен
звуци, вулкани, омаи.
пулса гърми, потта - водопад.
Това е! Това е! Това е!
хлътвам в някакъв спийд ескалатор.
той ме понася нагоре.
30... 40... колко етажа?
давай, не чувствам умора!
дишам... не дишам... дишам... не дишам.
въздухът става излишен.
жълти делфини край мене витаят.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

тази нощ е Нощта.
тази нощ е Нощта.
аз съм крилата ракета - свистя.
въздух - земя, въздух - земя.
кацам на мощния пулт.

КАТАПУ-У-У-У-У-У-ЛТ!
Екста си.
Екста до.
Екста ре.
Екста ми.
Екста си.
Екста до.
Екста ре.
Екста
мила, ела, допри си корема
в моите мъжки врати.
сега се върти, и върти, и върти ...
...коя беше ти?...
сиво кълбо, огледално кълбо,
над нас се върти и върти ...
...мила, коя беше ти?
вече не помня, кога съм напуснал
своето рохкаво тяло.
яхвам метлата и виждам отдолу
себе си, другите, цяла
влюбена, луда, танцуваща маса,
хванала якия грип.
май се отлепям. Адиос, компания.
много добър трип!

бавния транс ...
забавния транс ...
главния трансмагистрален
лъч светлина пак ме намира.
Ето ги райските двери.

ТРЕПЕРЯ
тази нощ е Нощта.
тази нощ е Нощта.
кой съм сега, стигнал до края.
не зная, не искам да зная.

Преструвка (1988)

Като сол дъждът се ръси.
На кристалчета. И щипе.
Уж го чакахме да ни отърси,
по оврелите чела да ни опипа,
а той
като предишност бял и тънък,
като преструвка лъскав и прозрачен,
сега е сол, топи се във очите,
за да имаме с какво да плачем ...


Притча за небесния човек (1988)

Дълго време гледаха нагоре към човека,
който си строеше къща върху пода на небето.
Спореха за тухлите от въздух. И за потните му дрехи.
Докато ги заболяха вратовете.

Сега наведени човъркат пак замята
и гордо си миришат мръсотията под ноктите.
Но няма никога да разберат,
че това е всъщност мирисът на котва.

Кома

Сламени сенки
потъват в заспалите пясъци.
Бяга брегът.
Остава назад и назад и назад.

Пламъци свирят.
Морето гори, морето гори.
Водата завира,
морето гори, морето гори.
Защото не е море, а е нафта.

Пак неподготвен за
сухия юли предчувствам как
пак не съм аз и пак
съм затворен в една микровълнова нощ.

Но един ескимос,
приседнал спокойно на плажа
поклаща глава
и твърди, твърди че е зима.

Зима. Зима.
Толкоз далече прогоних съня,
а съм в кома.

Кома. Кома.
Толкова вени от жега пращят,
но е зима.

Зима. Кома. Зима. Кома.


Стефан Вълдобрев

//// \|||

„...Толкова те обичам, че ще те открадна.
Ако не мога да те открадна, ще те убия…” (Из циганска песен).

Friday, January 27

зимно

Днес зимното слънце се върна

Навън
заледеният град се къпе в лъчи, озвучен от капчуците
хората бързат за някъде - нещото - времето -ги-притискаше...
Тръгнах
по маршрута на неведението и този път.
Какво щастливо стечение на безобстоятелсвеното.живеене.
Блажено нехайство, в което изреченията в ума се подреждат
и излитат вихрено
Просто-движението и ритъма, срещата, случая - поздрава
случайността - надолу/нагоре по стълбите

Разхождах се, дишах за себе си.
Размислях, забравях особеностите и просто вървях.
Навътре в бялата побеляла крепост напусната,
опустяла, блестяща и разкриваща гледката,
за която мечтая от месеци..
или си припомних годините - или животите -
близост и отдалечаване от едни и същи места
през сезоните
Вървях до малката порта. Дотам спрях, погледнах
отвъд решетките -
хълма
с искрящите зелено-лилави
ту бледи, ту очертани от слънце гори
Обърнах се и си тръгнах,
оставяйки стъпки в снега...

няма безобидни помисли.

мислите ми изсветляват до бяло
после не питай пътувам ли със светлината
преливам ли в светлата ти посока
към теб и обратно

сутринта ми прилича на същия
бавно, уморително плъзнал се
тъжен финал
колкото чакан, толкова и отлаган
усърдно

Тялото ми агонизира - рефлексия
съчувствено заради всяко тяло,
което се лута безпомощно
сред арките на безжалостната заря
озарено - не
осветено до слепота и болка
събудено в сутрин
като моята
толкова далеч от слънцето бях,
че трябваше незабавно да тръгна
към него . . . да скъся дистанцията
да скъсам с дистанцията . някак.

...
_защото знам задължението ...
познавам го...квадратното му строго лице
сивите му очи като клетки, в които ако
погледнеш с разбиране...така ще останеш...
вперен .. изпълнител на съдбата си
подредена от другите._

"съдбите ни сами се преплитат"
каза тя, наивната френска дама от филма,
но тогава кой прави възлите в края -
попитах я и тя мисли чак до финала
надписи
отговор няма.

безотговорна
спокойна в своята безтегловност
непозната на хората,
неразбираеми упреци ще се опитат
да изстрелят вината
но ще улучат ли?
КОГАТО САМА съзнавам центъра-целта-мишената-
твърде дълбоко е- противно на високите постижения,
противно на точния изстрел
противно на погледа, който поглъща дните на живите.


***

Всичко, което опиянява или замъглява съзнанието.
- - -
Не знам Не знам Не знам
Хиляди несигурности се събират, за да ловуват
денем или нощем...няма значение...
Оръжието е повече от коварно
Сарказъм sarkazo "късам месо" "разсичам"
Това ли...Това ли ме чака?!!!
След всички сияния, сладости, студ,
телесност, блаженствата на ума, който
не иска да знае, да принадлежи
на достоверност, истина, съотнесени с фактите,
реалността, следствията...той ги отрича
тази нощ ще нахлуят в звучната ми тъмна
гора
трябва да я опожаря, преди да са я изсекли,
обстрелвайки
преди да са ме изтръгнали
Като си помисля, че аз сама ги създадох...
Аз ли бях? НЕ ЗНАЯ.

Markes

БЛАКАМАН ДОБРИЯ, ПРОДАВАЧ НА ЧУДЕСА



Габриел Гарсия Маркес



Превод от испански: Валентина Рафаилова



Още първата неделя, като го видях, ми заприлича на магаре от цирка - с кадифените си тиранти с тигели от златна нишка, с пръстените си с разноцветни камъни по всичките пръсти и плитката гърмящи змии, покачен на една маса на пристанището в Санта Мария дел Дариен, сред шишенца с чудотворни плачи и билки за утеха, които самият той приготвяше и продаваше, крещейки до прегракване, по селищата на Караибския край, само че тогава, когато го видях за първи път, не се мъчеше нищо да продава на тълпата мърляви индианци, а настояваше да му донесат истинска отровна змия, за да покаже върху самия себе си действието на една измислена от него противоотрова - единствената ефикасна противоотрова, госпожи и господа, срещу ухапване от "змии, тарантули и сколопендри, както и всякакви отровни млекопитаещи." На един изглежда му направи силно впечатление неговата решителност, та намери, кой знае откъде, и му донесе в буркан една мапана от най-лошите, от онези, дето отровата им поразява най-напред дихателните органи. Той с такова нетърпение отхлюпи буркана, че всички си помислихме да не вземе да я излапа, но щом се почувствува свободно, влечугото се стрелна навън от буркана и го ухапа по врата, от което на него дъхът му спря и секна красноречието му. Едва беше успял да изпие противоотровата, и всички шишенца, бурканчета и джунджурии се изсипаха върху тълпата, а той се загърчи на земята със своето огромно туловище, омекнало до такава степен, че изглеждаше като празно отвътре, но не преставаше да се смее със всичките си златни зъби. Каква шумотевица трябва да се е вдигнала, щом на един броненосец, дошъл от север преди около двадсет години на посещение на добра воля, обявиха карантина, за да не стигнела до борда отровата на змията, а хората, които честваха Връбница, наизлязоха от църква със светените клонки, защото никой не искаше да изпусне такъв сеир. В това време отровеният започна да се подува от диханието на смъртта и стана два пъти по-дебел, отколкото си беше, от устата му излизаше пяна със жлъч и той се обливаше в пот, но още се смееше толкова жизнено, че гърмящите змии гърмяха по цялото му тяло. От силното подуване връзките на гамашите му се скъсаха, дрехите му се разпраха по шевовете, пръстите му се нарязаха от налягането на пръстените, целият посиня като дивеч в оцетена саламура, а от задника му започнаха да излизат предсмъртни звуци. С една дума, за всеки, който е виждал ухапан от змия човек, беше ясно, че той се разлага още преди да е умрял, и толкова щеше да се раздроби, че после щяха да го събират с лопата, за да го сложат в чувал, но дори на прах да стане, мислеха си хората, все щеше да се смее. Толкова невероятно беше това зрелище, че морските пехотинци се струпаха по всички мостичета на кораба, за да му направят цветни снимки с фотоапарати с телеобективи, само че жените, дето бяха излезли от литургия, осуетиха намеренията им, като покриха умиращия с одеяло и сложиха отгоре му светените клонки - едни, защото не искаха морската пехота да оскверни трупа му с разни адвентистки машинарии, други, защото ги беше страх да гледат този езичник, който беше способен да си умре от смях най-напред и после от ухапването, а трети - с надеждата, че по този начин поне душата му ще се очисти от отровата... Всички го мислеха вече за умрял, когато той с едно движение на ръката свали от себе си клонките, все още доста зашеметен и съвсем изтерзан от преживяното, но вдигна масата без ничия помощ, покатери се отново като рак върху нея и пак се развика, че тази противоотрова била просто като ръка божия в едно малко шишенце, както всички видяхме със собствените си очи, макар че струвала само две кварталии, тъй като я бил измислил не за да прави търговия с нея, а за доброто на човечеството, госпожи и господа, само че не се блъскайте, моля ви се, за всички има. Блъскаха се, естествено, и добре направиха, защото накрая не стигна за всички. Дори адмиралът от броненосеца си купи едно шишенце, убеден от него, че тази противоотрова помага и срещу отровните куршуми на анархистите, а моряците от екипажа не само че му направиха цветни снимки, каквите не успяха да му направят като мъртъв, но и го накараха да им дава автографи, докато ръката му се изкриви. Беше се стъмнило вече и на площада бяхме останали само наи-захласнатите, когато той потърси с очи някой с лице на глупак да му помогне да прибере шишенцата и, разбира се, погледът му спря на мене. Това беше поглед, съдбовен не само за мене, но и за него, защото оттогава са минали повече от сто години, а двамата го помним още, сякаш е било миналата неделя. Работата е там, че докато прибирахме неговата панаирджийска аптека в един сандък с пурпурна подплата, който приличаше повече на ковчег за някой учен, той навярно видя в мене някаква вътрешна светлина, която не беше забелязал преди това, защото ме попита троснато кой съм и аз му отговорих, че съм единственият кръгъл сирак, чийто баща още не е умрял, и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава, а той със сълзи на очите от смях ме попита коя наука най-много ми се иска да овладея в света и чак тогава аз му отговорих искрено, че искам да стана гадател. Сега вече той не се разсмя, само ми каза, сякаш мислейки на глас, че за тази работа съвсем малко не ми достигало, защото вече съм имал най-лесното за усвояване: физиономията си на глупак. Същата вечер поговори с баща ми и за един реал и две кварталии и тесте карти за познаване на изневери ме купи завинаги.
Такъв беше Блакаман Лошия - защото Добрия съм аз. Способен беше и астроном да убеди, че месец февруари не е нищо друго, освен стадо невидими слонове, (но когато съдбата се обръщаше против него, сърцето му ставаше жестоко). В годините на своята слава той бил балсаматор на вицекрале и такъв внушителен вид им придавал, че те дълги години продължавали да уп равляват по-хубаво, отколкото приживе, и никой не се осмелявал да ги погребе, докато не им върнел отново мъртвешкия вид. Но престижът му се разклатил, когато измислил някаква безкрайна игра на шах, от която един капелан полудял, а две знатни особи направили опит за самоубийство. И тогава започнал да запада: от тълкувател на сънища станал хипнотизатор по рождени дни, от изваждач на зъби чрез внушение станал панаирджийски знахар, а по онова време, когато се запознахме, дори пиратите го гледаха с пренебрежение. Обикаляхме напосоки света с нашата торба с измами и животът ни представляваше непрекъсната тревога, защото се мъчехме да пробутаме на хората или анални свещички за бягство - дето правят контрабандистите прозрачни, или потайни капки - дето набожните жени пускат в чорбата на мъжете си, за да внушат на своите съпрузи-холандци страх от бога, или пък "всичко, което ви се доще да си купите по своя воля, госпожи и господа, тъй като ние не искаме нищо да ви налагаме, а просто ви съветваме, защото в края на краищата дори щастието не е задължително".
Но колкото и да си умирахме от смях с неговите приумици, истината е, че едва се изхранвахме от печалбите, затова последната му надежда беше моето призвание на гадател. Преобличаше ме като японец, завързваше ме с корабно въже и ме затваряше в приличния на ковчег сандък, за да се опитам да отгатна, каквото мога, а той в това време изтърбушваше граматиката, търсейки най-бързия начин да убеди хората в своята нова наука, защото "ето го пред вас, госпожи и господа, това изтерзано от прилепите на Езекиел създание. Я вие там, с недоверчивото лице, хайде да видим дали ще се решите да го попитате кога ще умрете..." Но аз нито веднъж не можах да позная дори каква дата е, затова той ме развенча като ясновидец. "Лошото храносмилане ти е повредило жлезата на ясновидството" - рече той и след като ми удари един бой, за да си върне благоволението на съдбата, реши да ме заведе пак при баща ми и да си вземе обратно парите. Но тъкмо тогава му хрумна да потърси практическо приложение на електрическите токове от физическото страдание и се залови да направи шевна машина, свързана посредством вендузи с онази част от тялото, където е болката. Тъй като аз по цели нощи пъшках от тоягите, с които той по моя гръб гонеше нещастието, наложи се да ме остави, защото с мене можеше да докаже ценността на изобретението си. И тъй, връщането ни се отлагаше, а неговото настроение малко по малко се подобряваше, докато най-сетне машината започна толкова добре да работи, че не само шиеше по-хубаво и от най-сръчната послушничка, но и бродираше птички и цветя, в зависимост от мястото и силата на болката. Вече вярвахме, че сме победили злата участ, когато до нас стигна вестта, че командирът на броненосеца пожелал да повтори във Филаделфия опита с противоотровата и в присъствието на своя генерален щаб станал на каша от адмирал.
Дълго време Блакаман не се засмя. Бягахме с него през индиански клисури и в колкото по-затънтени места се отзовавахме, толкова по-ясно стигаха до нас слуховете: морските пехотинци нахлули в страната под предтекст, че искат да изтребят жълтата треска, и обезглавяват всеки закоравял или потенциален грънчар, когото срещнат по пътя си, и то не само местните - за всеки случай, а също и китайците - от разсеяност, негрите - по навик, и индусите - защото са укротители на змии, а после видели сметката на фауната и на флората и на рудите - колкото успели, - защото техните специалисти по нашите въпроси ги научили, че хората от Караибския край притежават способността да се превъплъщават, за да мамят гринговците. Аз не разбирах откъде се беше взел този техен яд, нито пък защо ние толкова много се страхувахме. Най-сетне се скрихме на сигурно място - сред вечните ветрове на Гуахира - и чак там той събра смелост да ми признае, че неговата противоотрова била чисто и просто равен с терпентин, но той платил две кварталии на един свой човек, да му донесе онази мапана без отрова. Настанихме се сред развалините на една мисия от колониално време, залъгвани от надеждата, че ще минат контрабандистите - на тях можеше да се довери човек, пък и те единствени бяха способни да тръгнат под това адско слънце през тази селитрена пустиня. Отначало ядяхме саламандри, опушени с разни лишеи по развалините. Когато се опитахме да сдъвчем неговите сварени гамаши, още имахме сили да се смеем, а накрая изядохме дори водните паяци из кладенците и едва тогава си дадохме сметка до каква степен ни липсват хората. Тъй като по онова време аз не познавах никакво средство срещу смъртта, просто си легнах на една страна, където по-малко ме болеше, и я зачаках, а той в това време бълнуваше за някаква си толкова ефирна жена, че можела, въздишайки, да минава през стените. Този измислен спомен също беше едно от неговите лукавства: с любовни страдания той искаше да се подиграе на смъртта. Но в часа, когато би трябвало вече да сме умрели, той дойде при мене, по-жив от когато и да било, и цяла нощ остана да бди над моята агония, като през всичкото време мислеше с такава настойчивост, че аз и досега не мога да разбера дали беше вятърът онуй, дето свиреше между развалините, или неговата мисъл, а на разсъмване ми каза със същата решителност като преди, че сега вече разбрал каква е истината: разбрал, че аз пак съм развалил късмета му, затова хубаво да си държа гащите, че както съм му го развалил, тъй трябвало да му го оправя.
Тогава се изпари и малкото ми обич към него. Той свали от гърба ми последните парцали, уви ме в бодлива тел, разтърка раните ми със селитрените камъни, топна ме като в саламура в собствената ми урина и ме закачи за глезените, да изгоря на слънцето, а на всичко отгоре викаше, че такава смърт не била достатъчна, за да омилостиви неговите преследвачи. Накрая ме хвърли в една килия за мъчения, където колониалните мисионери превъзпитавали еретиците - да изгния там в собствените си изпражнения - и с вероломство, от което все още си имаше предостатъчно, започна да имитира гласовете на разни животни за ядене, шумоленето на зрели царевици и бълбукането на ручеите, за да ме измъчва с представата, че умирам от нищета в рая. Когато най-сетне контрабандистите го снабдиха с храна, той слизаше в килията да ми донесе нещо да ям, колкото да не умра, но после ме караше да му плащам за милосърдието, като изтръгваше ноктите ми с клещи и с воденични камъни стържеше зъбите ми. Единствената ми утеха тогава беше мисълта, че животът ще ми даде време и възможност да си отмъстя за такава подлост с други, още по-тежки мъчения. Самият аз се чудех, че издържам вонята на собственото си гниене, а той ме обсипваше отгоре още и с остатъците от своята трапеза, хвърляше по ъглите парчета от разложили се гущери и ястреби, за да отрови докрай въздуха в килията. Не знам колко време беше минало, когато веднъж ми донесе един умрял заяк, за да ми покаже, че предпочита да го остави да изгние, вместо да ме нахрани. Тогава търпението ми се изчерпа, остана само омразата. Грабнах заека за ушите и го запратих в стената, въобразявайки си, че не заекът, а той ще се пръсне. И тогава, също като на сън, заекът не само възкръсна, надавайки уплашен писък, ами се върна в ръцете ми по въздуха.
Така започна моят славен живот. Оттогава кръстосвам по света и за две песо смъквам треската на маларичните; за четири и половина връщам зрението на слепите; за осемнадесет пускам водата на болните от водянка; оправям недъзите на сакатите: за двадесет песо - ако са били сакати по рождение, за двадесет и две - ако са осакатели от катастрофа или при скарване, за двадесет и пет - ако са осакатели по време на война, земетресения, десанти на морски пехотинци или някакво друго обществено бедствие; общите болни лекувам вкупом, по особена тарифа, лудите - според лудостта им, децата - на половин цена, а малоумните безплатно. Да видим ще посмее ли някой да каже, че не съм филантроп, дами и господа, и нека сеньор главнокомандуващият на двадесетия военноморски флот заповяда на своите момчета да махнат барикадите, за да мине страдащото човечество: прокажените - наляво, епилептнците - надясно, сакатите - там, където няма да пречат, а най-отзад - по-малко спешните случаи, само че не ми се струпвайте, моля, че после не отговарям, ако се объркат болестите ви, та взема да ви излекувам от нещо, дето не сте го имали. И нека продължава музиката, докато медта на тръбите се стопи, нека хвърчат ракетите, докато ангелите се подпалят, и нека се лее ракията, докато убие мисълта. Идвайте дюстабанки, въжеиграчи, касапи и фотографи, за всичко аз плащам, дами и господа, защото дотук свършва лошата слава на двамата Блакамановци и започва голямата бъркотия. Тъй ви приспивам аз с красноречието на депутат - защото току-виж усетът ми изневерил и на някои вземе, че им стане по-лошо, отколкото им е било. Единственото, с което не се занимавам, това е възкресяването на мъртви, защото едва отворили очи, те убиват от гняв смутителя на своя покой и защото в края на краищата или се самоубиват впоследствие, или отново умират, от разочарование. Отначало ме преследваха свита учени, за да проверят законността на моята индустрия, и когато се убедиха, че няма нищо нередно, заплашиха ме с ада на Симон Магьосника и ми препоръчаха да се отдам на мъченически живот, за да стана светец, но аз им отговорих, без да подценявам техния авторитет, че тъкмо оттам съм започнал. А всъщност какво печеля аз, ако стана светец, след като умра. Аз съм си артист и единственото, което искам, е да продължавам да си живея безгрижно с шестцилиндровия фургон, дето го купих от консула на морските пехотинци, с шофьор от Тринидад, бивш баритон от операта на пиратите в Ню Орлеан, с моите копринени ризи, с разните ми ориенталски мазила, със зъбите ми от топаз, с кастореното ми сомбреро и кожените ми обувки от два цвята, да си спя без будилник, да танцувам с цариците на красотата, които се захласват от моето красноречие, и да не треперя, че някой божи ден ще секнат моите способности, защото за да продължавам този свой живот като на министър, ми стига моето лице на глупак и са ми предостатъчни сумата дюкяни, дето ги имам оттук, та чак отвъд залеза, където същите онези туристи, дето ни караха да им плащаме за адмирала, сега се пребиват за портрети с моя автограф, за алманасите с моите любовни стихове, за медалите с моя образ в профил. И всичко това имам без славата на вечния сън, без да стоя ден и нощ, изваян от мрамор, на кон, нацапан от ластовичките, както основоположниците на отечеството.
Жалко, че Блакаман Лошия не може да повтори тази история, за да се убедите, че в нея няма никаква измислица. Последния път, когато го видяха на този свят, беше загубил и последните останки от своето някогашно великолепие, душата му беше разбита, костите му - разместени от суровостта на пустинята, но все още си имаше чифт хубави гърмящи змии, за да може да се появи отново онази неделя на пристанището в Санта Мария дел Дариен със своя вечен, злокобен сандък, само че тогава не се опитваше да пробутва никаква противоотрова, а молеше с прегракнал от вълнение глас морските пехотинци да го разстрелят пред очите на всички, за да покаже на собствената си кожа способността на това свръхестествено същество да възкресява мъртвите, госпожи и господа, и макар че имате пълното право да не ми вярвате, след като, сте понасяли толкова време моите коварства на измамник и фалшификатор, кълна ви се в праха на майка си, че днешният опит не е никаква мистификация, а чиста и свята истина, и ако все пак у вас остава някакво съмнение, то обърнете внимание, че сега аз не се смея както преди, а едва сдържам желанието си да плача. Много убедителен беше, като си разкопча ризата, с плувнали в сълзи очи, и започна да се тупа силно по сърцето, за да покаже най-хубавото място за смъртта, но въпреки това морските пехотинци не посмяха да стрелят, от страх да не загубят престижа си пред неделното множество. Един, дето навярно не беше забравил някогашните му шарлатанства, намери, кой знае откъде, и му донесе в една консервена кутия няколко отровни корена, достатъчни да обърнат с корема нагоре всички морски гарвани в Караибския край, и той ги отхлюпи с такова нетърпение, сякаш наистина щеше да ги изяде. И наистина ги изяде, "само че, госпожи и господа, не се разстройвайте и няма защо да се молите душата ми да почива в мир, защото тази моя смърт ще е само едно кратко посещение на онзи свят". Този път се държа толкова честно и достойно, че не прибягна до никакво предсмъртно хъркане като на оперна сцена, ами слезе от масата като рак, преодолявайки първите съмнения, потърси на земята най-подходящото място, за да легне, погледна ме оттам като дете майка си и издъхна в собствените си ръце, все още сдържайки мъжките си сълзи, извит надясно и назад от тетануса на вечността. Този беше единственият случай, когато моята наука ми изневери, както може да се предполага. Сложих го в онзи сандък със съвсем подходящи размери, където се събра в цял ръст, накарах да го опеят, което ми струва петдесет златни монети по четири дуро, защото свещенослужи телят беше облечен в златни одеяния, а освен това присъствуваха трима седящи епископа. Поръчах да му построят императорска гробница на един хълм, изложен на най-ласкавите ветрове на морето, с параклис - само за него и с желязна плоча, на която написаха с главни готически букви, че тук почива Балакаман Мъртвия, напразно наречен Лошия, присмехулник, взел на мушка морските пехотинци, и жертва на науката: Всички тези почести ми се видяха достатъчни, за да отдам заслуженото на неговите добродетели, и тогава започнах да си отплащам за подлостите му: възкресих го вътре в гробницата, под желязната плоча, и го оставих там да се гърчи в ужас. Това стана много преди морето да залее Санта Мария дел Дариен, но гробницата си стои непокътната на хълма, под сянката на драконите, които се качват да поспят на гърба на атлантическите ветрове, и всеки път, като минавам по тези места, откарвам му цял автомобил рози и сърцето ми се свива от жал за неговите достойнства, но после долепвам ухо до плочата, за да го чуя как плаче сред останките от разкапания сандък, и ако усетя, че пак е умрял, отново го възкресявам, защото най-ценното в това наказание е той да продължава да живее в гробницата, докато съм жив аз, тоест завинаги.

Wednesday, January 25

поети

Доверие

През града аз минавам намръщен,
стиснал устни, прегърбен и блед.
Удивено след мен се обръщат
и "Какъв е?"-се питат отвред.

Аз вървя и съм млъкнал навъсен,
а как искам да викна сега!-
поне някой да чуе какъв съм
и защо съм прегърбен така.

Ако нищо не виждах във мрака,
като всички и аз бих се смял -
не да скитам сега като някой
мизантроп и чудак овехтял.

Но аз виджам: нечакано вперен
поглед косо се спира на мен-
угасява това недоверие
светлината на белия ден.

И във миг като птици пред полет,
неразперили още крила -
падат мъртви от косия поглед
най-сърдечните мои слова.

Атанас Мочуров


Юли

не съм Бог
за да въздъхна

земята се натроши под езиците
мъртвите бързаха
един живот по-долу
живите изкачваха равното
сълзата стигна върха
на женската сянка
и побра небето
което се огледа в нея

мръкна градушката
да ни спаси
от най-страшното

Снежана Иванова

български поети unknown artist unit 1

*
с чисто сърце съм,
през калта ме превежда
следа на птица.

*
Вятър нарежда
пъзела на есента
листо по листо

*
Преди кафето
кипвам.Пия своята
горчива чаша.

Димитър Стефанов
"Гората на глухарчето"
(опити за хайку)

Аутизъм

Под стряхата на своя аутизъм
вървя, пълзя и все не стигам края.
Забравят ме приятели пожизнени
случайни хорица ми стават братя.

И уж тежа в очите си, пък често
пропадам в непонятна безтегловност -
там смисълът на подло и на честно
се гърчи като червей в почвата дъждовна.

Край мен светът до пръсване е пъстър -
прилича на процесия от луди.
Но хвърлих аз венчалния си пръстен
в крило на черно-бяла пеперуда.

И рея се - настръхнало хвърчило,
илюзия от болка и мълчание.
Отдавна вече си изгубих жилото
и се превърнах във ухо на чалнат.

С ярема на орисан все не свиквам
и зная, че някога - макар и късно -
обесил саморъчно и езика си
на дявола в рогата ще възкръсна.
---
"В раздвоения ден на акъла ми никакъв
вампирясаха живите заедно с мъртвите.
Сякаш нямам глава, а камбана от викове
между двете уши - и отвън, и отвътре."


Васил Чавдаров

***
Невидимите пръсти на ума
опипват очертаното от погледа.
Сърдечно върху голата земя
сърдечните си връзки срича вятъра.
Преди да легне в сивия покров
самата смърт му дава знак, че някога
една жена е хвърлила с любов
в червените му рани нежни маковe.
И лумва като мъничък вулкан,
но този път към птиците - към ятото,
развяло цветен женски дъждобран
сред мъжките съмнения на вятъра.

Иван Динков

Sunday, January 22

Градината на света


/нещо/

I


В един древен ръкопис, който е намерен в пещера някъде в Юдея пише:
"От яйцето на светата птица, голяма колкото слънцето, ще се излюпят момче и момиче. Те ще бъдат брат и сестра, мъж и жена и ще сложат началото на новото човечество. Те пол ще имат, но няма да го познават и използват, защото друго ще е тяхното значение. Всички достойни ще бъдат техни деца, защото деца те няма да имат. Имената им са Йон и Ана. Те ще бъдат птици, но никой няма да знае, защото ще са хора по вид. Само един ще ги познае и ще иска да ги погуби..."
Тук ръкописът свършва. Жалко.

---
Малката лигла:

Задъхано приличам,
разкъсано живея,
след свойте стъпки тичам
и плувам във мъгла.
Сега!

Не, не, не, не обичам
да, да, да, да живея.
И всяка сутрин плача
в градината на света.

Не да не да не да не да не викам
Не да не да не да не да не пея
Не да не да не да не да не скачам
в градината на света.

Градината на света.

Димитър Воев

пак въображаеми събеседници

Един начумерен дърдорко
преставайки да ми говори
ми обръща гръб
и се слепи на слънцето

Добре дошъл,
на помощ идвам в тъмното
Не се сърди, нарочно
затъмнявам някои думи...

Завесите са глухи
и разпуснати по вятъра
изобщо никакви прозорци
не затварят спомена

Защо стоиш на прага
и искаш да си тръгнеш
бързо,
та ти дори не се прибираш
късно

Наруши спокойствието
в призрачната къща
и гръб не ми обръщай
студената ръка - не я отдръпвай

Первазът е достатъчен
за двете чаши,за друг декор да не говорим,
умолителните погледи не виждат другия,
оставяме ги...

Само имената ни ще ни престорят
на познати, безразличието свършва
с виното във чашите...

Да опозная лунното ти тяло, меката коса и здрача във усмивката
Да се науча на нова тишина и нови стонове и новолуние във мислите
Да не начумервам слънчевото в теб, различното. За да не изчезне всичко.

look at you

Силвия Плат . преводи.

Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат."

Силвия Плат

"От скарването със самите нас създаваме поезия."
У. Б. Йейтс

"Затворих се
с трясък като мида.
Трябваше да викат и да викат
и да откъсват червеите от мен като лепкави перли."

("Лейди Лазаръс")



Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.

Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното

завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:

"Чудо!"
Това ме разкъсва.
има цена,

за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми -
то наистина бие.

И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,

или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,

аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,

което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.

Пепел, пепел -
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече -

парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.

От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.

("Лейди Лазаръс")
Петя Глеридис, превод

"Аз не съм жестоко, само вярно -
окото на малък бог, четириъгълен.
Повечето време медитирам в отсрещната стена.

Тя е розова, на точици. Гледало съм я толкова дълго,
че мисля - тя е част от сърцето ми."

/

Забравих имената на литератур-
ните критици.
Зная какво зная.
Аз съм детето, което бях,
живеещо живота, който беше мой.
Аз съм млада и полузаспала."

("Три зелени прозореца")

/

И аз
съм стрелата,
росата, която лети,
самоубийствена, едно с тласъка
в червеното
око, котела на утрото."

("Ариел")

alone

топящи се ледници


Заледените в песента поема
черни и ръмежа безцелно
завои в шумния по
губиш час най-черния
нишката на съвети от всички
обратно под наем пътища
никога на сънища
няма дочакани ледени
няма часове не се
никой и хващат
зад трудна на
теб възбуда местопрестъплението
само ти несвързано само в мечтата си
си останал бягаш оставаш наивен
по черния навътре но ти
път несигурно никога
под обсадата стигаш не би
на тъмните но намерил
мисли зад спасение
до тесния теб от
ъгъл няма разтърсващите
се стига никой си думи
и миг и това който
стига е проблемът намираш
само за кого във
да е потребен себе си
чуеш ненужния и се очудваш
копнежа си себе си чии гласове
в секундата който чуваш

просто леда се топи под краката ти
просто черното се отмива понякога
без да знаеш наистина кой си

първия вариант

1.
Заледените
черни
завои
губиш
нишката
обратно
никога
няма
няма
никой
зад
теб
само
ти
си
останал
по черния
път
под обсадата
на тъмните
мисли
до тесния
ъгъл
се стига
и
миг
само
стига
да
чуеш
копнежа
си
в секундата
в песента
и ръмежа
в шумния
час
на
съвети
под наем
на
дочакани
часове
и
трудна
възбуда
несвързано
бягаш
навътре
несигурно
стигаш
но
зад
теб
няма никой
и това
е проблемът
за кого
е потребен
ненужния
себе си
който
поема безцелно
по
най-черния
от всички
пътища
сънища
ледени
незаловени
на
местопрестъплението
само
в мечтата
си
оставаш
наивен
но
никога
не би
го намерил
спасението
от разтърсващите
и се очудваш
чии гласове
чуваш
те думи

просто леда се топи под краката ти
просто черното се отмива понякога
без да знаеш наистина кой си

където спят сънищата


символите ми са лекомислени
мислите - недоразвити
нервите в операционната

смисъла на видението
неразгадана девственост
недокосване
---

КИСЛОРОД!!!
---
Сравнение с мене?
Разпадащ се вариант
на съмнение,
което ще ме поражда
без да зная къде

И какво
ако символите
не се запомнят?

Да се забравим,
за да можем
да кажем на всички,
че не са тези,
които създават представите

други сме


---

поток

сряда
близка
със петък
полу-съседи
и как се поддържат
само!
---

странно.
този ден
под знака
на суеверието
под закрилата
на облаците
и всички
небесни
сили
по стъпалата
нагоре
...
а после
въодушевеното
вечно спускане,
в което сме
припознали
полета си

кръщаваме се
във вярата
да догоним слънцето
и да заспим за телата си

На кого би понесло
подобно пътуване?

Може би вече
съм го приела
Вече
съм се срастнала
със крилете си
Високолюбиви птици
са думите,
а как само умират
и как само ме носят...

---
Глътка чист ром
За какво подсеща?
Пиратство
Вълни
в разлютено
зелено
Море
и Облаци
с цвят на въглен

И с тази мисъл
отлита деня
повален
зад фасадата
нощна

Развръщам
представите
по ред и места,
по номер и дата
на четно число

Какво оттогава?

Ще тръгне по старому
със старите тайни
за стари неща
и с променливия огън
на водния бог,
който пепели
и подмята живота ти
сред вълните
до плажа
от прилив към отлив

Луната ли ще те накара
да се забравиш?
Не.
Ще ти припомни
онзи горчивия сок във устата
от глътката
чист ром

---

Умирам
сред самотата
навяваща аромата
на чая
на топли чаршафи
на сутрин
която се топли
на една идея от снощи

Много кафе
и принудени погледи
Винаги гледаш напред
А надолу?
Когато си сам
насред пътя
между камъни
и листа
тротоарните зони
пешеходни пътеки
за сомнанбули
Светофарите за слепци
Кой
аз дали
наред съм?
Да, по пътя си
знам, че ще свеждам поглед,
когато няма кой с мен
да гледа нагоре.
А онази сутрин имаше
хубави облаци,
но докато ти ги покажа
те отпътуваха.

не различавам
шумове в тишината

---

чакам до залез
заспивам до негатив

колко малко е нужно
да се влюбиш
в собственото си
привидение

съзнанието ни
е печатница
на душевно-болни,
които понякога
не си вземат
лекарствата
и съзерцават
до оградата
в двора...
-
оформих свое собствено късче
остров на отхвърлени мисли
а после потънах
водата остана безизразна
след като ме погълна
---

Става все по-несправедлив с мен
Отмъщава ли си?
Ключалката заяжда
трябва да помъча
да се събудя отново
по неясен повод...

---
Red Rum

Какво искаш да кажеш
се питах,
докато гърлото ми изгаряше

Какво исках да кажа
попитах се,
когато хладния дъх
на отказ ме излекува
Не помнех.

*
Не помня на изуст
казах му.
Та какво значат
буквите на изуст!
Освен да запиша
животът си
не знам
как да се противопоставя
*
Изображението
няма нужда
от конкретно значение
Ти сам означаваш
образите
по свой образ
и с товето заблуждение.

Придържаш се към ничие правило,
но още си слаб да го знаеш.

Thursday, January 19

Смъртта на еднодневката




Еднодневките, които летят денем, не бива да се назовават еднодневки; те не будят сладостната представа за тъмни есенни нощи и нацъфтял бръшлян, каквато ония пеперудки с жълто подкрилие, притаени в сянката на завесата, всякога извикват у нас. Тези са хибридни създания по-унили от истинските пеперуди и по-пърхави от сивия молец. И все пак съществото с тесните охрени криле, поръбени с по-тъмна охра, изглеждаше доволно от живота. Беше ведра утрин в средата на септември, мека, приятна, но въздухът беше по-хаплив, отколкото през лятото. Плугът вече браздеше нивата пред прозореца и там, където беше минало остриетоу пръстта лежеше гладко сплеската и лъскава от влага.
Такава жизненост нахлуваше откъм нивите и отвъдните хълмове, че с мъка свеждах очи към книгата. Враните и те празнуваха една от ежегодните си сбирки; виеха се неуморно на рояци над дърветата - сякаш някой бе метнал огромна мрежа с безброй черни възли към небето; сетне тя се свлече бавно и на върха на всеки клон се върза възел. После изведнъж мрежата пак се вдигна, но в по-обширен кръг, с тупурдия и крясъци, сякаш това изхвърляне нагоре кроткото полягане по дървесните върхари бе нещо изключително вълнуващо.
Същата енергия, която вдъхновяваше враните, орачите, конете и дори, стори ми се полегатите гологърби хълмове, събуди еднодневката и тя запърха по своето квадратче на прозоречната рамка. Трудно ми бе да откъсна очи от нея. Обхвана ме чувство на жалост.
Утринта предлагаше толкова безгранични и тъй разнообразни наслади, че да получиш от живота само дял на еднодневка, и то на дневна еднодневка ми се стори ужасно, а радостният устрем, с който тя изчерпваше докрай ограничените си възможности, беше трогателен. Прехвръкна радостно до единия ъгъл на квадратчето, спря, после прехвръкна до другия. Това бе всичко - всичко, което можеше да стори, въпреки безбрежността на хълмовете, безкрая на небето, далечния дим на къщите и томителния зов, отекващ понякога от корабите в близкото море. Каквото можеше - правеше го. Наблюдавах я унесено и си казах, че една нишка много тънка, но много пречистена, е вмъкната в крехкото й мъничко телце. Когато изпърхваше по стъклото, представях си, че съзирам жичка от животворна светлина. Еднодневката беше мъничка, незабележима, но олицетворяваше живота.
И все пак, защото бе толкова дребна, а и тъй проста по форма на енергията, която се разливаше пред отворения прозорец и се провираше през многобройните тесни и лъкатушни проходи на моя мозък и мозъците на други човешки същества, в нея имаше нещо колкото чудесно, толкова и трогателно.
Сякаш някой бе взел в ръка ситно зрънце от чист живот, покрил го бе внимателно и с пух, и с перушина и го бе пуснал да танцува и да пърха, за да ни изтъкне същността на живота. Види ли го такъв, човек се смайва. Склонни сме да забравяме всичко за живота ,като гледаме как го обезобразяват, мачкат, разкрасяват и спъват, за да пристъпва благопристойно и тежко. Представих си колко различен можеше да бъде животът на тази еднодневка, ако се бе родила в друга форма, и обхваната от жалост, продължих да съзерцавам простичките й движения.
След малко, изморена от танца, еднодневката притихна върху слънчевата рамка на прозореца - очевидно странното зрелище бе свършило и аз я забравих. После, като вдигнах очи, погледът ми се закова на нея. Опитваше се пак да заиграе, но тъй схванато, толкова непохватно, че едва изпърха по долната част на стъклото; поиска да прелети догоре, но не успя. Замислена над друго, изестно време съзерцавах безплодните усилия равнодушно и все я очаквах да литне - така очакваме машина, спряла за миг, да тръгне отново, не се и сещаме, че може да се е повредила. Някъде след седмия опит тя се пусна от рамката и тупна по гръл на перваза, потревпвайки с криле. Нейната безпомощност ме озадачи. Изведнъж осъзнах, че с еднодневката става нещо; трудно й бе да се изправи; безплодно размахваше крака. Но докато се присягах с молива, за да я преобърна, сетих се, че тази немощ и това объркване вещаят наближаването на смъртта. Оставих молива.
Крачката потрепериха още веднъж. Оглеждах се, сякаш търсех врага, с когото се сражава. Надзърнах през прозореца. Какво имаше навън? Станало бе пладне и работата из полето бе секнала. Застой и тишина заместваха предишното оживление. Птиците бяха отлетели да търсят храна в ручеите. Конете се мъдреха неподвижно. Ала онази мощна сила си беше все същата, таеше се отвън необхватна, безразлична, безлична, равнодушна
към всичко наоколо. И някак си опълчена срещу дребната жълтеникава еднодневка. Безсмислено бе да се намесвам. Можех само да наблюдавам непосилния отпор на тънките крачета срещу настъпващата гибел, която можеше, стига да пожелае, да унищожи цял един град и не само град, а милиони човешки същества; знаех - нищо не е в състояние да се пребори със смъртта. И все пак след малко, набрали сили, крачетата отново проиграха.Чудесен беше този сетен протест и толкова могъщ, щото накрая тя успя да се обърне. Естествено съчувствието ни е всякога на страната на живота. А освен туй, след като никой не искаше, а и не можеше да го знае, чутовното съпротивление на незначителната малка еднодневка срещу такава мощна сила, стремежът й да опази онова, което никой друг нито ценеше, нито желаеше да съхрани у нея, дълбоко ме развълнува. И отново, необяснимо как, видях живота, чистото зрънце. Пак вдигнах молива, макар да знаех, че е безполезно. Но докато посягах, разпознах безпогрешните признаци на смъртта. Тялото се отпусна и се вдърви. Борбата свърши. Незначителното като създание бе познало смъртта. Съзерцавах мъртвата еднодневка и това безсмислено и дребнаво тържество на гигантската сила над жалкия противник ме изпълни с удивление. Тъй както преди миг животът ми се бе струвал необикновен, също такава необикновена ми се виждаше смъртта. Еднодневката, обърната вече по коремче, лежеше спретната, безропотна, успокоена. О, да, сякаш казваше тя, смъртта е по-силна от мене.

Вирджиния Улф

облаци

Планината, езерото, бурята и слънцето бяха мои приятели, разказваха ми и ме възпитаваха и ми бяха по-обични и по-познати от хората и техните съдби. Но моите любимци, които предпочитах пред блестящото езеро и печалните борове и слънчеви скали, бяха облаците.
Покажете ми в огромния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са Божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи като тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославящи ангели, приличат на заплашващи ръце, развети платна, пътуващи жерави. Те висят между Божието небе и бедната земя като алегории на цялата човешка тленност, неразелни и от двете. Това са мечтите на земята, която сгушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родината. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, той боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.

"Петер Каменцинд"

***
Аз исках да бъда поет,
а при това и гражданин,
исках да бъда художник
и човек на фантазията,
при това да съм добродетелен,
да се радвам на родното място.
Дълго време измина, докато
разбера, че човек не може да има
и двете;
и аз съм скитник, а не селянин,
човек, който търси, а не който
съхранява...
Аз увеличих мъката и вината на света,
като сам се насилвах, като не се
решавах да тръгна по пътя на спасението.
Пътят не води нито наляво, нито надясно,
той води право в собственото сърце;
и само там е Бог, само там е Мир.

Херман Хесе

Tuesday, January 17

Digable Planets




DIGABLE PLANETS lyrics

Monday, January 16

Before

Saturday, January 14

blu`e

за да говорим така с Джими
причината е била виното

близостта, смеха,
движенията проследени
от помътен поглед
разговорите като
през бамбукова ограда
в топла вечер
а после прибиране заедно

не знам кое е по-хубаво
и не търся
така то със сигурност
ще се случва наоколо...

///
- температури
навън
в покоя на непобедимия студ
сред ледените капани
и говорещите дървета
си мисля че луната ме е забравила

Синият екран се сбогува студено с мен
Аз се завивам безкрайно
Кой ме отвива докато сънувам
Не вярвам да го правя сама

няма значение
увивам заспивам в шала си
собствените примки
със сигурност
не се разхлабват


От: gpyr_4oBek
До: imbecile

дъждовния облак над хълма

Кой си? – попитах дъждовния облак над хълма.
Дъжд заваля.
Кой си? – попитах дъжда.

С бледозелени треви се покри тишината...
Ако сега
някой попита и мен

кой съм и кой ми е пътят, така ще отвърна:
Син е дъждът,
сладко тревата горчи.

[Иван Методиев]

Smoker




Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен -
в млечен сок и звезди : там към трюма поема
всеки срещнат удавник - щастлив и вглъбен

Артюр Рембо, "Пияният кораб"

Едвин Сугарев и Великата илюзия

Откачалката се откача от времето и старее

не спомен
а мътно петно сред съзнанието
мокро мътно петно
от нещо разлято а после
не съзнание
само киша от спомени
наслоени усещения
разкашкана маса
вкоравена от многото слоеве маска
стипчиво горчивия вкус под небцето
вкусът на билото
което го няма

Откачалката сънува един от своите свършеци

заболях на път
и в кухи кости се провиква вятърът
в поле от хвойни и съсухрени треви и кашлящ вятър бурени търкаля
видях внезапно там разцъфнал
моя мозък
не беше цвят по-скоро бе съзвездие от пухчета
бе кадифеното и мекото и гъделичкащо очите на детето
което вече бях което станах в което се прикопчих най-накрай отново
като удавникът в тресчица от разръфаната лодка
приклекнах с ококорени очици над глухарчето и
духнах

Откачалката вопие по отминалото


това е рев на кораб сред мъгла
това е сребърно небце когато всмукваш
това е вкус на дим сред гърлото небесно
не помня нищо всъщност нищо нямаше и всъщност
не ни е имало и няма да ни има
ала все пак все пак все пак
било е като стъкълце в дланта като проблясък в процепа
като случаен рикошет на светлината
за който никой не е предполагал
от който никой не е степал глинената тухла
да я вгради във кулата на паметта световна
аз тичам а пък нищото зад мене като цип
прилежно
безразсъдно се затваря

Откачалката си припява Свободата Санчо

свободата също си има убежище
(и толкова съм сигурен в това че
в самата си убеденост съм несвободен)
само че то е
нейде там
накрая
последния коридор в дъното на лабиринта
последната врата в коридора
последното проскърцване на теб като врата
последното кротко вкопчване
на нещо от теб в последния
най-последния пробив
и додето последните песъчинки
през тясното гърло изтичат
смокът под прага на свободата
не се чувства вече сиротен
свободата си е дошла у дома
и ти имаш първия и единствен шанс да я припознаеш
да я прегърнеш като блуден син
защото и да не го направиш тя ще те припознае
защото и да не я прегърнеш просто няма как
да избегнеш нейната почти синовна прегръдка
а щом те прегърне свободата ставаш нейно убежище
и просто те няма
няма те

Friday, January 13

Има неща, които не можем да уловим...
Има хора, които не спират да влизат
все по-дълбоко в себе си. Такива хора
ме докосват...Такива хора пристигат
на вратата ми, търсят ме насред цялото
Объркване, но ме намират.
Те не могат да бъдат уловени в кадъра,
когато се опитвам да снимам тяхното
заминаване...
Толкова странно.
"Всичко трае само миг" каза той
"Но е Всичко, нали" казах аз
Не съм се излъгала в него
Не съм лъгала себе си...
Затова точката на поява и отпътуване
е една - сливаща всяка подробност,
която изгражда Значимото



горещо. топло. мляко. кафе. чаша
усилен радиатор

не съм усмихната,
а уморена от бъдещето

снощи сенки на слънчогледи
текила заради доброто старо време

---

не мога да си навредя
да избегна
или избягам
мога само да изпия
топлото си мляко
и кафето в него
---

толкова малко постигам
и съвсем нищо не искам

докога е топлината в собственото тяло,
която позволява егоизъм?

Thursday, January 12

^ ^ ^ ^ ^

снощи опряла глава в стъклото на студената входна врата
за какво мислиш опряла чело в студенината пред теб
за кого мислиш, когато излиташ през хладната мисъл
извън теб...
навън е студено
зима
знаеш ли как се е заледявало под краката ми
как съм спирала преди падането
знаеш ли как съм спускала поглед към дъното
и после пак съм си спомняла
без изобщо да изпитам болката по теб и себе си...
без да изпитвам в себе си каквото и да е от останалото...

снощи си тръгвах
и знаех как ще се върна
представих си погледа ми
в огледалото на зеления асансьор
и четвъртия
винаги този четвърти етаж
за когото ти си далечен, чужд,
вън от страната ми, видимо вън от копнежите...
но не е така.
аз съм извън теб, извън стремежите на асансьора,
стълбите, заледените зимни улеи..
кога ще ме разберете мен и моя дълъг път
към еднаквото символно самоубийство,
което дава име на целия ти предишен живот
и те оправдава пред живите...

само понякога аз се будя сама
единствено заради себе си
много рано сутрин
гледам
дима и строежите,
виждам чернилката
и бледия облак, който ни подминава
умишлено
който не може да бъде оставен
над този град,
който не търпи мръсотията на неискреността
и невежеството, и самотата би му харесала,
само ако имаше с кого да я сподели...
като мен е.
този облак
а може и следващия...
но все пак
нито той
нито аз
нито ти ще се повторим
затова мислех и предишната вечер,
когато слизах по стълбите в тъмното
и нямаше какво да ме стопли
по пътя към мислите все надолу
това прословуто надолнище,
което описвам и ставам смешна
и свършвам тъжна и винаги се владея,
за да мога да се усмихвам, за да мога
и да замлъквам...със същия смисъл,
последвалата стихия на сутринта...
и това събуждане
проклето ненужно събуждане
и опирането на челото в стъклото,
когато си тръгвам от него,
уморена от себе си всъщност
и толкова отдалечена от теб...

Tuesday, January 10

human behaviour


Bjork

Human Behaviour

if you ever get close to a human
and human behaviour
be ready be ready to get confused

there's definitely definitely definitely no logic
to human behaviour
but yet so yet so irresistible

and there's no map to human behaviour

they're terribly terribly terribly terribly moody
then all of a sudden turn happy
but, oh, to get involved in the exchange
of human emotions
is ever so ever so satisfying

and there's no map
and a compass wouldn't help at all
---
HUMAN THOUGHTS

Вчера не значи нищо особено
Довечера е твърде далеч
Утре дори не съществува
Само аз и този момент

---
Харесвам собствената си епизодичност
Не нося отговорност за останалите
Не съм загрубяла дотам

---

"Изглежда, че дори когато няма никой
ниe сме излишни"

Все по-очевидно става. Все по-отблъскващо е присъствието ми
в реда на нещата...Това, което внесох - смут, това, което
ме приравни е еднакво с ценността на предметите, с условията
и времето, с властта и невежеството...
Виждате ли, те са еднакви...
Но в присъствието ми се съюзяват,
сякаш са много, сякаш имат неразрушима система от убеждения.
Но са сбъркали.
Аз съм разубедена, аз не съм се подписала.
Различавам краят на Катехизиса.
Ако можех, щях да го обясня по-спокойно,
но съм притисната от обкръжаващите ме слепешката тела,
от тези, които са неспособни да приемат разликата...
Те спазват, организират, проектират съзнанията твърде прецизно,
когато всичко е загубило своето общовярно и точно изчисление -
за правилност, за поредност...Синонимите умират, инициалите
са обхванали всичко и всички.
Някой ден ще пропуснеш знакът за себе си и тогава?....
Говоря за Алиенацията, за съвкупностите и умиращите организми в техните
граници...Замиращите ядра - същността на съвестната човешка природа,
която се разкъсва от своите собствени видове...Заради, която си сам
и замислен и отказваш зададения ритъм. За излишността и разпада...
за неизбежността на тези мои думи Сега, когато е безсмислено
да прекрачвам прага...отдавна съм вече изтласкана

Monday, January 9

whenever i`m down i call on you my friend


моят въображаем приятел :)

i have a picture of me in my mind...


http://www.bgphoto.net/foxe

Sunday, January 8

` ` ` ` ` `



БЯГСТВО

Георгиос Сеферис
Превод: Стефан Гечев

Не бе различна нашата любов
отиваше си връщаше се пак
заедно с полуспуснати клепачи
с една усмивка мраморна изгубена
в тревата сутрин и една чудна раковина
която нашата душа най-упорито
се мъчеше да обясни.
Не бе различна нашата любов опитваше
внимателно околните предмети
за да си обясни защо с такава страст
ний не желаем да умрем

И ако се държахме за вените
ако прегръщахме с цялата си сила
чуждите вратове и ако смесвахме
дъха си с дъха на другия човек
ако затваряхме очи то беше само
израз на мъката дълбока да се държим
един до друг в нашата раздяла.

Костас Монтис - "Кого живея"

Костас Монтис - "Кого живея"
Как постоянно се отдалечавам от света,
как си отивам преди да съм тръгнал.
/

Когато се усмихва,
зората забравя сандала си.

/

Ако знаехме само колко хора се подсмихват
на притежателните ни местоимения,
на твърденията на личните.

/

Вече не си отиваме, когато си отиваме,
вече не оставаме, когато оставаме.

/

Вдигнатият клепач на луната.

/

Не си чака реда любовта,
бута се.

/

Когато другите не ще разбират,
ти ще разбираш,
когато другите се питат,
ти няма да се питаш.

/

Разликата

Нека не казваме "това е просто една разлика
във възрастта",
нека не казваме "просто това",
нека не казваме "просто онова",
защото точно в тази "разлика" е разликата,
защото точно в това "това" е разликата,
точно в това "онова",
защото точно тези "незначителни неща"
ни очертават,
в тях се вместваме,
тях сме подписали


/

КЪМ СЪРЦЕТО

Не ми почуквай. Знам.

/

ПАМЕТ I

А тя наведена над ръкописите си,
а тя наведена над фалшификациите си.
Хич и не слуша какво й говориш.

/

НОСТАЛГИИТЕ

Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.

Валери


А

Всяко общество се развива от насилие към ред. Тъй като варварството е ера на факта,
необходимо е ерата на реда да бъде царство на измислиците - понеже няма сила, способна
да установи ред единствето чрез принудата на едни тела над други. Тук са необходими измислени сили


Г

По силата на привичката този свят от взаимоотношения ни изглежда също тъй устойчив и самороден като материалния; и макар да е творение на хората, тъй като от незапомнени времена е неделим от тях, той ни се вижда не по-малко сложен и загадъчен от природния. Аз свалям шапката си, полагам клетва, извършвам хиляди странности, чиито произход е също тъй скрит като този на материята. Рече ли човек да се роди, да умре, да се люби, във всичко се набъркват множество абстрактни и непроницаеми неща.
С течение на времето механизмът на обществото се претоварва с толкова много косвени движещи сили и с тъй объркани спомени и многобройни посредничества, че се омотаваме
в кълчища от предписания и заплетени взаимоотношения. Животът на организираната нация е изтъкан от безброй нишки, повечето от които никога няма да се повторят. Никой вече не знае пътищата им и не може да проследи повелите им.

из Предисловие към "Персийски писма"


Из "Необходимостта от поезия"


При спомена за някогашната младеж, за онова време, много по-духовно от днешното, и за начина, по който правехме първите си стъпки в живота и в познанието, виждаме, че всички условия за съзидание, за почти благовейно сътворение безспорно са били налице. И наистина тогава царяха известно разочарование от философсктие теории, пренебрежение към това, което обещаваха науките, твърде лошо тълкувани от нашите предшественици - писателите реалисти и натуралисти. Религиите бяха вече разклатени от атаките на филологическата и фолософска критика. Метафизиката изглеждаше срината от анализите на Кант.
ПРед нас имаше празна страница, на която ние не бяхме в състояние да напишем нещо освен едно-единствено твърдение. То ни изглеждаше неоспоримо, не се остноваваше нито върху някаква традиция, която винаги може да стане обект на критика, нито върху наука, чиито постановки винаги могат да бъдат оспорени, нито върху текстове, които могат да бъдат тълкувани различно, нито върху философски съжедния, почиващи върху хипотези.
Нашата убеденост бе чувството ни, усета ни за красотата; и когато в неделя се събирахме на концертите "Ламурьо", средище на младите и техните наставници, когато слушахме всички симфонии на Бетховен, блестящите фрагменти от оперите на Вагнер, се създаваше невероятна атмосфера. Излизахме оттам като фанатици, като изпълнени с преклонение прозелити на изкуството; защотот тук нямаше извъртания, нямаше съмнения, нямаше преграда между нас и нашия кумир. Ние бяхме чувствали и почувстваното ни даваше сила при всички случаи да устояваме на разкола, на подигравките и житейските несгоди...В душите ни просветляваше, съзнанието ни преливаше от вяла, дотолкова чутото ни изглеждаше лично откромвение и единствено наша истина.

Не ми е известно какво е положението днес. Естествено познавам млади хора, но човек никога не познава издъно младежите, дори когато са му близки. У хората може да се опознае това, което те самите познават у себе си, а те се опознават напълно едва в зряла възраст.
Каква е днес парливостта, жилото, което жегва младите хора в най-дълбоката им същност и ги подтиква да надмогнат себе си? Не знам. За жалост материалните грижи и политическите разногласия несъмнено играят основна роля при духовното изграждане, така че тежестта, абсолютната стойност, които някога хората придаваха на тайнствата и обетите на изкуството, сега - уви - се насочват към стремежи от съвсем друг характер и главно към житейски проблеми.
Можем обаче да кажем, че нашето време се характеризира със забележимо спадане на духовните интереси, с намаляване на необходимостта от поезия. Защо? Защо чезне красотата като потребност и въздействена сила, макар да е господствала у народа, и то тъй мощно, че през вековете този народ е създал прекрасни изделия. Занаятите са бил творчески. ...Занаятчиите се чувстваха майстори и създаваха оригинали, всеки в своята област, без претенция да я надхвърлят. Навремето нямаше общи изложби, но имаше занаятчии художници, което струва не по-малко от която и да е изложба.
Народът създаваше това, което поне от век и половина е спрял да създава: стихове, песни, цяло едно творчество, което е напълно изчезнало. Народната поезия и музика са неща, които вече не се раждат. В тази област цари пълно безплодие.
И най-сетне запада словотворчеството. Народът разбира се, измисля думи; но те обикновено са грозни и неуместни; почерпани са от богатата съвременна и техническа терминология. Някои са доста цветисти, но им липсва специфичния аромат, с който беше напоен някога занаятчийският език.
...субстанцията на поезията и езика търпи промяна, която в никакъв случай не е благоприятна за поетическото изкуство. Може да се наплави и друга забележка, по-задълбочена навярно и по-обепокоителна: установяваме, че легендите изчезват; те губят силата и очарованието си дори на село, където навремето бяха жизнеспособли, залиняват и заемат място в хербариите на фолклора. Лош признак!...В така богат, така причудливо богат сборник като "Хиляда и една нощ", където няма единен текст, а текст, съставен от множество текстове в зависимост от разказвачите, разноликостта е почти правило. Според изразните си средства всеки разказвач прибавя или видоизменя, обагря с местен колорит, вмъква нови случки, собствени образи.

Докато при нас всичко застива; виждаме как чезне поетичната стойност на легендите, те все повече остават в областта на изследователите от Сорбоната и се превръщат от жизнена сила в мъртва книжнина.
Доста тревожни признаци...Какво намираме в замяна на тези творения, за компенсация на тези загуби, след като хората вече не умеят сами себе си да омайват, да се наслаждават на собственото си слово, да изпитват наслада от речта? Днес насрадтата отстъпва пред припряността; речта ни служи само да изразим мислите си колкото се може по-сбито и оголено. Говорим едва ли не с инициали.
Впрочем съставьнето на телеграми е много показателно в това отношение, а и телефонът не е уред, пригоден за красноречие.
Значи в тази посока има очевидни загуби. Вече можем единствено да си задаваме въпроса как и защо се е породило безсилието, което унищожи толкова украшения, свързани с волността на живота.
...Ще прибавя, че се отнася не само за поезията; дори целостта на духа се поставя под въпрос, защото всички съвременни думи, всички низши поради неизбистрени абстракции се приспособяват към една разпадаща се логика...
Непрестанно чуваме безмислени разсъждения; критичния дух все повече отслабва. В повечето от статиите, които четем логическата арматура, убедителността на приведените доводи, стойността на фактите са само привидни; пресейте тези текстове и с учудване ще видите колко малко остава от тях...Всичко това способства за всеобщо опошляване на езика; но в частност засяга неговите естествени поетически функции.
Надямав се в тази зала да няма архитекти, защото не бих искал някой от тях да се нахвърли върху мен, но казвах преди няколко дни на един свой приятел архитект:
"Вие разполагате с мощни средства и постигате невероятното. Имате цименти, които ви позволяват отстъп от четиридесет метра. Всичко това е много добре, поздравявам ви. Строите невероятни небостъргачи; но никога няма да се спра пред един небостъргач, за за да скицирам някои детайл; а се спирам пред стари къщи и селски черкви заради камък, който си стува да се гледа цял час; тук-там има находка, идея, решение, които примамват окото и ума. А пред вашия двестаметров небостъргач никога не бих се заседял, понеже с тушкова и пергел мога да начертая същия в стаята си и без значение е дали ще го видя в Токио или Ванкувър,в Хонолулу или в Марсилия.
Знам, че и в небостъргачите има поезия. Всеки се възхищава, когато пристигне в Ню Йорк. Само че небостъргачите, могъщата архитектура, са направени човек да ги гледа, когато се движи със сто и двадесет километра в час. Спрете ли в подножието на тези сгради, за да ги поизучите, един час би се оказал прекалено много време за размисъл върху тях."

И тъй ние заменихме с много мощни средства действените мощности, които преди черпехме от себе си, и в духовната област става същото, като във физиката. Вероятно тук присъства не един човек, който вече не си служи с краката си под предлог, че съществуват автомобили и асансьори...Може би имате коли, може ли ще имате уред, който ви носи чадър. Мускулите стават излишни и хората са принудени да спортуват, да играят голф, тенис, за да поддържат формата си. Така е и в духовната област. Човек се пресища от различни развлечения, от поуки, неспособни да го развълнуват. Дава му се готова поезия, силна, не ще и дума, прекалено силна, засенчваща нашата поезия от времето на римите, която не прибягваше нито до пейзажи, нито до вещи, нито дори до самия живот. Но тази голяма сила, това овладяване на осезаемия свят ни струва доста...Понякога даже си мисля, че губим....Дари не започвам да говоря като Фауст?
Губим душата си, ако се приеме, че имаме душа, нещо, в което мнозина ме карат да се съмнявам!
И всъщност изглежда, че срещу това трябва да реагираме. Не, да реагираме не е точната дума. МАЛКО Е ДА РЕАГИРАМЕ. Трябва да действаме. Трябва да осъзнаваме какво става с нас и да си водим отчет за духовния живот, да имаме бележник, в който да записваме : "Днес загубих толкова...Мъничко поезия, мъничко от духовната си мощ. Понасях. Само понасях!"
Но да се върнем към старата поезия, за да изясним по какъв начин тя би могла все още да ни бъде полезна. Знаете, че думата Поезия има два смисъла. Под поезия се разбират две съвсем различни неща, които имат все пак допирна точка. Поезия в първия смисъл означава вид изкуство, базиращо се се на езика. Думата поезия носи и по-общо значение, което е по-разпространено и трудно определимо, понеже е много по-смътно: с нея се обозначава известно състояние, едновременно възприемателно и творческо...
То създава фикции, а забележете, че целият ни живот се състои от фикции...Ние живеем и непрекъснато създавайки фикции...Сега си мислите за желания миг, когато ще свърша да говоря...Това е фикция! Ние живеем чрез фикции, каквито са нашите проекти, надежди, спомение, съжаления и прочие, и в същността си сме непрестанна измислица. Обърнете специално внимание, че всички фикции задължително се отнасят до недействителното и не по-малко задължително се противопоставят на действителното; впрочем странно е защо действителното поражда недействителното, а недействителното безспир откликва на действителното.


Свършвам с думите, че поезията и изкуствата имат за начало и край чувствителността, но между тези две крайни точки интелектът и всички средства на мисълта, дори на най-абстрактната, както и всички технически средства могат и трябва да бъдат използвани.

Friday, January 6

if God exist...

http://dearlog.cult.bg/Coffee-break/index.php?show=index&id=585

- Аз написах стихове. Те са срамни. Аз никому не ги показвам, но на Теб, Боже, ще ги покажа. Ето ги:
Възрастните плачат със сълзи.
Възрастните плачат с очите.
Малките плачат със сърцето,
Малките плачат с живота си.
Но ако възрастният плаче като малък,
значи той наистина плаче.
Марик, 4 клас

Децата пишат писма до Бог
откъси от книгата на Михаил Димов (Рига)

from across the miles

невежеството
се съшива
с чер конец,
за да личи
отдалеч,
срама - с червен
бяла безшевна
дреха нося
казвам й тяло
и не я свалям
от срам
или от невежество
или отдалечена
по малко от двете
голото тяло е нямо
опълчвам се
без да знам
---
кипят разтопени
метали в телата ни,
от които боли
телата, от които боли
са ни дадени
да утаим
пепел по вятъра
глас в дъжда
някаква песен
опожарява
телата ни

прекрасни
и отдалечени
оставаме аз и ти

From Across the Miles
птичето ти долетя днес при мен...
благодаря!

Thursday, January 5

Самюел Бекет



любов моя аз захапвам тя преглъща съкровище
мое тя захапва аз преглъщам кратка тъмнина
и ето ни отново да се отдалечаваме през полетата
длан в длан с размахани ръце глави вдигнати към
все по-малките върхове вече не виждам кучето вече
не ни виждам сцената е опустошена

---
този глас за нещастие от време на време ми се
струва че го чувам и фаровете ми угасват Крим се
отнася с мен като с луд

малко повече от две години още после да се изчака
ах не да си легна ако можех да си легна без да мръдна
в състояние съм временен срив от съжаление да продължа
още малко по-нататък ако има малко по-нататък това осветено
пространство е познато преди се движеше в книгата е малко по-
нататък в калта черното батко ми умиращ неговия внук баща ти
неговия татко той изчезва вътре повече не го видяха помисли
за това когато ти дойде часът

малък бележник извън интимните бележки малък мой бележник
изблици на душата от ден на ден забранено е голяма книга и
всичко вътре Крим си въобразява че рисувам какво пейзажи
лица обичани забравени

достатъчно край на откъсите да или не да или не
не не няма свидетел няма писар съвсем сам и
пъреки това го чувам шепна го съвсем сам в черното
калта и въпреки това

и сега за да продължим да да свършим за да го
можем още няколко малки сцени животът ми там горе
на светло такъв какъвто е дума по дума последни
малки сцени хвърлям го спирам го удар по черепа
невъзможно да се чуе повече или спира невъзможно
да се каже нещо повече или едното или другото
веднага отварачката или не често пъти не и тишина
почивка

из "Как е"

пилигрими


В студената нощ
чувам песента на щуреца.
Пада скреж.
Трябва ли да спя сам
върху постеля от дрехите си?

Гокюогоку Сешьосаки-но Даиджюодаиджин


За някои хора ми е жал,
а други презирам.
Напразно мисля
за този свят,
толкова неразбираем.

Готоба-ин

кратко

вразумен разсъдък
се взривява и потъва,
но къде ли?

разсича ме
отблясъка в стъклата
боли, но само мен ли?

арестуван сън,
на който нямам право,
а после само

гузното събуждане
на онази,
от която се отказвам

нямаме шанс...

Днес:
Две кални реки
заляли цялата улица
и никакъв шанс...

Вървя бързо
страня от калта
и от двете реки страня
и пак не съм по средата,
а в края -

никакъв шанс...

надолу по течението им,
не срещу него...

може би няма шанс.

Оприличавам ги наум
едната река - на задълженията,
другата на тревожността...

Хиляди неумения
Изпитателни погледи
Грешни твърдения
ме заплашват
и чакат зад ъгъла
Аз съм лицето на провинения,
но кой е бил по това време в тялото ми,
извършвайки престъпления
-
вкъщи:

Едно недоверие между стените
на една къща
се е изсипало
и никой не мисли
да го събира и връща
на мястото му
в сърцата им няма повече място
и може би е наследствено,
защото в моето също...
-

Не мога да пресека реките
Не искам да стъпвам по дъното им

-
Искам:

Да остана една - в себе си

Една - в света, който не познавам.

и не искам да познавам.
-

Защо между стените на тази къща
всичко е толкова трудно, потиснато, тъмно...
и всички са или спящи, или недоспали...
Защо бдителност,
мнителност,
сънотворни-
безбрежния сън -
единствения път
да не опитваш
да не разбираш
да не очакваш

...оправдавам го. напълно.
защото приличам на себе си.

Жестокостта на добрите намерения е неописуема, досадата е безгранична
Наистина ли ме има само, когато усетя това притръпване в корема -
вкаменявам се, не се и опитвам
да правя промяната...
по-скоро съм заличител.

Но как как се пресичат реките, когато извират от тебе?

До днес
залъгвах се, че има смисъл
От утре ще се смея, да се слея със безсмислието.

*
Застрелях от упор всичките чувства

От сутринта две кални реки ми посочват пътя...


---

Wednesday, January 4

world`s shortest personality test

http://www.blogthings.com/worldsshortestpersonalitytest/

Your Personality Profile
You are elegant, withdrawn, and brilliant.
Your mind is a weapon, able to solve any puzzle.
You are also great at poking holes in arguments and common beliefs.

For you, comfort and calm are very important.
You tend to thrive on your own and shrug off most affection.
You prefer to protect your emotions and stay strong.

лоу!

Tuesday, January 3

страх от мълнии

страхувах се от мълнии.
всичко като мълния...което ще влезе неочаквано през най-малкия процеп или по време на буря, в струята от чешмата...
идвайки от високо, тя не избира своята жертва, не я изучава, не се нуждае от време...
родена от неовладяното електричество, от място, за което имаме ограничени разбирания...
като малка си представях как седя на един камък и гледам вятъра как понася листата, толкова ми е хубаво, че не разбирам знаците на една стихия, която иска да види мен -пометена като лист, като заоблено, леко камъче...но вместо това аз стоя все на този камък не се решавам да тръгна, вкопчила съм се здраво...и гледам...
после от нищото, дори погледа ми не улавя как мълниеносно се забива в мен и ме вледенява... оставя ме така, неподвижна до края на бурята.
мълнията ми отнела говора...точно така си представях...а после си фантазирах как ме водят на лекар и как ме мислят за болна...а аз най-спокойно живея със страха в мен и няма нужда да заговоря, за да знам...че има неща, които са неизбежни...като въображението на тази възраст, но и като идея в зародиш, като осъзнат страх, а не просто уплаха...
може и да съм сънувала нещо, може и да съм знаела още тогава...но тази история израства с плътта и кръвта, значима е до онзи момент, докато истината не те сполети. тогава трябва просто да си спокоен.

Sunday, January 1

Your Cloud - Tori Amos

Where the river cross
crosses the lake
Where the words
Jump off my pen
and into your pages
Do you think just like that
You can divide
This
You as yours
Me as mine
to before we were Us

if the rain
Has to separate from Itself
does it say "pick out your cloud?"
pick out your cloud
If there is a Horizontal Line
that runs from the MAP
off your body
straight through the Land
shooting up
right through my heart
Will this Horizontal Line
when asked
know how to find
Where you end
where I begin
"pick out your cloud"

How Light can play
and form a Ring of Rain
that can change bows into arrows
(I found a thrill)
Who we were
isn't lost Before
we were Us
Indigo
in his own Blue
always knew this
if the rain
Has to separate from Itself
does it say
pick out your cloud

cold days

метод на изрезките. без опити за свързаност


От колко дни вали
земята само ще запомни
но
аз не съм тук
не съм до теб
облак прах
довери се на
гласовете, които не искаш да чуваш
гласа на един спомен без глас
се лекува с болезнени методи
Радичков пише - спомен като кълвач
лекувай ме
потърси ме пак такъв
носиш ли още същия стар чадър?
аз съм непостоянното слънце

а ти как се казваш?
пустиня ?
първо слънце?
нямаш ли отговор?

ще сънуваш ли в мен своя сън
довери се на заблуждението -
кръстопът в полето
за да се оневиниш
за гласа си, който не искаш да чуваш
Но Изпълнен със
скици сенки очи във които да предадеш себе си
подсъдим спомен съвестта ти е болна
но ти още не знаеш да помниш
и колко е светъл света
и как сребриста вода отразява
бяло лице

но защо ти е да ме търсиш
когато не си с мен
и аз не съм тук
пропуснати дни са тези, които не помня
но ти - когато се озовеш в мен
не бързай да ми го казваш
защото
спиралата води към мрака...
ако пропаднеш ще си мигът на проблясък

не лекувай безсънието
тогава аз идвам
облак прах
или първо слънце
да те оневиня
слушай сънищата,
в които те питам за името
чуй и запомни какво ще ми отговориш!
когато не носиш същия стар чадър
не скици
не сенки
нито очи, в които да предадеш себе си
няма ме, ако не помниш сам името си...
ако не се срещнеш сам в страха си
колко отдавна не пиша за себе си,
а за гласовете, които трябва да чуеш...

ще сънувам заради тебе безсънието -
кръстопът в полето - отговорът -
споменът е кълвач и лекува с болезнени методи
Сънят :
Навалица - блъскам се в трупове
Спиралата води към дъното
на пустиня
и няма вода, да ме извлече
или обратното
не ме търсиш пак там,
където вали и
земята прощава
сгреших - обвиних мъртвите
пропуснати дни
пълзя бяла сребриста вода
се пързаля по пръстите
и аз се изплъзвам
някак си избягвам всички хора,
намирам се в кръговото движение
и ако продължа ще те пресрещна
толкова сам и затворен
толкова щастлив и изгубен,
че да те спра
и по-тихо от дишане
да ти кажа здравей,
ще ми кажеш ли името си....
-
А после те будя и съм толкова непозната в себе си,
колкото недоверчива бях към теб, докато спях и разгадавах тайната ти.
Ето, сега си изпълнен...пясъка е на дъното, слънцето е високо, водата
остана в очите ми, за да не си спомниш...
Колкото и високо да бях, все пак по-далече е непостоянството ми...
От сега нататък ще заспиваш спокоен.
Облак прах бях и оставам...
Пустиня се казвам.
Ненужно е да ме търсиш. Не съм до теб . Нито ще остана покрай себе си...
Безум, колко трудно разбрах името ти.
някога може би ще се срещнем в кръга...
дотогава? дъжда спиралата на забравата мрака мига и проблясъка !

поема II




Тук съм.
1.
Лице в лице с голия свят,
със земята, над която
се зазорява и проличава
небесен чист път

Ято птици
носи деня,
А мен бавно
ме спуска

Какво се е случило,
за да проходя безгрешно,
уверено аз правя своите
стъпки в пръстта
И правя пътека
Изкаляна и неравна пътека,
едва проходима, но аз съм това...

В очите ми светлината
на небесния кадър -
сам сляп за себе си

2.

колко
тясно
бе
в мен
Колко неточен беше Светът -
с всичките му навигационни системи,
с посоките - оправданият хаос,
с всички нас - податливи създания,
цялото това - подранило величие...

Той беше сгрешен.
И грешката беше Времето.
И неверни бяхме ние самите,
докато
разединявахме и отблъсквахме,
докато премахвахме всичко
и не се осмелявахме да отричаме
после:
съкратихме всичко до НЕ
НЕ СЕ ЧЕТЕ
НЕ СЕ СЪСТОИ
НЕ СМЕ БИЛИ.
3.

НО
Ето ме -
в глътката на Миналото,
в пазвата на една тайна,
която сме мислили и таили
за себе си...
понеже сме скривали нас самите.

Колко дни преброи
и годините колко са?
Дори да ги събереш и получиш
ще успееш ли да ни разделиш?
Та дори да успееш...
Това ли ще бъде всичко по силите ти?
Ти ли ще бъдеш посочения?

Каквато бях
ти
той
тя
няма вече да бъде

и докато ти-аз-крещенето
надделяваше
бе -любовта и виелиците
там навътре -
бе дъжда
и в пустинята
непокътната чашата,
пълна с Горчиво,
пелин по устните на спомена
Горчилката на Миналото

е изпита.

4.

Днес - дълбочина, от която
вчера и утре изтичат...
стопяват се...
правят ни равни и безразлични
и със спотаени рани
и с пресъхнали погледи
винаги ние
вчера днес и утре
до претопяването в думите.
или изгарянето

5.

Едно огледало
бе един сън
е историята
на дъното,
по което остават
стъкълцата:
съществувалите
пролуки-процепи-счупено
любов-непринуденост
е страстта,
а после изгубеното
като преследвач
и ловец на сърдечни импулси

6.

Колко тъжен нов ден
Колко тъмен нов път
и бягството ти от мен
на недочаканите очи
с цвят на дъжд
мрак и клепки,
които очаквах
да се разтворят

Да видят с мен птиците,
да видят мен между птиците,
дори смътно, да зареят поглед,
без страх, че ме губят,
без страх, че догонват спомени
и творят несъществуващ
Път
Небе
Ято
Слънце
Кръг
Сянка
Лицето ми

просто Очи с вяра в самите себе си

7.

Там - лице в лице със врага -
какъвто ще бъде новородения Ден,
прекъснал нощта,
за да ти покаже красивото в битката,
борбата заради слабостта,
бледа поука на фона на Яркостта
се явява

Ти беше всичко,
а аз бях Миналото -
красиво неуверено и разхвърляно
Ако не знаеш как да ми отговориш,
направи го с мълчание -
съвземи се в мен
Толкова светло е тялото ти
колко е тъмно това отражение
на окото ти в дъното
на копринена мрежа -
зеницата ми разтворена,
заради ЖАЖДАТА -
инстинкта ми,
че си Съществувал Винаги
и иначе не може да бъде,
дори по вина на Времето!!!

Вчера днес утре
помежду си бяха безумно далеч
От един сън тръгва всичко,
от една любов се разпадат сезоните,
пълнолунията
и тази сутрин само бедните, слаби птици
ми го напомнят...

Само Времето да убием заедно -
едно престъпление ще ни опрости
и само затова ще ме проследиш,
но то ще бъде достатъчно!

А после очи и небесни тела
и шевици от дни и години...
Разплитам всичко това
и очи в очи с голия свят
ще го обикна, за да поставя
Началото.Песента.Словото.
Не ме отричай, преди да е станало...

  © Blogger template por Emporium Digital 2008

Voltar para o TOPO